В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (2) (1939–1943 г.)

Изостряне на империалистическите противоречия в капиталистическия лагер след Първата световна война 1914–1918 г.

Първата световна война 1914–1918 г. не само не разреши империалистическите противоречия между капиталистическите страни, но още повече ги изостри и задълбочи. След Първата световна война неравномерността в икономическото и политическото развитие на капиталистическите страни и изострянето на империалистическите противоречия между тях ставаха в обстановка на общата криза на капитализма.

Противоречията в капиталистическия лагер се развиха не само между държавите победителки и победени от Първата световна война, но и между самите държави победителки.

На 28 юни 1919 г. държавите победителки от Първата световна война — Англия, Франция и САЩ — принудиха победена Германия да подпише Версайлския мирен договор. Този договор не само закрепи новото преразпределение на света в полза на държавите победителки, но и създаваше предпоставки за военнополитически съюзи срещу съветската държава и революционното движение в целия свят.

Във Версайлския мирен договор се отразиха всички противоречия на капитализма. Още тогава държавите победителки се стремяха да използуват германския милитаризъм като ударна сила в борбата им против Съветския съюз. Още тогава те си поставиха за цел да задушат революционното и националноосвободителното движение, което след Великата октомврийска социалистическа революция беше обхванало капиталистическите държави, в това число и Германия, а също колониалните и зависимите страни.

Версайлският мирен договор беше заробващ за трудещите се в Германия, на техните плещи лягаше цялата тежест по изплащането на репарациите. Германският народ заплати във вид на репарации 4,4 милиарда долара.

По Версайлския договор числеността на германската армия беше ограничена до 100 000 души. Така нареченият „версайлски райхсвер“ се състоеше от 7 пехотни и 3 кавалерийски дивизии. Съветският съюз не взе никакво участие в грабителския Версайлски договор с Германия. В 1922 г. той сключи Рапалския договор на базата на признаване равноправието и суверенитета на Германия.

Империалистическа Германия, отслабена в резултат на поражението в Първата световна война, към 1933 г. с помощта на американските монополисти отново изпревари в икономическо развитие Англия и Франция. Германските монополи не само започнаха да изтласкват от външния пазар английските и френските монополи, но дори започнаха успешно да конкурират на световния пазар и САЩ.

В Тихоокеанския басейн като опасен конкурент за Англия и САЩ се яви империалистическа Япония. В 1930 г. износът на Германия е вече 1,5 пъти повече, а износът на Япония повече от три пъти превишава износа от 1913 г.

Увеличението на износа изискваше разширяване на пазарите и по пътя на военната експанзия. В резултат на новата подялба на колониите и сферите на влияние германските и японските монополисти разчитаха да получат максимални печалби. Затова след 1918 г. борбата за нова подялба на колониите и сферите на влияние се разгоря с нова сила. Изострянето на империалистическите противоречия след Първата световна война означаваше, че „този ред, който се крепи на Версайлския мир, се крепи върху вулкан“^[1].

Едно от огнищата за нови военни стълкновения е Средиземноморският басейн. Тук се преплитаха интересите на главните капиталистически държави — САЩ, Англия, Франция, Германия и Италия. Тези държави се бореха за господство на средиземноморските брегове, за петрола, за азиатските пазари и за пътищата към тях.

Империалистическите противоречия между Италия и Англия, Италия и Франция като държави победителки в Първата световна война с неотслабваща сила започнаха да се изострят след идването на фашизма на власт в Италия през 1922 г. Италианският фашизъм започна борба с Англия и Франция за господство в Африка, за преразпределение на английските и френските колониални владения и сфери на влияние в Средиземноморския басейн. Тази борба се изостряше и поради това, че при сключването на Версайлския договор Италия не получи обещаните й колонии като възнаграждение за присъединяването й в 1915 г. във войната на страната на Антантата.

В 1926 г. Мусолини направи обиколка из Африка. В едно от своите изявления през време на тези пътувания той заяви за своите намерения да превърне Средиземно море в „италианско езеро“. Италианските фашисти говореха за Средиземно море като за „mare nostro“ („наше море“). Осъществяването на намеренията на Мусолини би означавало заграбване от италианския фашизъм на около 20 страни, разположени по бреговете на Средиземно море, с население около 190 милиона.

В Средиземноморския басейн се сблъскаха не само интересите на империалистите от Италия, Англия и Франция. Тук се водеше ожесточена борба и между Англия и САЩ за владението на петролните извори в Близкия Изток.

След Първата световна война Англия получи господство в Близкия Изток. Тя завладя един от най-богатите на петрол райони в света и се укрепи на сухопътните пътища за Индия. Спорове за близкоизточния петрол възникнаха още в 1919 г., когато английските окупационни власти в Месопотамия и Палестина не разрешиха на американските петролни тръстове да направят проучване в недрата на тази територия.

Съединените американски щати, притежавайки голяма конкурентна способност и стремейки се да затвърдят положението на своите петролни компании, поискаха да се осъществи принципът на „откритите врати“, за да получат достъп към петролните богатства на Близкия Изток.

Спорът за подялбата на германското колониално „наследство“, разгърнал се широко през периода 1919–1926 г., особено се изостри след сключването на петролно съглашение между Англия и Франция в 1920 г. в Сан Ремо (Италия) без участието на американските капиталисти. Англичаните, стремейки се както по-рано да не допуснат американския капитал в Близкия Изток, предадоха довоенните права на немските монополисти за близкоизточния петрол на френските капиталисти. Тогава САЩ отказаха да признаят близкоизточния мандат на Англия и Франция, докато не бъде приета амери-канската политика на „откритите врати“.

Американските ноти, меморандуми и протести временно се прекратиха в 1926 г., когато американските компании фактически си осигуриха място на териториите на страните от Близкия Изток, богати с петрол. Трябваше англичаните да разделят с американските фирми петролните запаси, след което държавният департамент на САЩ бързо призна близкоизточните мандати.

Естествено, че американският империализъм не искаше да се ограничи с малък дял на участие в разработката на петролните богатства на Близкия Изток, който му предоставиха — 25% от иракския петрол. На американските компании се удаде да получат най-важните концесии в Арабия и да поставят под удар английското петролно господство в Средиземноморския басейн.

Американският империализъм беше много заинтересован да навлезе колкото се може по-дълбоко в сферата на интересите на Англия в Близкия Изток, ето защо политиката, дипломацията и военната стратегия на САЩ бяха неразривно свързани с борбата на американските монополи за заграбването на петролните извори в източната част на Средиземноморския басейн.

Особено рязко се изостри борбата за петрола между управляващите кръгове на Англия и САЩ в хода на Втората световна война.

В 1941 г. САЩ, възползувайки се от отслабването на Англия и зависимостта й от американска помощ, успя да получи по-широк достъп на свои капитали в петролните богатства на Близкия Изток. Това е и една от причините, поради която управляващите кръгове на САЩ в 1942 г. бяха заинтересовани най-напред от провеждането на операциите по стоварването на американските войски във Френска Северна Африка. Подготовката и провеждането на такива операции американското правителство започна още преди намесата на САЩ във Втората световна война.

И накрая имаше още един претендент за господство в Средиземноморския басейн — това беше хитлеристка Германия. Хитлеристите не се ограничаваха с искането за връщане на бившите германски колонии в Африка. Колониалните апетити на хитлеристка Германия нямаха граници. Империалистическите противоречия разяждаха даже „оста Рим — Берлин“ въпреки да изглеждаше, че има тесен военен съюз между хитлеристка Германия и фашистка Италия. Между двата империалистически хищника съществуваха остри противоречия на почвата на борба за колонии и сфери на влияние в Средиземноморския басейн.

През октомври 1936 г. със специален протокол бяха разграничени сферите на влияние между Италия и Германия. На хитлеристка Германия се предоставяше Централна и Източна Европа, а фашистка Италия трябваше да контролира Средиземно море и Африка. Това споразумение не попречи на германското главно командуване още същата година да пристъпи към формирането на „Корпуса на пустинята“^[2], който беше предназначен за заграбването на колониите в Африка и в Средиземноморския басейн. В 1939 г. числеността на корпуса достигаше приблизително до 10 000 специално обучени войници и офицери, които биха могли да се използуват като инструктори при разгръщането на големи експедиционни сили.

 

 

През 1937 г. Либия беше посетена от специална германска военна мисия начело с военния министър Бломберг. В състава на мисията се намираше и бъдещият командуващ немския африкански корпус, Ромел.

Във връзка с това италианският генерал-губернатор на Либия, маршал Балбо, каза: „Нацистите изпращат към нас своите бъдещи инспектори.“ В действителност това беше точно така.

След отпътуването на Бломберг Ромел със своя щаб остана в Либия уж по болест. Той получи специален отпуск, който използува за посещение на пристанищата Бенгази, Дерна, Тобрук и Барди, след което в цивилен костюм замина като турист за Египет, където пътува с автомобил в района на Суец кия канал и по посока на Киренайка (вж. схема 12).

В доклада за своето пътуване Ромел предложи редица мерки за подобряване подготовката на германския „Корпус на пустинята“. Бяха създадени два специални тренировъчни центъра. Единият се намираше в Шлезвиг Холщайн, а другият — в Бавария.

Италианските фашисти бяха силно обезпокоени от приготовленията на своя партньор по империалистическия грабеж. Министърът на външните работи на фашистка Италия, Чано, напомняйки на 17 март 1939 г. на германския посланик, Макен-зен, за изявлението на Хитлер, че „Средиземно море не интересува немците“, отбеляза: „Това заявление беше поставено в основата на формулираната от нас политика на оста. Ако този принцип не се спазва, оста ще се разпадне.“^[3]

Хитлеристка Германия трябваше да побърза да маскира своите тъмни планове на неограничена експанзия. На 21 март 1939 г. министърът на външните работи на хитлеристка Германия, Рибентроп, „отново повтори тържественото обещание да се признаят изключителните италиански права над Средиземно и Адриатическо море и на прилежащите зони“^[4]. И така съюзът „Берлин—Рим“ не беше в състояние да отстрани империалистическите противоречия между хитлеристка Германия и фашистка Италия.

През септември 1939 г. в ръцете на италианското разузнаване попадна документ, в който се говори „не само за намеренията на Германия да завладее Алто Адидже и Триест, но и за нейните планове да заграби цялата Ломбардска равнина“^[5]. Отново се наложи на Рибентроп да изпраща в Рим тържествени уверения. Тези тържествени уверения не попречиха на Хитлер в хода на Втората световна война най-напред напълно да постави Италия под свой контрол, а след това да окупира и нейната територия със своите войски.

По такъв начин и въпреки нееднократните тържествени уверения немският фашизъм само чакаше удобен случай да пристъпи към заграбването на колониите в Африка и в Средиземноморския басейн. Такъв случай се яви в началото на 1941 г., когато поражението на италианофашистките войски в Гърция и Африка принудиха Мусолини да се обърне към Хитлер за военна помощ.