В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (15) (1939–1943 г.)

Изчаквателният характер на военните действия на италианските и английските въоръжени сили в Средиземноморския басейн през 1940 г.

(Схеми 12–14)

 

В момент, когато немскофашистките войски се намираха пред вратите на Париж, а предателите на френския народ се готвеха за капитулация, във войната срещу Англия и Франция влезе фашистка Италия. На 10 юни Мусолини заби нож в гърба на Франция.

Италианският фашизъм дълго време пресмяташе своите шансове за успех. На 12 август 1939 г. министърът на външните работи на фашистка Италия, Чано, посети Хитлер в Бергхоф и го предупреди, че Италия не е подготвена за война. Италианските фашисти смятаха да завършат всички приготовления не по-рано от 1940 г. В писмото си до Хитлер от 4 януари 1940 г. Мусолини посочва, че „Италия не може да издържи продължителна война. Нейното намесване трябва да стане в най-изгодния и най-решителния момент“^[1].

В това време Мусолини не беше още уверен в победата на фашистка Германия. Войната пламна твърде рано за Италия — три години по-рано от предполагаемия срок — стратегическата обстановка не беше ясна и Мусолини предпочете да обяви Италия „за невоюваща страна“. Такова решение в зависимост от обстановката предоставяше на италианския фашизъм по-голяма свобода на избор. Като уверяваше Хитлер, че Италия ще застане на страната на Германия, веднага след завършването на подготовката Мусолини патетично възкликваше: „Фашистка Италия възнамерява в даден момент да бъде ваш резерв.“

Докато Мусолини уверяваше Хитлер в своята вярност, Чано говореше на френския посланик Понсе: „Не се изморявайте от пропаганда. Удържайте победи и ние ще бъдем с вас. В противен случай ще бъдем против вас.“^[2] Това беше търгуване с воюващите страни за по-голямата част от печалбата и изясняване на шансовете на страните. Точно така управляващите кръгове на Италия постъпиха и в Първата световна война.

На 1 май 1940 г. Мусолини изрази вече своята увереност пред американския посланик в Рим, Филипс, че Германия не може да претърпи поражение. Мусолини много се разпростираше върху темата за „нова география“, произтичаща от завоеванията на Хитлер. Той с нетърпение чакаше да вземе участие в прекрояването картата на Европа, Средиземноморския басейн и даже на целия свят. В резултат на хитлеровите успехи военната психоза обхвана и италианския фашизъм. Италианските фашисти имаха пълното желание да откъснат и за себе си тлъсти парчета от европейската баница.

След неочаквано бързото поражение на Франция управляващите кръгове на Италия започнаха да се безпокоят, че войната ще завърши по-рано, преди те да успеят да влязат в нея, и по такъв начин ще изпуснат възможността да пожънат плодовете от победата. Чано, като подклаждаше това безпокойство, сравняваше Хитлер с хазартната игра, комуто се отдаде да вземе всичките пари. Мусолини, като се боеше да не остане вън от числото на победителите, на 13 май 1940 г. предупреди командуващите родове войски: „Ние не трябва да губим време. След един месец ще обявя война. Ще предприема нападение върху Англия и Франция от въздуха и по море.“

Срокът за обявяване на война от Италия на Англия и Франция — от 25 май — се отложи за 5 юни, тъй като по сметките на Мусолини поражението на Франция трябва да настъпи по-рано, отколкото се очакваше и трябваха само „няколко хиляди убити войници, за да се седне зад масата на мирната конференция като представител на воюваща страна“.

На 30 май 1940 г. Мусолини пише на Хитлер: „Флотът и авиацията са напълно готови за война. Аз лично вземам върху себе си командуването на всички наши въоръжени сили.“

Но на 2 юни 1940 г. обявяването на войната от 5 юни се отложи за 10 юни 1940 г. Мусолини решава да почака, докато немската авиация унищожи френската. Той съобщава на Хитлер: „Моята програма е следната: в понеделник 10 юни повтарям — 10 юни, обявяване на войната. Начало на военните действия призори на 11.“

В това време френските капитуланти вече не оказваха никаква съпротива на немскофашистките завоеватели и хитлеристка Германия не се нуждаеше от италианската намеса. Но Мусолини счете за необходимо да направи макар и неголеми усилия, като цинично заяви на на алника на генералния щаб, Бадолио, че „ако се ограничим само с това да присъствуваме на френското поражение, няма да имаме никакво основание да искаме своя дял от печалбата“. В беседа с Бадолио Чано казал, че Мусолини просто иска „да стане грабител“^[3]. Управляващите кръгове на фашистка Италия бяха напълно съгласни с плановете на Мусолини; те ревностно работеха за реализирането на тези планове. И напразно английските историци твърдят, че само един човек, имайки предвид Мусолини, е виновен за разбойническите действия.

На 15 юни Мусолини предложи на Бадолио да подготви за 18 юни атаката на френската граница в Алпите. Италианското върховно командуване съсредоточи 22 дивизии за настъпление. Френските сили, състоящи се от алпийската армия, не надминаваха 7 дивизии и въпреки това в нито един участък италианците не успяха да се вклинят в разположението на френските войски. Настъплението на италианците в Приморските Алпи също нямаше успех.

На 21 юни 1940 г. италианофашисткото командуване предприе генерално настъпление. Но въпреки своето голямо превъзходство италианците бяха почти навсякъде отхвърлени. И така не им се удаде да овладеят билото на планината.

Италианофашистките войски в Алпите се оказаха в критично положение. Когато ударната част проникна във френската укрепителна система, френските войски „отрязаха пътя зад тях. В този момент падна спасителната завеса на примирието. Иначе можеха да станат много нерадостни събития“^[4].

На 25 юни съгласно акта за капитулация на френската буржоазия пред фашизма военните действия на френска територия навсякъде се прекратиха.

По такъв начин хитлеристка Германия спечели войната с Франция, без каквото и да е активно участие на Италия.

Делегацията на френските капитуланти в Компиенската гора категорично отказа да признае фашистка Италия като победителка. Хитлеристите не признаваха, че Мусолини има право да се нарича победител.

На 18 юни 1940 г. Мусолини се срещна в Мюнхен с Хитлер. Претенциите на Италия за Корсика и Тунис бяха отхвърлени. Единственото, което италианските фашисти можеха да получат за своя труд, бяха няколко парчета земя от френската територия в района на Френската Ривиера.

Като неудовлетвориха своята алчност, италианските фашисти обърнаха своя поглед към Египет, към Суецкия канал.

За разширяването на военните действия в Средиземноморския басейн италианските фашисти се готвеха дълго време. Заграбването на Албания се разглеждаше от тях като създаване на плацдарм за по-нататъшната агресия в Средиземноморския басейн. Като използуваше Суецкия канал, Мусолини безпрепятствено и пред очите на англичаните натрупваше необходимите сили и средства в източноафриканските колонии на Италия, Абисиния и Италианска Сомалия. На 4 февруари 1939 г. в Либия (Северна Африка) имаше 30 000 италиански войници и офицери. Планираше се прехвърлянето на още толкова войски тук.

В писмото си от 4 януари 1940 г. до Хитлер Мусолини съобщаваше, че в италианските колонии в Северна Африка са съсредоточени 15 дивизии, от тях 8 дивизии от редовната армия, 4 — черноризци и 3 либийски дивизии от италиански колониалисти.^[5] Обаче от деня на обявяването война на Англия и до 13 септември 1940 г., т.е. в течение на почти три месеца, италианските въоръжени сили в Средиземноморския басейн бездействуваха. Това се обяснява с факта, че „при влизането на Италия във войната в стратегическите цели Мусолини предвиждаше разширението на неговата империя да стане за сметка на военните успехи на Германия“^[6].

На 17 юли 1940 г. Мусолини писа на Хитлер: „Ние завършихме подготовката за настъпление от голям мащаб срещу Египет… Смятам да предприема своето настъпление едновременно с вашите комбинирани операции при стоварването на войските ви в Англия.“ До това време Мусолини още не знаеше, че Хитлер не се готви да извърши нахлуването в Англия преди нападението срещу Съветския съюз.

На 27 август 1940 г. Мусолини отново съобщи в Берлин, че „подготовката е завършена и Грациани получи заповед да настъпи в този ден, когато немците нанесат удара по Великобритания“.

Мусолини чакаше и не можа да не дочака деня на нахлуването на немските въоръжени сили на Британските острови. Това пасивно изчакване свидетелствува за пълната неспособност на италианския фашизъм за водене на самостоятелни военни действия от голям мащаб със собствени сили.

Английското командуване в Средиземноморския басейн също така заемаше изчаквателни позиции. В това време, когато военните приготовления на фашистка Италия бяха в пълния си разгар, англичаните имаха в Египет малко редовни войски. На запитването на германския посланик в Лондон, Дирксен, посланикът в Кайро, Вахендорф, на 19 май 1940 г. отговорил: „Досега не съм забелязъл никаква подготовка за война от ан-глийските военни.“^[7] Даже от началото на Втората световна война английското командуване в Египет не предприемаше никакви мерки за отпор срещу агресора.

Когато на 10 юни 1940 г. Италия обяви война на Англия, в Западен Египет се намираше една непълна бронирана дивизия от англичани и няколко поделения от доминионите. Едва през август 1940 г. в Египет беше изпратена 4-а индийска дивизия, а през септември към тези войски се присъединиха части от една британска бригада.

В английската литература за този период от Втората световна война често се подчертава за крайната слабост на британски сили в целия Близък Изток. С това се оправдават всички действия на английското командуване, всички негови неуспехи и поражения. В действителност бяха слаби само в Египет; те даже не осигуряваха отбраната на либийско-египетската граница. Затова пък през 1940 г. в Палестина се намираха осем пехотни австралийски батальона и шест пехотни английски батальона, девет кавалерийски полка, или всичко повече от 20 000 души. В Ирак бяха съсредоточени главните сили на английската близкоизточна авиация.

Тези сили заедно с войските, които се разполагаха и на други места в Близкия Изток, в хода на Втората световна война образуваха 9-а и 10-а английска армия. На 1 януари 1942 г. в тези армии имаше единадесет пехотни, и една кавалерийска дивизия. По такъв начин войната, която фашистка Италия обяви на Англия, намери английския империализъм съвсем неподготвен за отблъсване на фашистката агресия в Африка.

Политиката на изчакване се отрази и на военните действия на военноморските сили на Италия и Англия в Средиземно море.

Английската военноморска ескадра в Александрия имаше в своя състав 4 линейни кораба, 9 крайцера, 26 ескадрени миноносеца, 12 подводници и един самолетоносач „Игъл“.^[8]

В състава на италианския военноморски флот влизаха 6 линейни кораба, 8 тежки крайцера, 14 леки крайцера, 26 ескадрени миноносеца, 65 миноносеца, 118 подводници и 73 торпедни катера.^[9]

Италианските миноносци имаха по 650 тона водоизместимост и бяха въоръжени с оръдия калибър 100 мм. Ескадрените им миноносци бяха с водоизместимост от 1000 до 1700 тона и бяха въоръжени с оръдия от 120 мм (а английските ескадрени миноносци имаха водоизместимост от 1350 до 1940 тона и по-силна артилерия).

В първа линия италианците имаха 982 самолета, очевидно това бяха всичките им боеспособни самолета.

Два дена след обявяването на войната от фашистка Италия на Англия италианците потопиха английския лек крайцер „Калипсо“ и един танкер в източната част на Средиземно море. Английската авиация нанесе отговарящ удар и повреди остарелия италиански крайцер „Сан Джорджио“. На 28 юли 1940 г. английските крайцери западно от Крит потопиха един италиански ескадрен миноносец. На 17 юли в същия район стана сблъскване на два италиански крайцера с английския крайцер „Сидней“ и флотилия от ескадрени миноносци. Англичаните потопиха италианския лек крайцер „Колеони“.

През нощта на 12 октомври италианска флотилия в състав от четири ескадрени миноносеца и три миноносеца атакува английския конвой източно от о. Малта. Англичаните своевременно откриха приближаването на италианските кораби, което им даде възможност да потопят един ескадрен миноносец и два миноносеца.

Английското командуване нанесе най-чувствителен удар в 1940 г. през ноември на шест италиански линейни кораба, намиращи се в залива на Map Гранде, близо до Таранто (схема 13). На разсъмване на 11 ноември 1940 г. 20 английски бомбардировача и самолети торпедоносци се вдигнаха от самолетоносача „Илъстриес“, на 270 км от Таранто, и неочаквано се появиха над залива в момента, когато италианският флот, снемайки противоминните мрежи, се готвеше да излезе в открито море.

Английските бомбардировачи хвърлиха осветителни ракети и бомби, а след това 11 самолета торпедоносци хвърлиха торпеда. Сериозни повреди получиха линейните кораби „Литорио“ (25 000 тона водоизместимост), „Дуилио“ и „Кавур“. Тези кораби за дълго време излязоха от строя. Англичаните загубиха само два самолета.

Въпреки численото превъзходство на италианския флот английското военноморско командуване можеше да води по-активни действия против италианския флот в Средиземно море, като използуваше по-доброто техническо насищане на своите кораби, например с радиолокационни прибори, каквито италианците нямаха. Но далеч не всички възможности бяха използувани.

Шест месеца след започване на бойните действия в Средиземно море Англия получи възможност да прокара свои конвои през цялото Средиземно море. Едновременно тя съумя да затрудни доста своя противник в използуването на морските комуникации. Тези успехи напълно задоволяваха управлява-щите кръгове на Англия.

Нито английските политически и военни ръководители, крито очакваха започване на военни действия от немскофа-шистките войски срещу Съветския съюз, нито Мусолини, който се надяваше за скорошно стоварване на хитлеристката армия на Британските острови, не водеха в Средиземноморския басейн военни действия с решителни цели.