Алис Сиболд
Очи от рая (5)

Пета глава

Част от мен искаше незабавно възмездие, искаше татко да се превърне в човек, какъвто никога не е бил — яростен отмъстител. Така става във филмите и книгите. Най-обикновен човек грабва пистолета или ножа и се впуска по следите на убиеца на семейството си, за да отмъсти. Избива ги, както Чарлз Бронсън прави във филмите си, и всички му ръкопляскат.

Но ето какво се получи в действителност:

Сутрин татко ставаше и преди да се разсъни напълно, той си беше същият като преди. Но щом вече беше в състояние да разсъждава, по вените му като че ли потичаше отрова. В началото дори не можеше да се надигне от леглото. Лежеше, сякаш притиснат от тежък товар. Но после движението стана единственото му спасение и той непрекъснато правеше нещо, но все не успяваше да избяга от себе си. От вината, от божествената десница, която се беше стоварила върху него с укор: Къде беше, когато дъщеря ти имаше нужда от теб?

Преди баща ми да отиде при мистър Харви, мама седеше в хола до статуята на свети Франциск, която двамата бяха купили. Когато той се върна, нея я нямаше. Извика я, повтори името и три пъти, но сякаш вътрешно се молеше тя да не си е вкъщи. После се качи горе в работната си стая, за да надраска набързо в малкото тефтерче с телена спирала: „Пие ли? Да го напия. Може би ще проговори.“ После написа: „Мисля, че Сузи ме наблюдава.“ Там, на небето, аз бях обзета от луда радост. Прегърнах Холи, прегърнах Франи. Татко знае, мислех си аз.

По някое време Линдзи затръшна входната врата по-силно от обикновено и татко се зарадва на шума. Страхуваше се да продължи записките си, да запише думите, които се въртяха в главата му. Трясъкът на вратата проехтя в странния следобед, който беше прекарал, и го върна към реалността, накара го да действа, за да не потъне. Разбирах това — макар че нямаше да ми е много приятно да слушам как по време на вечеря Линдзи се хвали на мама и татко, че се е справила отлично с контролното и че учителят по история щял да предложи на училищния съвет да я награди с грамота. Но Линдзи беше жива, а живите също заслужават внимание.

Тя се заизкачва енергично по чамовите стъпала и цялата къща се затресе от тропота на дървеното й сабо.

Може би й завиждах за вниманието, което й отделяше татко, но я уважавах за начина, по който се справяше с положението. Не друг, а Линдзи беше изправена пред проблема, който Холи наричаше „синдром на ходещия покойник“ — когато хората гледат живите, но всъщност не виждат тях, а мъртъвците.

Когато хората, та дори и мама и татко, гледаха Линдзи, в нея те виждаха мен. Със самата Линдзи беше същото, затова избягваше огледалата и дори се къпеше на тъмно.

Излизаше изпод душа в мрака и пипнешком се добираше до окачалката за кърпи. На тъмнината се чувстваше в безопасност — влажната пара, която се надигаше от плочките, я обгръщаше от глава до пети. Ако у дома беше тихо или ако от долния етаж до нея долитаха приглушени гласове, тя беше сигурна, че няма да я безпокоят. Тогава можеше да мисли за мен. Казваше наум „Сузи“ и плачеше, като оставяше сълзите да се стичат по вече мокрите й бузи, защото знаеше, че никой няма да я види и да разбере колко голяма е мъката й. Друг път си представяше, че аз успявам да избягам, че вместо мен хващат нея, а тя се бори, докато накрая се освободи. Мъчеше се да не си задава неизменния въпрос: Къде е Сузи сега?

Татко се ослушваше какво става в стаята на Линдзи. Тряс — вратата се затвори. Туп-туп — сестра ми захвърли книгите си. Скръц-скръц — тя се строполи върху леглото. Бум-бум — изрита сабото си на пода. Няколко минути по-късно той застана пред вратата й.

— Линдзи — повика я той и почука.

Никакъв отговор.

— Линдзи, мога ли да вляза?

— Върви си — чу се твърдият й отговор.

— Хайде, отвори ми, скъпа — умоляваше я той.

— Върви си!

— Линдзи — каза татко, задържайки дъха си, — защо не ме пускаш да вляза? — Допря челото си о вратата. Дървото беше прохладно и за секунда той забрави туптенето в слепоочията си и подозрението, което непрекъснато се въртеше в ума му. Харви, Харви, Харви.

Линдзи се приближи безшумно с обутите си в чорапи крака до вратата. Отключи я, а татко отстъпи назад и се постара да придаде на лицето си израз, който сякаш казваше: „Защо се криеш?“

— Е, какво? — Лицето й беше безизразно и студено. — Какво искаш?

— Да видя как си — отвърна той. Помисли си как между него и мистър Харви се спусна завеса, как му убягва някаква догадка, лежаща на повърхността вина. Близките му вървяха из улиците, ходеха на училище, минаваха по пътя край зелената къща на мистър Харви. Имаше нужда от децата си, за да може обезкръвеното му сърце отново да затупти.

— Искам да бъда сама — каза Линдзи. — Не разбираш ли?

— Просто имай предвид, че съм тук, ако ти потрябвам.

— Виж какво, татко — поомекна сестра ми. — Справям се и сама, не ми трябва помощ.

Какво друго му оставаше? Можеше да наруши правилата и да каже: „Аз обаче не мога да се справя сам. Не ме отблъсквай!“, но замълча и отстъпи назад.

— Разбирам — каза той, макар че не разбираше.

Искаше ми се да го взема на ръце. Бях виждала такива статуи в книгите по история на изкуството. Жена държи в скута си мъж. Дъщерята успокоява баща си: „Няма нищо. Всичко ще бъде наред. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо.“

Но вместо това го наблюдавах как отива да се обади на Лен Фенърман.

През първите седмици полицаите се отнасяха към семейството ми едва ли не с благоговение. В предградията беше необичайно да изчезне или да бъде убито момиче. Но поради липсата на улики за местонахождението на тялото ми и за убиеца те започнаха да се изнервят. Има период от време, в рамките на който е възможно да се открият веществени доказателства, но този период се скъсяваше с всеки изминал ден.

— Не искам да си мислите, че съм си загубил ума, детектив Фенърман — каза баща ми.

— Просто Лен, моля ви.

Снимката ми от училище, която Лен Фенърман получи от мама, беше пъхната в ъгъла на подложката за писане на бюрото му. Преди някой друг да го е споменал, той знаеше, че съм мъртва.

— Сигурен съм, че един от съседите знае нещо — каза татко. Той гледаше през прозореца на работната си стая към царевичната нива. Собственикът й беше казал пред медиите, че засега ще я остави на угар.

— Кой е той и какво ви кара да мислите така? — попита Лен Фенърман и извади един нагризан остатък от молив от чекмеджето на бюрото си.

Татко му разказа за шатрата, как мистър Харви му е казал да си върви у дома, как е споменал името ми и добави, че в квартала смятат съседа му за странен, защото няма постоянна работа и деца.

— Ще проверя — каза Лен Фенърман, по-скоро по задължение. Такава му беше ролята в цялата история. Казаното от татко едва ли щеше да свърши някаква работа. — Не говорете с никого за това и не ходете повече при него — предупреди Лен.

Татко затвори телефона, обзет от странно чувство на празнота. Останал без сили, той излезе от работната си стая и тихо затвори вратата след себе си. В коридора още веднъж повика майка ми: „Абигейл“.

Тя се беше затворила в банята на първия етаж и тайно ядеше от бадемовите сладки, които фирмата на баща ми редовно ни изпращаше за Коледа. Ядеше лакомо, сладките приличаха на малки слънца, които изчезваха в устата й. През лятото, когато била бременна с мен, тя ходела с една и съща памучна рокля на квадратчета и си хапвала всичко, което й се прииска, като поглаждала корема си и казвала: „Благодаря ти, бебче“, а по гърдите й падали парченца шоколад.

На вратата на банята се почука, някъде ниско долу.

— Мами?

Тя скри сладките в аптечката и побърза да глътне тази, която вече беше в устата й.

— Мама? — повтори сънено Бъкли.

— Маммммиии!

Мразеше да я нарича така.

Когато отвори вратата, малкият ми брат прегърна коленете й и притисна лице към бедрата й.

Доловил раздвижването, татко слезе долу и намери мама в кухнята. Двамата потърсиха утеха в грижите си за Бъкли.

— Къде е Сузи? — попита брат ми, докато татко мажеше филии с фъстъчено масло. Приготви три филии. Една за себе си, една за мама и една за четиригодишния си син.

— Прибра ли си играта? — попита татко Бъкли и се зачуди защо упорито избягва да разговаря по темата с единствения човек, който поставя въпроса ребром.

— Какво й е на мама? — попита Бъкли. И двамата се обърнаха към нея. Тя гледаше втренчено в празната мивка.

— Искаш ли да отидем в зоопарка тази седмица? — попита татко. Ненавиждаше се за това, че се опитва да подкупи сина си, че увърта и го мами. Но как да обясни на детето, че сестра му може би лежи някъде, нарязана на парчета?

Бъкли чу думата „зоопарк“ и си представи всичко, свързано с него — което преди всичко беше „Маймуни!“ — и пое по неравния път към забравата за още един ден. Тъмната страна на живота заобикаляше малката му фигурка. Той знаеше, че ме няма, но когато някой го няма, той винаги се връща.

 

 

Лен Фенърман беше обиколил всички къщи в квартала, но не бе намерил нищо особено в дома на Джордж Харви. Мистър Харви живееше сам. Говореше се, че смятал да се нанесе с жена си, но тя починала, преди да се преместят. Правеше кукленски макети на къщи за специализираните магазини и водеше уединен живот. Това беше всичко, което се знаеше за него. Не можеше да се каже, че има приятели сред съседите, но всички му съчувстваха. Всяка къща имаше своята история. Но според Лен Фенърман в историята на дома на Джордж Харви имаше нещо странно.

Не, беше му казал Харви, не познавал добре Салмънови. Виждал е децата им, разбира се. Винаги се знае кой има деца и кой няма, беше отбелязал той с леко наведена наляво глава. „Виждат се играчките им в двора. А и къщите им са някак по-оживени“, беше казал той и гласът му беше потреперил.

— Доколкото разбрах, наскоро сте разговаряли с мистър Салмън — каза Лен при второто си посещение в тъмнозелената къща.

— Да, защо, какво има? — попита мистър Харви. Стрелна Лен с поглед и замълча. — Почакайте да си взема очилата. Правя един макет от времето на Втората френска империя, много пипкава работа.

— Втората френска империя? — попита Лен.

— Приключих с поръчките за Коледа и сега мога да поработя за удоволствие — отвърна мистър Харви. Лен го последва в къщата. Една маса, опряна до стената, беше затрупана с някакви малки предмети, които приличаха на миниатюрни панели за облицовка.

Малко странно, помисли си Фенърман, но това не прави от човека убиец.

Мистър Харви си сложи очилата и се оживи.

— Да, мистър Салмън беше излязъл да се поразходи и ми помогна да направя шатрата за младоженците.

— Шатрата за младоженците ли?

— Всяка година правя нещо в памет на Лия, жена ми. Вдовец съм.

Лен имаше чувството, че си пъха носа в личния живот на човека и съкровените му ритуали.

— Да, и аз така разбрах — каза той.

— Случилото се с момичето е ужасно — каза мистър Харви. — Опитах се да изразя съчувствието си на мистър Салмън, но от опит знам колко объркан е човек в такива моменти.

— Значи опъвате шатрата всяка година? — попита Лен Фенърман. Ако е така, съседите щяха да го потвърдят.

— Преди я правех вътре, но тази година реших да я направя навън. Оженихме се през зимата. Не предполагах, че ще има толкова сняг.

— Къде вътре?

— В мазето. Ще ви покажа, ако искате. Всичките неща на Лия са все още там.

Но Лен реши, че няма смисъл.

— Достатъчно ви досаждах — каза той. — Просто исках да обиколя квартала още веднъж.

— Как върви разследването? — попита Харви. — Открихте ли нещо?

Лен не обичаше такива въпроси, макар и да смяташе, че хората, в чийто живот ровеше, са в правото си да ги задават.

— Понякога си мисля, че като им дойде времето, уликите ще се появят — отвърна той. — Когато поискат, ще се появят. — Този загадъчен, конфуциански отговор почти винаги вършеше работа.

— Говорихте ли с момчето на Елис? — попита мистър Харви.

— Разговаряхме със семейството.

— Чувам, че измъчвал животни.

— Да, наистина, момчето не е цвете за мирисане — каза Лен, — но е бил на работа в мола по това време.

— Свидетели?

— Да, има.

— Друго не ми идва наум — каза мистър Харви. — Иска ми се да можех да ви бъда по-полезен.

На Лен му се стори, че е искрен.

— Човекът определено е малко особен — каза Лен, когато се обади на баща ми, — но нямаме нищо срещу него.

— Какво каза за шатрата?

— Че я е направил за Лия, жена си.

— Мисис Стед каза на Абигейл, че името на жена му е Софи, спомням си много добре — каза баща ми.

Лен провери бележките си.

— Не, Лия е. Записал съм го.

Баща ми се разколеба. Откъде му беше дошло наум името Софи? Беше сигурен, че го е чувал, но преди години, на едно съседско парти, на което имената на деца и съпруги се сипеха като конфети между историите, които хората разказваха, за да поддържат разговора, а представените междувременно малчугани и непознати гости бяха твърде много, за да ги запомни човек.

Със сигурност си спомняше, че мистър Харви не присъстваше на това парти. Той никога не идваше на такива празненства. Според повечето съседи странеше от тях поради своята странност, но татко не мислеше така. Той също не се чувстваше в свои води на тези принудено весели сбирки.

Баща ми записа в тефтера си: „Софи?“ Без да подозира, той сложи начало на списъка на жертвите.

 

 

На Коледа семейството ми щеше да се чувства много по-добре на небето. Тук не придаваха особено значение на коледните празници. Някои се обличаха изцяло в бяло и се правеха на снежинки, и това беше всичко.

Тази Коледа у нас неочаквано дойде Самюъл Хеклър. Не беше с костюм на снежинка. Носеше коженото яке на по-големия си брат и войнишки панталони, които не му бяха по мярка.

Брат ми беше в хола с новите си играчки. Мама благославяше съдбата, че беше купила подаръците доста рано. Линдзи получи ръкавици и гланц за устни с аромат на вишна. Татко получи пет бели носни кърпи, които тя беше поръчала преди месеци по пощата. Освен Бъкли никой не се радваше на подаръците. В дните преди Коледа никой не се сети да включи лампичките, с които беше украсена елхата. Гореше единствено свещта, която татко държеше на прозореца в работната си стая. Палеше я, след като се стъмни, но мама, сестра ми и брат ми бяха престанали да излизат от къщи след четири следобед. Виждах я само аз.

— Навън има някой! — извика брат ми. Той строеше небостъргач и нямаше търпение да го види как рухва. — С куфар.

Мама остави яйчения си коктейл в кухнята и тръгна към входната врата. Линдзи беше в общата стая с родителите ми, подчинявайки се неохотно на задължителното изискване да бъдем всички заедно по празниците. Играеха „Монополи“ с баща ми. Бяха решили да прескачат най-лошите квадратчета, да не признават талоните за данък върху луксозните стоки и талоните за лош късмет.

В хола мама приглади полата си с длани, избута Бъкли пред себе си и постави ръце на раменете му.

— Изчакай първо да се почука.

— Може би е преподобният отец Стрик — обърна се татко към Линдзи и прибра наградата си от петнадесет долара за второ място на конкурс за красота.

— Заради Сузи се надявам да не е той — дръзко каза Линдзи.

Татко мислено се залови за фразата, в която прозвуча името ми. Сестра ми хвърли чифт и стигна до квадратчето „Марвин Гардънс“.

— Наемът е двадесет и четири долара — каза татко, — но аз съм съгласен на десет.

— Линдзи — извика мама. — Имаш гости.

Татко проследи с поглед сестра ми, която стана и излезе от стаята. Аз също я гледах, седнала до него. Бях призракът на игралната маса. Той се беше втренчил в пионката във формата на стара обувка, легнала на една страна в кутията. Ако можех само да я взема и да прескоча с нея от Бордуок до лилавото поле на Балтик^[1], където според мен живееха наистина интересни хора! „Това е само защото обичаш лилавия цвят“, казваше Линдзи. А татко добавяше: „Гордея се, че не съм възпитал дъщеря си да бъде сноб.“

— Железницата, Сузи — каза той. — Ти винаги се стремеше да се сдобиеш с железницата.

За да подчертае триъгълния перчем над челото си и да заглади растящите в различни посоки кичури, Самюъл Хеклър вчесваше косата си винаги назад. По тази причина облеченото в черна кожа тринайсетгодишно момче приличаше на млад вампир.

— Честита Коледа, Линдзи — каза той на сестра ми и й подаде малка кутийка, увита в синя хартия.

Видях как сестра ми се стегна като пружина. Тя с всички сили се стремеше да се изолира от хората, но си падаше по Самюъл Хеклър. Беше изключила сърцето си подобно на съставка от готварска рецепта, но както и да й се бе отразила смъртта ми, тя беше на тринайсет, харесваше го много и той беше дошъл да й честити Коледа.

— Говори се, че отиваш на срещата на младите дарования — наруши мълчанието Самюъл. — Аз също ще бъда там.

В този момент мама се опомни и превключи на автопилот „домакиня“.

— Заповядай, влез, седни — успя да изрече тя. — Ще изпиеш ли един яйчен коктейл в кухнята.

— С удоволствие — прие поканата Самюъл Хеклър и за изумление на Линдзи — а също и мое — сви лакътя си, за да го хване подръка.

— Какво е това? — попита Бъкли, който вървеше след тях и посочи към калъфа, за който си мислеше, че е куфар.

— Алт — отговори му Хеклър.

— Какво?

— Самюъл свири на алт саксофон — каза Линдзи.

— Още се уча — обади се Самюъл.

Брат ми не попита какво е саксофон. Знаеше каква е Линдзи понякога. Държеше се като надута пуйка и аз му казвах: „Бъкли, не й обръщай внимание, Линдзи е пуйка-надуйка.“ Често го гъделичках, побутвах с глава коремчето му и повтарях „пуйка-надуйка“, а той се заливаше от смях.

Бъкли се запъти след тях към кухнята и както правеше поне веднъж на ден, попита:

— Къде е Сузи?

Никой не му отговори. Самюъл погледна към Линдзи.

— Бъкли — обади се баща ми от съседната стая, — ела да поиграем на „Монополи“.

До този момент никой не беше канил брат ми да играе „Монополи“. Всички казваха, че е още много малък, но беше Коледа и ставаха чудеса. Той се втурна във всекидневната, а татко го вдигна и го сложи на скута си.

Виждаш ли тази фигурка във формата на обувка? — попита татко.

Бъкли кимна с глава.

— А сега слушай внимателно какво ще ти кажа.

— За Сузи? — по някакъв начин брат ми беше свързал фигурката с мен.

— Да, ще ти кажа къде е Сузи.

Горе в моята небесна сфера аз се разплаках. Какво друго ми оставаше?

— Тази обувка е фигурката, с която Сузи играеше „Монополи“ започна татко. — Аз играя с колата, понякога и с ръчната количка.

Линдзи играе с ютията, а когато играе мама, обикновено избира оръдието.

— Това куче ли е?

— Да, шотландски териер.

— Моя е!

— Добре — каза татко. Беше търпелив. Беше намерил начин да обясни на брат ми какво се беше случило. Държеше го на скута си и докато говореше, усещаше телцето му да натежава върху коленете му — толкова човешко, толкова топло и пълно с живот. Това му действаше успокоително. — Шотландският териер вече ще бъде твоята фигурка. А коя беше на Сузи?

— Обувката — отвърна Бъкли.

— Точно така. Моята е колата, ютията е на сестра ти, а оръдието е на мама.

Брат ми го слушаше много внимателно.

— А сега да сложим всички фигурки на игралното поле, искаш ли? Хайде, постави ги.

Бъкли взе една шепа пионки, после още една и ги изсипа между квадратчетата „Шанс“ и „Обществен фонд“.

— Да приемем, че другите фигурки са на нашите приятели.

— Като Нейт?

— Да, той ще бъде шапката. А игралното поле е целият свят. Сега си представи, че хвърлям зара и една от фигурките трябва да изчезне от полето. Какво означава това?

— Че не може да играе повече.

— Правилно.

— Защо? — попита Бъкли и погледна баща ми, който потрепери.

— Защо? — повтори въпроса си брат ми.

На татко не му се искаше да каже „защото животът е несправедлив“ или „защото така стоят нещата“. Искаше да намери подходящите думи, с които да обясни на едно четиригодишно дете какво е смъртта. Постави длан върху гърба на Бъкли.

— Сузи е мъртва — каза просто той, неспособен да намери обяснение чрез правилата на каквато и да било игра. — Разбираш ли какво значи това?

Бъкли се пресегна и покри с ръка обувката. Вдигна очи към татко, за да разбере дали е отговорил правилно.

Баща ми кимна.

— Няма да видиш повече Сузи, миличък. Никой от нас няма да я види.

Татко заплака. Брат ми го гледаше в очите, без да осъзнава ясно какво става.

Бъкли държеше обувката на нощното си шкафче, докато един ден тя изчезна и никой не можа да я намери.

В кухнята мама допи яйчения си коктейл, извини се и отиде в трапезарията. Започна да слага методично сребърните прибори, като подреди трите вида вилици, ножовете и лъжиците стъпаловидно, както я бяха учили в секция „Сватбени продукти“ на универсалния магазин „Уонамейкър“, където е работила, преди да се родя аз. Искаше й се да запали цигара и останалите й живи деца да изчезнат поне за малко.

— Няма ли да си отвориш подаръка? — попита Самюъл Хеклър сестра ми.

Стояха до плота, облегнати на съдомиялната и шкафовете, в които държахме салфетките и хавлиените кърпи. В стаята вдясно от тях бяха баща ми и брат ми, а от другата страна на кухнята мама мислеше кой сервиз с кои чаши да съчетае: флорентинския сервиз на „Уеджууд“ и кобалтовосините чаши, „Роял устър“ и „Маунтбатън“ или „Ленъкс“ и „Итърнал“.

Линдзи се усмихна и дръпна бялата панделка, с която беше завързано пакетчето.

— Мама я завърза — каза Самюъл Хеклър.

Тя разви синята хартия и под нея се показа черна кадифена кутийка. Взе я внимателно в ръцете си. На небето аз с вълнение очаквах да видя подаръка. Когато с Линдзи си играехме на кукли, Барби и Кен се женеха на шестнадесет години. За нас имаше само една истинска любов в живота на човека — без компромиси и без втора възможност.

— Отвори я — каза Самюъл Хеклър.

— Страх ме е.

— Давай по-смело.

Той хвана ръката й и не мога да ви опиша какво изпитах в този момент! Линдзи беше с привлекателно момче в кухнята, независимо че приличаше на вампир! Това беше новина, и то каква — сега за мен вече нямаше тайни. Тя никога не би споделила такова нещо с мен.

Може да се каже, че съдържанието на кутийката беше типично — разочароващо или чудесно, в зависимост от гледната точка. Типично, защото го бе избрало едно тринадесетгодишно момче, разочароващо, защото не беше брачна халка, но въпреки това беше прекрасно. Подаръкът беше половин златно сърце. Самюъл измъкна другата половина изпод хипарската си риза. Беше окачено на врата му с кожен шнур.

Линдзи се изчерви. Горе, на небето, аз също се изчервих.

Забравих за татко в общата стая и за мама, която подреждаше сребърните прибори. Видях как Линдзи се приближава до Самюъл Хеклър и го целува. Беше страхотно. Имах чувството, че съм едва ли не жива.