Алис Сиболд
Очи от рая (16)

Шестнайсета глава

Точно една година след моята смърт д-р Сингх се обади да каже, че няма да се върне у дома за обяд. Но Руана и без това нямаше намерение да се откаже от гимнастиката си.

Стъпила върху килимчето на единственото място в къщата, където беше топло през зимата, тя се наведе напред и отпусна ръце към пръстите на краката си. Ако разтегателните упражнения не й помогнеха да престане да мисли за честите отсъствия на съпруга си, тя щеше да продължи с гимнастиката, докато самият й организъм не поиска от нея да го изхвърли от ума си, да се съсредоточи, да се движи, да изключи съзнанието си и да забрави за всичко друго, освен лекия и приятен копнеж в опънатите й мускули.

Прозорецът във всекидневната стигаше почти до пода, от който всъщност го делеше само металната решетка на отоплението, което Руана предпочиташе да не включва, защото я дразнеха звуците, които издаваше. Виждаше оголялото черешово дърво отвън и празната хранилка за птици, кацнала на един от клоните му.

Продължи с упражненията, докато по цялото й тяло се разля топлина и съзнанието й се изключи. Стените на дома й изчезнаха. Както и възрастта й. Синът й. Но образът на мъжа й все още витаеше в мислите й. Имаше някакво предчувствие. Не вярваше причината за все по-честите му закъснения напоследък да е друга жена или увлечена по него студентка. Беше нещо друго, което самата тя беше преживяла и от което се бе освободила, след като преди време я бе наранило. Амбиция.

Звуците я върнаха към действителността. През две улици залая Холидей, кучето на Гилбъртови му отговори, а на горния етаж из стаята си трополеше Рей. За щастие гръмна музиката на „Джетро Тал“ и отново заглуши всичко.

С изключение на една-две цигари, които си позволяваше да изпуши тайно, за да не дава лош пример на сина си, Руана водеше здравословен живот. Мнозина от съседките й бяха впечатлени от добрата й форма и някои я питаха как го постига, но тя смяташе, че това е просто начин да заговорят саможивата чужденка. Но сега, заела позата сукхасана^[1] и дишайки бавно и дълбоко, тя не успя да се отпусне напълно. Тревожният страх какво ще прави, когато Рей възмъжее, а съпругът й се отдаде напълно на кариерата си, запълзя от вътрешната страна на стъпалата и нагоре по прасците, към коленете и продължи нагоре по бедрата към скута й.

На вратата се позвъни.

Руана се зарадва, че прекъснаха мислите й, макар че не обичаше изненадите, защото редът за нея беше равносилен на медитация. Стана бързо, взе шала, който беше метнала на гърба на един стол наблизо, завърза го около кръста си и под звуците на музиката, която кънтеше по стълбището, се отправи към вратата. За момент си помисли, че е някой съсед, дошъл да се оплаче от силната музика. Червеното трико и шалът около кръста й не бяха най-подходящото облекло за случая.

Но на стъпалата стоеше Рут с книжен плик в ръцете.

— Здравей — каза Руана. — Какво има?

— Идвам при Рей.

— Влизай.

Почти крещяха, за да надвият грохота на музиката, носеща се от горния етаж. Рут влезе в антрето.

— Качи се горе — извика Руана и посочи към стълбите.

Видях я как огледа Рут, облечена с широк гащеризон, поло и яке с качулка. „Като за начало — става“, каза си Руана наум.

Рут беше с майка си в магазина за хранителни стоки, когато видя свещите сред картонените чинии и пластмасовите вилици и лъжици. Сутринта в училище болезнено я осени мисълта каква дата е днес, но нищо от онова, което бе направила след това — лежа в леглото и чете „Под стъкления похлупак“^[2], помогна на майка си да почисти бараката (която баща й упорито наричаше работилница, докато за нея беше поетичен кът) и отиде на пазар — не беше достойно да отбележи годишнината от моята смърт, затова си беше наумила да направи нещо специално.

Когато видя свещите, веднага реши, че ще отиде в дома на Рей да му предложи да я придружи. Заради срещите им на игрището децата от училище ги смятаха за влюбени, въпреки че нищо в поведението им не потвърждаваше това. Рут можеше да рисува голи жени колкото си иска, да връзва на главата си тюрбани, да пише есета за Джанис Джоплин и на всеослушание да протестира срещу унизителното за жените бръснене на космите по краката и подмишниците, но в очите на съучениците си от „Феърфакс“ тя си оставаше странно момиче, видяно да се Ц-Е-Л-У-В-А с едно странно момче.

Никой не знаеше — а и те нямаха намерение да го разгласяват — че това беше един техен експеримент. Дотогава Рей се беше целувал само с мен, а Рут не го беше правила с никого, затова се договориха да се целунат, за да видят какво ще се получи.

— Нищо не почувствах — каза Рут после, докато лежаха върху кленовите листа под едно дърво зад учителския паркинг.

— Аз също — призна си Рей.

— Почувства ли нещо, когато целуна Сузи?

— Да.

— Какво?

— Че искам още. Онази нощ сънувах, че я целувам пак и се питах дали е така и с нея.

— А сексът?

— Не съм стигал дотам — каза Рей. — Сега се целувам с теб, обаче не е същото.

— Можем да продължим да опитваме — предложи Рут. — Аз съм навита, ако го пазиш в тайна.

— Мислех, че си падаш по момичета — каза Рей.

— Ще ти предложа нещо — каза Рут. — Ти ще си представяш, че съм Сузи, а аз ще се преструвам, че това е истина.

— Голяма откачалка си — отвърна Рей с усмивка.

— Не искаш, така ли? — подразни го Рут.

— Покажи ми пак рисунките си.

— Може да съм откачена — каза Рут, измъквайки от чантата скицника си, пълен с голи жени, които беше прерисувала от „Плейбой“, като беше намалила или увеличила някои части и беше добавила косми и бръчки там, където в списанието бяха туширани, — но поне не се възбуждам от рисунки на голи тела.

Рей танцуваше из стаята си, когато на вратата застана Рут. Той беше с очилата си, които сваляше в училище, защото баща му се беше бръкнал за най-евтините и груби рамки. Носеше торбести, покрити с петна джинси и тениската, с която беше спал, както предположи Рут.

Щом я видя на прага на вратата с книжния плик в ръце, той застина изненадан на мястото си. Машинално свали очилата си, после, без да знае какво да прави с тях, ги размаха към нея и каза:

— Здравей.

— Можеш ли да я намалиш? — извика Рут.

— Ей сега!

Врявата престана, но ушите на Рут още пищяха и в този миг тя видя нещо особено да проблясва в очите на Рей.

Той стоеше в другия край на стаята, между тях беше неоправеното му легло, завивките бяха събрани на топка, а над леглото висеше моят портрет, който Рут беше нарисувала по памет.

— Окачил си го — каза Рут.

— Много е добър.

— Само двамата с теб мислим така.

— Мама също го харесва.

— Тя е доста емоционална — отбеляза Рут и остави плика. — Нищо чудно, че си такъв психар.

— Какво има в плика?

— Свещи — отвърна Рут. — Купих ги от магазина. Днес е шести декември.

— Знам.

— Мислех да отидем в царевичната нива и да ги запалим там. Да се сбогуваме.

— Колко пъти можем да се сбогуваме?

— Просто ти предлагам. Мога да отида и сама.

— Не, ще дойда.

Както беше с якето си, Рут седна на леглото и го изчака да смени тениската си. Беше с гръб към нея, слаб, но с добре очертани мускули, а кожата му, смугла като на майка му, беше по-подкупващо нежна от нейната.

— Можем да се поцелуваме малко, ако искаш.

Той се обърна усмихнат. Експериментите бяха започнали да му харесват. Вече не мислеше за мен, макар че не се решаваше да го признае пред нея.

Харесваше му това, че Рут ругаеше и мразеше училището. Харесваше му колко е умна и как се преструва, че не се интересува от факта, че баща му е доктор (макар и не по медицина, както подчертаваше), а нейният събира вехтории от старите къщи, или че в къщата на семейство Сингх има толкова много книги, за което тя не би могла и да мечтае.

Седна до нея на леглото.

— Ще си свалиш ли якето?

Тя го свали.

И така, в деня на годишнината от моята смърт Рей събори Рут на леглото и те започнаха да се целуват. В един момент тя го погледна в лицето и каза:

— По дяволите, мисля, че усещам нещо.

Когато Рей и Рут навлязоха в царевичната нива, и двамата мълчаха, а той я държеше за ръка. Тя не знаеше дали беше хванал ръката й, защото бяха обсебени от смъртта ми, или защото я харесваше. В ума й бушуваше буря, а обичайната й прозорливост й беше изневерила.

После видя, че не е единствената, която си беше спомнила за мен този ден. Хал и Самюъл Хеклър стояха в нивата с ръце в джобовете, обърнати с гръб към тях. Рут видя оставените на земята жълти нарциси.

— Ти ли ги донесе? — обърна се Рут към Самюъл.

— Не — отвърна Хал вместо брат си. — Бяха тук, когато дойдохме.

Мисис Стед ги гледаше от стаята на сина си на втория етаж.

Беше решила да си сложи палтото и да отиде на нивата, без да се замисля дали присъствието й там е уместно.

Грейс Таркинг се разхождаше из квартала и видя мисис Стед да излиза от дома си, понесла една коледна звезда. Размениха няколко думи и Грейс каза, че ще се отбие до дома си, а после ще се присъедини към останалите.

Грейс повика по телефона приятеля си, който живееше наблизо в един малко по-богат квартал, и после позвъни на Гилбъртови. Те все още не се бяха съвзели напълно от странната роля, която бяха изиграли за установяването на моята смърт — верният им лабрадор беше намерил първото доказателство. Грейс предложи да ги придружи, защото бяха възрастни и щеше да им е трудно да вървят сами през съседските морави и неравната земя в царевичната нива. Мистър Гилбърт веднага изрази готовност да тръгнат. Нуждаели се от това, особено съпругата му, но аз виждах колко е съкрушен самият той. Винаги прикриваше болката си, показвайки загриженост към жена си. И двамата бяха обмисляли да дадат кучето си някъде далече, но не можаха да го направят, то им беше голяма утеха.

Мистър Гилбърт се питаше дали Рей знае за събирането и позвъни в дома на Сингх. Той изпълняваше някои малки поръчки на възрастната двойка и те смятаха, че е мило момче, към което другите се отнасят несправедливо. Руана каза на мистър Гилбърт, че синът й сигурно вече е отишъл на нивата, и добави, че самата тя също ще дойде.

Линдзи, която гледаше през прозореца, видя Грейс Таркинг и приятелят й да минават през моравата на О’Дуайърови. Грейс водеше мисис Гилбърт под ръка, а младежът подкрепяше мистър Гилбърт.

— Мамо, нещо става в царевичната нива — каза тя.

Мама четеше Молиер, който беше изучавала подробно в колежа, но оттогава не се беше връщала към него. До нея бяха струпани книгите, заради които навремето си беше създала името на студентка с авангардно мислене: Сартър, Колет^[3], Пруст, Флобер. Беше ги свалила от лавиците в спалнята си и беше обещала пред себе си да ги препрочете до края на годината.

— Не ми е до това сега — отвърна тя на Линдзи. — Но съм сигурна, че баща ти ще прояви интерес, когато се върне от работа. Защо не отидеш да поиграеш с брат си?

Сестра ми от седмици предано се въртеше край мама и се опитваше да спечели благоразположението й. Нещо тревожно прозираше през ледената й маска, Линдзи беше сигурна в това. Остана на стола до нея, наблюдавайки съседите през прозореца.

* * *

Стъмни се и свещите, които прииждащите хора бяха донесли, осветяваха царевичната нива. Като че ли всички, които бях познавала или до които бях седяла в детската градина или в училище, бяха дошли. Мистър Бот видя, че нещо става, когато си тръгваше към къщи. Беше се задържал в кабинета си, за да го подготви за лабораторното упражнение върху храносмилателната система на животните, което провеждаше всяка година. Той се повъртя наоколо, но когато осъзна какъв е поводът, се върна в училището, за да позвъни на няколко телефона. Имаше една секретарка, която преживя много тежко смъртта ми. Тя дойде заедно със сина си. Появиха се и учителите, които бяха пропуснали официалната прощална церемония.

Слухът, че мистър Харви е заподозрян за убийството ми, беше започнал да се разнася още в навечерието на Деня на благодарността. До следобеда на другия ден това беше единственото нещо, за което говореха съседите. Чудеха се възможно ли е този странен човек, живял толкова тихо сред тях, да е убил Сузи Салмън? Но никой не посмя да се обърне към семейството ми за повече подробности. Разпитваха роднините на приятелите ни и момчетата, които косяха моравите в квартала, дали знаят нещо. Търсеха контакт с всеки, който би могъл да има информация какво прави полицията. Чрез церемонията със свещите в царевичната нива те искаха както да почетат паметта ми, така и да намерят някаква взаимна утеха. Сред тях живееше убиец, разминаваше се с тях по улицата, купуваше сладките, приготвени от дъщерите им за благотворителните кампании на скаутите, и се абонираше за списания чрез синовете им.

В моето небе аз почувствах топлина и прилив на енергия, виждайки как все повече хора се отправят към полето, палят свещите си и тихо подхващат една тъжна балада, която мистър О’Дуайър бе чул някога да пее дядо му от Дъблин. В началото песента на съседите ми звучеше нестройно, но когато мистър О’Дуайър извиси глас, секретарката от училището също поде мелодията, макар и не толкова чисто. Руана Сингх стоеше неподвижно в периферията на групата, далеч от сина си. Тя тъкмо излизаше, когато д-р Сингх се обади по телефона, за да й каже, че ще остане да нощува в университета. Но другите бащи, завръщайки се вкъщи, оставяха колите си в гаражите и поемаха към царевичната нива. Питаха се как биха могли да работят, за да издържат семействата си, и едновременно с това да осигурят безопасността на децата си? Събрани заедно, те осъзнаваха, че това е невъзможно. Каквито и правила да налагаха, онова, което се бе случило с мен, можеше да застигне и тях.

Никой не се обади вкъщи. Никой не обезпокои семейството ми. Домът ни заедно с керемидите на покрива, комина, купчината дърва, алеята за коли и оградата беше покрит с непроницаема броня, подобна на прозрачната ледена кора, с която се покриват дърветата след дъжд, когато стегне студ. Отвън къщата ни изглеждаше като всички други в квартала, но все пак беше различна. Убийството се затваря зад кървавочервена врата и никой не знае какво има вътре.

* * *

Когато небето се оцвети в розово, Линдзи осъзна какво става. Мама изобщо не вдигна очи от книгата си.

— Това е възпоминание за Сузи — каза сестра ми. — Ето, чуй. Тя отвори широко прозореца и студеният декемврийски въздух донесе звуците на далечна песен.

Мама напрегна всичките си сили.

— Вече правихме панихида — каза тя. — Приключих с това.

— С кое?

Ръцете на майка ми бяха върху страничните облегалки на креслото. Тя се наведе леко напред и върху лицето й падна сянка, така че на Линдзи й беше трудно да види изражението й.

— Не вярвам, че тя ни чака на небето. Не мисля, че паленето на свещи и всичко останало са проява на почит към нейната памет. Има други начини да я почетем.

— Как? — попита Линдзи. Тя седеше по турски на килимчето в краката на мама, която беше пъхнала пръста си в томчето на Молиер, за да отбележи докъде е стигнала.

— Аз например искам да бъда нещо повече от майка.

Линдзи си помисли, че я разбира. Тя също искаше да бъде нещо повече от момиче.

Мама остави книгата на масичката за кафе и се смъкна от креслото на пода. Изненадах се. Тя никога не сядаше на пода, обикновено се настаняваше на бюрото за сметки, на някое кресло, а понякога в единия край на канапето с Холидей, свит на кравай до нея.

Тя взе ръката на сестра ми в своята.

— Напускаш ли ни? — попита Линдзи.

Мама се разтрепери. Как би могла да изрече гласно това, което в себе си вече беше решила? Затова излъга:

— Няма да ви изоставя, обещавам.

Как й се искаше да бъде отново онова свободно момиче, което подреждаше фините порцеланови сервизи в „Уонамейкър“ криеше от управителя чашата със счупена дръжка и мечтаеше да живее в Париж като Бовоар и Сартър. В този ден тя се прибра вкъщи, смеейки се безгласно на Джек Салмън, който си падаше малко сухар и мразеше цигарения дим, но въпреки това беше толкова сладък. В парижките кафенета всички пушат, беше му казала тя, и това явно го впечатли. Когато в края на онова лято го покани у дома и за пръв път — това важеше и за двамата — правиха любов, тя запали цигара и той на шега каза, че също ще изпуши една. Подаде му синята порцеланова чаша без дръжка вместо пепелник и използва цялото си красноречие, за да му разкаже по-забавно историята за това, как я беше счупила и я беше скрила под палтото си.

— Ела тук, детето ми — каза мама. Линдзи облегна гърба си на гърдите й, мама я прегърна и започна непохватно да я люлее. — Справяш се толкова добре, Линдзи. Ти поддържаш баща си жив.

Чуха колата на татко да спира пред къщата.

Линдзи остана в прегръдките на мама, която си мислеше за Руана Сингх, излязла в задния двор, за да изпуши една цигара. Сладникавата миризма на „Дънхил“, която се разнесе откъм улицата, отнесе мама надалеч. Последното й гадже преди татко обичаше „Галоаз“. Беше доста претенциозен, обичаше да се взима на сериозно и тя неволно му подражаваше.

— Виж само колко свещи има там, мамо! — възкликна Линдзи, поглеждайки през прозореца.

— Иди да посрещнеш баща си — каза мама.

 

 

Сестра ми посрещна татко в антрето и закачи палтото и ключовете му. Да, ще отидем, каза той. Разбира се, че ще отидем.

— Татко! — провикна се брат ми от втория етаж и сестра ми и баща ми се качиха при него.

— Да го вземем ли с нас? Ти решаваш — каза татко, когато Бъкли се вкопчи в краката му.

— Уморих се да внимавам да не разбере — отвърна Линдзи. Не е честно да крием от него. Сузи я няма. Той го знае.

Брат ми вдигна очи към нея.

— Хората се събират в памет на Сузи — каза му Линдзи. Ще те заведем там заедно с татко.

— Мама болна ли е? — попита Бъкли.

Линдзи не искаше да го лъже, но имаше чувството, че е схванал правилно положението.

— Да.

Татко каза, че ще я изчака долу, докато тя преоблече Бъкли.

— Аз я виждам, знаеш ли? — рече Бъкли и Линдзи го погледна изненадано. — Понякога тя идва, говори ми и остава за малко при мен, докато ти играеш футбол.

Линдзи се чудеше какво да каже, затова протегна ръце и го прегърна силно, както често правеше с Холидей.

— Ти си чудесно момче — каза тя на брат ми. — Каквото и да стане, аз винаги ще съм с теб.

Баща ми заслиза по стълбите, като с лявата си ръка се опираше на парапета, докато не стъпи на площадката с каменна настилка долу.

Не се стараеше да стъпва тихо. Мама го чу, взе своя Молиер и се промъкна в един ъгъл в трапезарията, където той нямаше да я види. Продължи да чете, скрита от семейството си. Чакаше с нетърпение хлопването на входната врата.

По една случайност съседи, учители и приятели се бяха събрали в кръг недалеч от мястото, където бях убита. Щом излязоха навън, татко, сестра ми и брат ми отново чуха пеенето. С цялото си същество баща ми се беше устремил към топлината и светлината. Толкова много му се искаше да остана в паметта и сърцето на всеки от тях. Докато ги наблюдавах, аз разбрах, че те всички се сбогуваха завинаги с мен. Щях да бъда едно от многото изгубени момичета. Те щяха да се разотидат по домовете си и да ме забравят като старо писмо, което никога няма да отворят и препрочетат отново. Аз също се сбогувах с тях, пожелах им всичко хубаво и посвоему ги благослових за добрите им мисли. Ръкостискане на улицата, изпусната вещ, която някой повдига и връща на собственика, приятелско махване с ръка от някой далечен прозорец, кимване, усмивка, търпелив поглед, очи, които благосклонно наблюдават детските лудории.

Рут първа забеляза тримата представители на семейството ми и дръпна Рей за ръкава.

— Иди да им помогнеш — прошепна тя.

Рей, който се запозна с баща ми в първия ден от дългия му път в търсене на убиеца ми, пристъпи към тях. Самюъл също се приближи. Подобно на двама млади духовни пастири те поведоха баща ми, сестра ми и брат ми към групата, която мълчаливо се разтвори, за да им направи път.

Татко не беше излизал от къщи от месеци, само отиваше с колата до работа и обратно или седеше в задния двор. Не беше се виждал и със съседите ни. Сега погледът му се местеше от лице на лице, докато не осъзна, че ме обичат дори и непознати за него хора. Сърцето му се изпълни отново с топлина, което не се беше случвало от много време — с изключение на кратките моменти с Бъкли, когато двамата даваха израз на обичта си един към друг.

Той погледна към мистър О’Дуайър.

— Стан — каза той. — Сузи обичаше да стои на прозореца през лятото и да те слуша как пееш в двора. Харесваше й. Ще ни попееш ли?

И подобно на милостта, която рядко ни се оказва, и то не когато имаме най-голяма нужда от нея, мистър О’Дуайър запя, като се поколеба само при първата нота, след което гласът му се извиси висок, ясен и прекрасен.

Всички запяха с него.

Спомням си онези летни нощи, за които спомена татко. Как с нетърпение чаках да се стъмни с надеждата, че ще се разхлади. Понякога, застанала при отворения прозорец в хола, усещах полъха на бриза, който донасяше мелодията, идваща от двора на семейство О’Дуайър. Докато изслушам всички ирландски балади, които мистър О’Дуайър знаеше, понякога във вятъра започваше да се усеща миризма на пръст, озон и мъх, а това означаваше само едно — гръмотевична буря.

И тогава за един прекрасен момент всичко стихваше. Линдзи седеше на стария диван в стаята си и учеше, татко четеше в кабинета си, а мама бродираше или миеше съдовете.

Обличах дългата си памучна нощница и излизах на задната веранда. Едрите дъждовни капки започваха да барабанят по покрива, вятърът нахлуваше от всички страни и нощницата прилепваше към тялото ми. Беше топло и прекрасно, светкавица прорязваше небето и няколко мига по-късно се разнасяше гръм.

Мама заставаше на отворената врата и след като изречеше обичайното си предупреждение „Ще настинеш и ще умреш“, замълчаваше. Двете слушахме грохота на дъжда и гръмотевиците и вдъхвахме аромата на пръст, с който земята сякаш ни поздравяваше.

— Изглежда, теб никоя сила не може да ти надвие — каза мама една вечер.

Харесвах тези моменти, когато и двете чувствахме нещата по един и същи начин. Обърнах се към нея, облечена в тънката си нощница, и отвърнах.

— Така е.