Алис Сиболд
Очи от рая (10)

Десета глава

Всяко лято в нашия щат се провеждаше четириседмична среща на надарените деца от седми до девети клас, целта, на която според мен беше да отидат сред природата, за да глътнат малко чист въздух и да обменят информация. Вместо фолклорни песни край лагерния огън се пееха оратории. В банята момичетата въздишаха по телосложението на Жак д’Амброаз^[1] и предния лоб на Джон Кенет Гълбрайт^[2].

Но дори вундеркиндите се деляха на касти. Спецовете по природни науки и математиката например, колкото и да бяха скучни, стояха на върха на пирамидата на талантите. След тях се нареждаха историците, които знаеха датите на раждането и смъртта на всяка историческа личност, за която може да се сети човек. Те минаваха покрай другите в лагера и си разменяха пароли като „1769–1821 г.“ или „1770–1831 г.“, които звучаха съвсем безсмислено на несведущите. Но когато Линдзи минаваше край тях, тя си отговаряше наум: „Наполеон“, „Хегел“.

Имаше и „магистри на тайните знания“. Те бяха трън в очите за повечето от надарените деца. Можеха да разглобят всеки двигател и да го сглобят отново, без да им са необходими схеми или инструкции. Теорията не ги интересуваше, бяха практици, водени от някакъв вътрешен усет. По принцип не се притесняваха особено за оценките си.

Самюъл беше един от тях. Негови кумири бяха физикът Ричард Файнман и собственият му брат Хал. Хал беше зарязал гимназията и отвори автосервиз близо до онази яма за отпадъци. Обслужваше всички, от рокерската банда на Ангелите на ада, до пенсионерите, които се возеха на скутери из паркингите на старческите домове. Хал пушеше като комин, живееше над гаража на родителите си и се развличаше с многобройните си приятелки в стаичката в дъното на автосервиза.

Когато хората го питаха кога най-сетне ще порасне, Хал отговаряше:

— Никога.

Насърчен от примера на брат си, когато учителите питаха Самюъл за бъдещите му планове, той отговаряше:

— Все още нямам. Аз съм едва на четиринайсет години.

Но Рут Конърс, вече почти на петнадесет, имаше планове. Тя често се затваряше в алуминиевата барака за инструменти зад къщата, заобиколена от дръжки за врати и всякаква железария, домъкната от баща й от предназначените за събаряне стари къщи, седеше в мрака и гледаше в една точка, докато я заболи главата. После се втурваше в къщата, минаваше бързо през всекидневната, където баща й четеше, затваряше се в стаята си и пишеше стихове, прекъсвайки от време на време, за да помисли: „Да бъдеш Сузи“, „След смъртта“, „На парчета“, „Сега съм до нея“. Едно от стихотворенията й беше любимо, гордееше се много с него и го взе със себе си на срещата на младите дарования. Толкова често беше разгъвала и сгъвала листа, на който беше написано, че той всеки момент можеше да се разпадне. Беше озаглавено „Отворената паст на гроба“.

Наложи се баща й да я закара с кола до лагера, където се провеждаше срещата, защото когато всички тръгваха с автобуса, тя лежеше вкъщи с остра гастритна криза. Беше се подложила на странна зеленчукова диета и предишната вечер изяде цяла зелка. Майка й не одобряваше увлечението на Рут по вегетарианството след моята смърт.

— Това не е парче от Сузи, да ме прости Господ! — казваше майка й, слагайки дебело парче бифтек в чинията на дъщеря си.

Към три часа през нощта, преди да потеглят към лагера, баща й най-напред я откара до болницата, а после мина през къщи, за да вземат чантата, която майка й предвидливо беше приготвила и оставила в края на алеята за коли.

Когато пристигнаха, Рут огледа тълпата деца, наредени на опашка, за да получат баджовете с имената си. Забеляза сестра ми сред момчетата от групата на „магистрите“. Линдзи не беше написала фамилията си на баджа, вместо това нарисува една риба. Така без всъщност да лъже, щеше по-лесно да се запознае с децата от другите училища, които не знаеха подробности за моята смърт или поне нямаше да я свържат с нея.

Цяла пролет тя носеше медальона във формата на половин сърце. Другата половина беше у Самюъл. Двамата се стесняваха да показват любовта си. Не се държаха за ръце по коридорите в училище и не си пишеха бележки. Сядаха заедно на обяд. Самюъл я изпращаше до вкъщи. За четиринадесетия й рожден ден й донесе малък кейк с една свещичка. Иначе не се различаваха от връстниците си, които се деляха на момчета и момичета.

На следващата сутрин Рут се събуди рано. Подобно на Линдзи, и тя беше като бяла врана в лагера на надарените. Не принадлежеше към никоя от групите. Разхождаше се из гората и събираше разни треви и цветя. Питаше ботаниците за имената на растенията, които не познаваше. Ако названието не й харесваше, сама си измисляше друго. Рисуваше листото или цветчето в дневника си, сама решаваше дали е мъжко или женско и накрая му даваше името „Джим“, ако имаше просто тревисто стъбълце, или „Паша“ например, ако беше с пухкава чашка.

Когато Линдзи влезе в столовата, Рут се беше наредила за втора порция яйца и наденички. У дома надаваше вой до бога, ако й поднесат месо, но тук никой не знаеше за клетвата, която бе дала пред себе си.

Не беше говорила със сестра ми от времето преди моята смърт, ако не се смятат съболезнованията, които й поднесе в коридора на училището. Но беше виждала Линдзи да се прибира със Самюъл след училище и да му се усмихва по особен начин. Сега забеляза, че сестра ми си взе само палачинки и нищо друго. Опитваше се да си представи, че е на нейно място, както понякога във въображението си се превръщаше в мен.

Линдзи се присъедини към опашката и Рут я заговори:

— Защо си нарисувала тази риба^[3]? — попита тя и посочи с глава към баджа й. — Религиозна ли си?

— Тази риба означава нещо съвсем друго — отговори Линдзи, оглеждайки се за ванилов пудинг. Щеше да върви страшно на палачинките.

— Рут Конърс, поетеса — представи се Рут според етикета.

— Линдзи — отвърна сестра ми.

— Салмън, нали?

— Моля те, недей — каза Линдзи. За момент Рут живо си представи как се чувства сестра ми, свързана завинаги с мен. Всеки, който я погледнеше, виждаше в нея друго момиче, цялото в кръв.

Дори и талантите, от които се очаква да са по-различни от простосмъртните, се разделиха на двойки още през първите дни, както обикновено, събираха се момиче с момиче и момче с момче. На четиринадесет години рядко се създават сериозни връзки между момчетата и момичетата, но този път имаше едно изключение: Линдзи и Самюъл.

Щом ги видеха, всички започваха да викат „ГОР-ЧИ-ВО!“. Останали без родителски надзор, в тези горещи летни дни у тях нещо започна да расте като диво цвете. Това нещо беше страстта, никога не съм я усещала така ясно и не съм я наблюдавала да се разгаря така жарко в някой, когото познавам. Някой, с когото съм свързана генетично.

Внимаваха и спазваха правилата. Никой от възпитателите не можеше да каже, че осветявайки храстите край спалните на момчетата, е видял Салмън и Хеклър. Те си устройваха кратки срещи зад столовата или до едно дърво, на което бяха издълбали инициалите си. Целуваха се. И на двамата им се искаше нещо повече, но не можеха да го направят. Самюъл искаше то да бъде нещо специално. Беше убеден, че първия път всичко трябва да е идеално. А Линдзи просто мечтаеше да приключи с това. Искаше да го направи, за да влезе в света на възрастните — да прескочи границите на времето и пространството. За нея сексът беше като телепортирането в сериала „Стар Трек“. Изпаряваш се и след секунда-две се качваш на друга планета.

„Те ще го направят“, записа Рут в дневника си. Много се надявах тя да записва всичко. Беше описала как минавам край нея на паркинга и я докосвам, как е почувствала допира на протегнатата ми ръка. Как съм изглеждала тогава. Как след това ме е сънувала. Как в нея се е появила идеята, че духът на човека е може би неговата втора кожа, нещо като защитен слой. Как, ако е по-усърдна, може би ще успее да освободи и двете ни. Четях през рамото й, докато записваше мислите си, и се чудех дали някой ще й повярва един ден.

Когато си мислеше за мен, тя се чувстваше по-добре, не беше толкова самотна, сякаш беше свързана с нещо неосезаемо. Или някого. В сънищата си виждаше царевичната нива и пред нея се разкриваше един нов свят, в който може би щеше да намери опорна точка.

Представяше си как й казвам „Много те бива в поезията, Рут“. А дневникът й даваше възможност да мечтае, че ако стане наистина много добра поетеса, думите й ще имат силата да ме възкресят.

Можех да се върна назад в един следобед, когато Рут, още съвсем малка, седеше на килимчето в банята, гледайки как по-голямата й братовчедка, на която я бяха поверили, се съблича, за да си вземе душ. Рут копнееше да докосне кожата и косите й, да потъне в прегръдките й. Чудех се дали този копнеж на тригодишното дете е ключът към онова, което усещаше по-късно на осем. Едно смътно чувство, че е различна, че увлечението й по учителките или братовчедка й е по-истинско, отколкото при другите момичета. Интересът й излизаше извън рамките на детското внимание, подхранваше една нега, разцъфнала в зелено и жълто, която по-късно в пубертета се превърна в страстно желание, разтворило венчелистчетата си подобно на минзухар. Както записа в дневника си, желанието й не се простираше чак дотам, че да я тласне към секс с жени, тя просто искаше да потъне завинаги в тях, да се скрие.

През последната седмица от срещата обикновено всички бяха заети да подготвят проектите, които отборите от различните училища щяха да представят вечерта преди родителите им да дойдат, за да ги отведат у дома. Условията за конкурса се обявяваха последната събота на закуска, но децата бяха започнали да обмислят какво ще правят доста по-рано. Както винаги трябваше да се изобрети капан за мишки и с всяка изминала година се появяваха все по-хитроумни съоръжения. В крайна сметка, какъв смисъл има да повтаряш миналогодишните постижения?

Самюъл се зае да издирва децата, които носеха шини на зъбите. Трябваха му малките ластичета, които зъболекарите им даваха, за да ги закрепят. Те щяха да държат здраво лостчето на неговия капан. Линдзи поиска фолио от пенсионирания армейски готвач на лагера. С него трябваше да направят рефлектор, който да обърква мишките.

— А какво ще стане, ако харесат отраженията си? — попита Линдзи.

— Няма да се виждат толкова ясно — отговори й Самюъл. И продължи да отлепва защитния слой хартия от телта, с която пристягаха чувалите с боклука. Ако някое дете се взираше твърде настойчиво в някой най-обикновен предмет из лагера, то положително си мислеше как да го използва за направата на капан.

— Много са милички — каза Линдзи един следобед.

По-голямата част от предишната вечер бе ловила мишки с вързана на връвчица примамка, които после прибираше в телен кафез за зайци.

Самюъл наблюдаваше животинките с интерес.

— Мога да стана ветеринарен лекар — каза той. — Но не мисля, че ще съм в състояние да им правя дисекция.

— Налага ли се да ги убиваме? — попита Линдзи. — В края на краищата трябва да измислим капан за мишки, а не мишегубка.

— Арти им прави малки ковчези от балзово дърво — засмя се Самюъл.

— Това е ужасно.

— Такъв си е Арти.

— Мисля, че си падаше по Сузи.

— Знам.

— Споменава ли я? — Линдзи взе една дълга тънка пръчка и я мушна в кафеза.

— Всъщност пита за тебе — каза Самюъл.

— А ти какво му каза?

— Че с теб всичко е наред.

Изплашени от пръчката, мишките се разбягаха към ъглите, закатериха се една върху друга и напразно се мъчеха да се измъкнат на свобода.

— Хайде да сложим в капана малко диванче от пурпурно кадифе и щом седнат на дивана, вратата да се затваря, а отгоре да падат парченца сирене. Можем да го наречем „Царството на гризачите“.

Самюъл, за разлика от възрастните, никога не се опитваше да се налага на сестра ми. Затова започна подробно да обсъжда с нея тапицерията на диванчето.

През това лято вече по-рядко използвах беседката за наблюдение, защото и без това виждах земята, докато се разхождам из небесните полета. С настъпването на нощта копиехвъргачите и тласкачите на гюле се отправяха към други небеса, които не бяха за момиче като мен. Бяха ли те страшни? Какво би могло да бъде по-страшно от това да се чувстваш самотен сред живите си връстници? Или в тези небеса тук беше събрано всичко, за което мечтаех? Закотвена завинаги в един свят, сякаш оживял от картините на Норман Рокуел: цялата фамилия е на масата, а жена с жизнерадостен блясък в очите поднася неизменната пуйка.

Когато стигах твърде далеч и заговорех с глас, полята се променяха. Поглеждах надолу и виждах царевичната нива, чувах я как шуми — протяжно и унило. Този звук ме предупреждаваше, че съм стигнала до ръба. Главата ми започваше да пулсира, небето се смрачаваше и отново оживяваше онова вечно вчера. Душата ми натежаваше и се втвърдяваше като камък. По този начин много пъти се приближавах до разтворената паст на гроба си, но никога не поглеждах в него.

Започнах да се чудя какво означава думата небеса. Разсъждавах, че ако това беше небето, истинското небе, тук трябваше да бъдат баба и дядо. Тогава бащата на татко, когото обичах най-много, щеше да ме вземе на ръце и да затанцува с мен. Сигурна съм, че щях да изпитвам само радост и нямаше да си спомням нищо, нито царевичната нива, нито гроба.

— Зависи от теб — казваше ми Френи. — Много хора го постигат.

— Но как? — попитах я аз.

— Не е толкова лесно — отговаряше Френи. — Трябва да спреш да търсиш определени отговори.

— Не разбирам?

— Ако спреш да се питаш защо си била убита именно ти, а не някой друг, ако престанеш да се опитваш да запълниш празнината, останала след смъртта ти, и да се интересуваш от чувствата на живите, ще бъдеш свободна — отвърна ми тя. — Казано просто, трябва да се откажеш от земята.

Но това ми се струваше невъзможно.

През нощта Рут се вмъкна в помещението, в което спеше Линдзи.

— Сънувах я — прошепна тя на сестра ми.

Линдзи примигна сънено:

— Сузи ли? — попита тя.

— Съжалявам за случилото се в столовата — каза Рут.

Линдзи спеше на най-долното от трите алуминиеви легла, разположени едно над друго. Момичето над нея се размърда.

— Мога ли да легна до теб? — попита Рут.

Линдзи кимна с глава.

Рут се намести до сестра ми в тясното легло.

— Как я сънува?

Рут започна да й разказва. Беше обърната с лице към Линдзи и сестра ми смътно различаваше носа, устата и челото и.

— Бях в земята, а Сузи вървеше над мен в царевичната нива. Усещах стъпките й върху себе си. Понечих да извикам, но устата ми се напълни с пръст. Не ме чуваше, колкото и силно да виках. После се събудих.

— Аз никога не съм я сънувала — каза Линдзи. — Сънувам само кошмари за плъхове, които дъвчат краищата на косата ми.

Легнала до сестра ми, Рут беше обзета от чувство на покой. Приятна й беше топлината, която излъчваха телата им.

— Влюбена ли си в Самюъл?

— Да.

— Липсва ли ти Сузи?

И тъй като беше тъмно, а Рут гледаше встрани и беше почти непозната, Линдзи каза това, което чувстваше:

— Повече отколкото някой може да си представи.

Наложи се директорът на училище „Девън“ да си тръгне по семейни причини, затова с организацията на тазгодишния конкурс се зае новата заместник-директорка на „Честър Спрингс“. Тя не искаше задачата отново да е за капан за мишки.

Има Ли Престъпление Без Наказание? Как Да Извършим Перфектното Убийство, Гласеше Листът На Дъската За Съобщения.

Децата много харесаха тази идея. Музикантите и поетите, историците и художниците — всички разпалено обсъждаха с какво да започнат. Докато се тъпчеха с бекон и яйца на закуска, те си разказваха за прочути неразкрити убийства от миналото и си мислеха как обикновени предмети могат да бъдат използвани за нанасяне на смъртоносни рани. Даже започнаха да обмислят кого биха могли да убият. Всички много се забавляваха до седем и петнадесет — часа, в който сестра ми влезе в столовата.

Арти я видя да се нарежда на опашката. Тя все още не знаеше нищо, но усети оживлението и предположи, че конкурсът за най-добър капан за мишки е вече обявен.

Той продължи да наблюдава Линдзи и забеляза, че най-близкият лист с обявлението е закачен над тавата с приборите за хранене. На масата до него някой разказваше историята за Джак Изкормвача.

Арти стана, за да върне подноса си. Приближи се до сестра ми и се изкашля. Цялата ми надежда беше в това чудато момче. „Дръпни я настрани! Не и позволявай да го види!“ Молитвата ми беше чута на земята.

— Линдзи — каза Арти.

Тя го погледна.

— Какво има?

Зад плота готвачът беше протегнал лъжица, пълна с бъркани яйца, готов да я изсипе в чинията на Линдзи.

— Аз съм Арти. Със сестра ти бяхме в един клас.

— Нямам нужда от ковчези — каза Линдзи и остави подноса си на металния плот, на който имаше големи пластмасови кани с портокалов и ябълков сок.

— Какво?

— Самюъл ми каза, че правиш за мишките ковчези от балзово дърво. На мен не ми трябват.

— Смениха темата на конкурса — каза той.

Сутринта Линдзи беше решила да отреже парче от хастара на роклята на Клариса и да я използва за диванчето за мишки.

— И каква е тя?

— Хайде да излезем навън? — Арти застана пред нея и препречи пътя и до приборите. — Линдзи изтърси той — конкурсът е за убийство.

Тя се вкопчи в подноса и се втренчи в него.

— Исках да ти кажа, преди да си прочела съобщението.

В столовата влезе Самюъл.

— Какво става?

Линдзи го погледна безпомощно.

— Тазгодишният конкурс е как да извършим перфектното убийство — отвърна Самюъл.

И двамата видяхме как тя трепна. Сърцето й се обърна. Но беше свикнала да се владее. Пукнатините в самообладанието й започнаха да се затварят и тя се стегна. Скоро щеше така да овладее това изкуство, че никой нямаше да е в състояние да разбере какво я вълнува. Беше способна да се изолира от целия свят, включително и от себе си.

— Добре съм — каза тя.

Но Самюъл знаеше, че това не е вярно.

С Арти я гледаха как се отдалечава.

— Опитах се да я предупредя — неуверено каза Арти.

След това се върна на масата си. Започна да рисува спринцовки за подкожни инжекции. Рисуваше ги една след друга. Химикалката му едва не разкъса салфетката, докато нанасяше щрихите, за да изобрази балсамиращата течност и да обозначи траекторията на трите капки, процеждащи се от иглата.

Когато си самотен, помислих си аз, е все едно дали си на земята или на небето.

— Можеш да убиеш човек, като го намушкаш, заколиш или застреляш — каза Рут. — Това е гадно.

— Права си — съгласи се Арти.

Самюъл беше отвел сестра ми настрани, за да поговорят, а Арти беше намерил Рут да седи на една от масите навън с големия си бележник.

— Трябва да имаш сериозна причина, за да убиеш — отбеляза Рут.

— Според теб кой го направи? — попита Арти, седнал на пейката с крака върху пречката на масата.

Рут седеше почти неподвижно, беше кръстосала крака и поклащаше напред-назад дясното си стъпало.

— Ти как разбра? — попита тя Арти.

— Баща ми ни каза — отвърна той. — Извика ни със сестра ми във всекидневната и ни накара да седнем.

— По дяволите. И какво ви каза?

— Първо, че по света стават ужасни неща и сестра ми моментално го прекъсна: „Виетнам“. Той замълча за момент, защото винаги спореха коя е причината за тази война. След това продължи: „Не, миличка, случват се ужасни неща и тук, край нас, с хора, които познаваме.“ А тя си помисли, че може би е станало нещо с една от нейните приятелки.

Рут усети една дъждовна капка.

— След това татко се разплака и каза, че едно малко момиче е било убито. Аз попитах кое е то. Мислех, че наистина става въпрос за момиченце, нали разбираш. По-малко от нас.

Наистина заваля и дъждовните капки заудряха по масата от секвоя.

— Да влезем ли вътре? — предложи Арти.

— Всички ще са там — отвърна Рут.

— Права си.

— Хайде да останем тук и да се намокрим.

Постояха така известно време, гледаха дъжда и слушаха шума от капките, падащи по листата на дърветата.

— Знаех, че тя е мъртва. Почувствах го — каза Рут. — След това прочетох във вестника на татко и се убедих окончателно. В началото не споменаваха името й. Пишеше само „четиринадесетгодишно момиче“. Помолих татко да ми даде страницата от вестника, но той отказа. Обаче после разбрах, защото следващата седмица само тя и сестра й отсъстваха от училище.

— Чудя се кой ли е казал на Линдзи? — каза Арти. Дъждът се усили и той се мушна под масата. — Ще станем вир-вода — извика той.

После дъждът спря така внезапно, както беше започнал. Слънчевите лъчи си пробиха път през клоните на дърветата. Рут погледна нагоре и каза едва чуто:

— Мисля, че тя ни чува.

Всички участници в срещата вече знаеха коя е сестра ми и как съм умряла.

— Представи си, че те пробождат с нож — каза някой.

— Не, благодаря.

— Според мен е страхотно.

— Само си помисли — сега тя е известна.

— Не е това начинът. Предпочитам да спечеля Нобелова награда.

— Знае ли някой каква е искала да стане?

— Иди питай Линдзи.

Започнаха да изброяват всички свои близки, които бяха починали.

Баба, дядо, вуйчо, леля. Някои бяха загубили майка или баща, по-рядко брат или сестра, отнесени в гроба твърде млади от някакво заболяване — от сърце, левкемия или трудна за произнасяне болест. Но не познаваха някой, който да е бил убит. Сега познаваха мен.

Линдзи и Самюъл лежаха прегърнати под една стара, излязла от употреба гребна лодка.

— Вече съм добре — каза тя. Очите й бяха сухи. — Мисля, че Арти се опита да ми помогне.

— Да не говорим повече за това, Линдзи. Нека просто да полежим тук и да почакаме нещата да се успокоят.

Гърбът на Самюъл беше подгизнал. Той притисна по-плътно сестра ми към себе си, за да я предпази от летния дъжд. Дъхът им затопли малкото пространство под лодката. Той дишаше все по-учестено и въпреки волята му, пенисът му все повече се втвърдяваше.

Линдзи сложи ръката си отгоре.

— Извинявай, аз… — каза той.

— Готова съм — отвърна сестра ми.

На четиринадесет години сестра ми се понесе към място, където аз никога не съм била. Най-съкровената част от моето тяло беше изпълнена с ужас и кръв, в нейната се отвориха светли прозорци.

„Как да извършим перфектното убийство“ беше стара игра тук, на небето. Аз винаги избирах ледени висулки — оръжие, което се стопява и не оставя следи.