Алис Сиболд
Очи от рая (9)

Девета глава

Баба ми пристигна „със стил“, както обикновено, вечерта преди панихидата. Нае лимузина и по пътя от летището сръбваше шампанско, сгушена в своето „фантастично палто от визон“, което всъщност беше купила на една църковна благотворителна разпродажба. Родителите ми не настояваха да присъства, но не се противопоставиха, когато тя заяви, че ще дойде. Инициативата за събитието беше на директора Кейдън, който в края на януари каза на родителите ми: „Ще бъде добре за децата ви, както и за учениците в училище.“ Той се зае да организира всичко в нашата църква. Мама и татко отговаряха като сомнамбули с „да“ на въпросите му и кимаха одобрително за цветята и хората, които щяха да говорят. Мама спомена на баба за панихидата по телефона и доста се изненада, когато чу: „И аз ще дойда.“

— Мамо, не е необходимо.

На другия край на линията последва мълчание. След това баба ми каза:

— Абигейл, това е прощаване със Сузан.

* * *

Майка ми се чувстваше неловко заради баба Лин, която се разхождаше из квартала с кожите си, а на едно съседско парти се яви силно гримирана. Там тя непрекъснато разпитваше мама за съседите ни: посещавала ли ги е, какъв е домът им, какво работи съпругът и каква кола карат. Успокои се едва когато научи всичко за всеки. Сега осъзнавам, че по този начин е искала да разбере по-добре дъщеря си, но се получи по-скоро безсмислено обикаляне в кръг, тъжен танц без партньор.

— Джек-и-и — провикна се баба, щом излезе от колата и се отправи към предната веранда, където стояха родителите ми. — Трябва да пийнем нещо по-силно! — След това забеляза Линдзи, която се опитваше да се промъкне нагоре по стълбите и да отложи поне с няколко минути срещата с гостенката. — Това дете ме мрази — каза тя. Усмивката й замръзна, разкривайки два реда идеални бели зъби.

— Но, мамо — каза майка ми, а на мене ми се прииска да се потопя в печалните й очи океани. — Сигурна съм, че Линдзи просто иска да се приведе в по-приличен вид.

— В тази къща такова нещо е невъзможно! — отвърна баба.

— Лин — намеси се татко, — домът ни вече не е същият, очаквам да разбереш това. Но щом искаш нещо за пиене, все ще се намери нещо.

— Ти си все така благороден, Джек — каза баба.

Мама взе палтото й. Бяха затворили Холидей в кабинета на татко веднага щом Бъкли извести пристигането на баба от наблюдателния си пост на прозореца на горния етаж. Той обичаше да се хвали пред Нейт и пред всеки, който проявяваше желание да го слуша, че неговата баба се вози в най-големите коли на света.

— Изглеждаш чудесно, мамо — каза майка ми.

— Х-м-м-м. — Баба се възползва от това, че баща ми го няма, и попита: — Как е той?

— Всички се справяме, но не е лесно.

— Все още ли смята, че това е работа на онзи човек?

— Да, все още смята, че е той.

— Знаеш ли, че той може да ви съди за това? — каза баба.

— Не е казал на никого, освен на полицията.

Но те не знаеха, че седнала на най-горното стъпало, сестра ми ги чува.

— Това е добре. Разбирам, че трябва да обвини някого, но…

— Лин, коктейл с уиски или мартини? — Провикна се татко откъм коридора.

— А ти какво ще пиеш?

— Всъщност напоследък не пия — отвърна той.

— Твоя работа. Всъщност не е нужно да ме обслужваш. Знам къде е алкохолът в тази къща.

Без „фантастичното“ си кожено палто баба беше слаба като вейка.

— Трябва да гладуваш — учеше ме тя, когато бях на единадесет години. — Трябва да свикнеш да гладуваш, милинка, преди да си станала много дебела. „Пухкава“ е просто друг начин да кажеш „грозна“ — Тя и майка ми спореха дали съм достатъчно голяма, за да взимам хапчета за отслабване, нейния „спасител“, както тя ги наричаше: „Предлагам на дъщеря ти собствения си спасител, а ти си против?“

Докато бях жива, всички постъпки на баба ми се струваха глупави. Но този ден се случи нещо странно, когато тя пристигна с наетата лимузина, отвори вратата и нахлу в къщата. Въпреки показния си шик тя върна светлината в нашия дом.

— Имаш нужда от помощ, Абигейл — каза баба, след като приключи с първото истинско ястие, което майка ми беше приготвила след моето изчезване.

Мама се смая. Мивката беше пълна със сапунена вода, тя беше сложила сините си гумени ръкавици и се канеше да измие чиниите. Линдзи стоеше с кърпа, готова да ги подсуши. Предположи, че след вечеря баба ще поиска Джек да й налее още едно питие.

— Много любезно от твоя страна, мамо.

— Няма защо да ми благодариш — отвърна баба. — Отивам до хола да взема вълшебното си куфарче.

— О, не — чух мама да казва под нос.

— Да, да, вълшебното куфарче — оживи се Линдзи, която не беше продумала по време на вечерята.

— Мамо, моля те — запротестира майка ми, когато баба Лин се върна.

— Добре, деца, разчистете масата и накарайте майка си да дойде тук. Сега ще я разкрася.

— Но това е лудост. Трябва да измия всичките тези чинии.

— Абигейл — обади се татко.

— О, не. Теб можа да те накара да пиеш, но няма да й позволя да ме доближи с тези инструменти за мъчение.

— Не съм се напил — отвърна той.

— Но се усмихваш — каза мама.

— Дай го под съд тогава — намеси се баба. — Бъкли, хвани майка си за ръка и я доведи тук.

Брат ми не се нуждаеше да го убеждават. Беше му забавно някой да командва майка му.

— Бабо Лин? — обади се стеснително Линдзи.

Бъкли поведе мама към един кухненски стол, който баба беше обърнала към себе си.

— Какво, скъпа?

— Можеш ли да ме научиш да се гримирам?

— Слава тебе, Боже, разбира се, че мога.

Мама седна на стола и Бъкли се покатери в скута й.

— Какво ти е, мамо?

— Смееш ли се, Аби? — попита усмихнато татко.

Така си беше. Тя се смееше и плачеше едновременно.

— Сузи беше добро момиче, скъпа — каза баба. — Като теб. — И без никаква пауза продължи. — Сега си вдигни брадичката, за да видим какво да правим с тези торбички под очите.

Бъкли слезе от скута на мама и седна на един стол.

— Виж, Линдзи. Това са щипки за извиване на мигли — обясни баба. — Учила съм майка ти на всичките тези неща.

— Клариса има същите — обади се Линдзи.

Баба се зае с миглите на мама, а тя, тъй като беше запозната с процедурата, вдигна очи нагоре.

— Говорила ли си с Клариса? — попита татко.

— Всъщност не — отвърна Линдзи. — Тя се мъкне непрекъснато с Брайън Нелсън. Наказаха и двамата за бягство от училище.

— Не съм очаквал това от Клариса — каза баща ми. — Може да не е от най-умните, но никога не е създавала проблеми.

— Срещнах я случайно, вонеше на трева.

— Надявам се, че не си се увлякла и ти — каза баба Лин. Тя допи последните капки уиски и сложи чашата си на масата. — Погледни сега, Линдзи. Виждаш ли, извитите мигли правят очите на майка ти да изглеждат по-големи.

Линдзи се опита да си представи как ще изглежда самата тя с извити мигли, но вместо това пред погледа й изплуваха посипаните със звездички мигли на Самюъл Хеклър, когато доближи лицето си до нейното, за да я целуне. Зениците й се разшириха, потъмняха и заблестяха като зрели маслинки.

— Поразена съм — каза баба Лин и сложи ръце на хълбоците си, като все още държеше щипците за извиване на мигли за неудобната дръжка.

— От какво?

— Линдзи Салмън, ти имаш гадже — обяви баба.

Баща ми се усмихна. Изведнъж баба Лин му стана симпатична. На мен също.

— Нямам — отрече Линдзи.

Баба тъкмо отвори уста да каже нещо, когато мама прошепна:

— Наистина има.

— Слава богу, скъпа. Непременно ти трябва гадже. Като свърша с майка ти, ще ти покажа всичко, което баба ти Лин знае. Джек, приготви ми един аперитив.

— Аперитивът е нещо, което човек… — започна мама.

— Не ме учи, Абигейл.

Баба се накърка. След като я гримира, Линдзи приличаше на клоун или както самата баба Лин каза, на „първокласна проститутка“. Баща ми беше „приятно пийнал“, както обичаше да казва тя. Но най-чудното беше, че мама си легна и остави чиниите в мивката, без да ги измие.

Когато всички заспаха, Линдзи отиде в банята и застана пред огледалото. Изтри малко от ружа, леко попи устните си и прокара пръсти по подутините, останали там, където гъстите и вежди бяха оскубани. В огледалото видя, както и аз, друг човек — голямо момиче, което може само да се грижи за себе си. Гримът скриваше лицето, което винаги беше смятала за свое, но сега напомняше на хората за мен. Моливът за устни и очната линия бяха направили чертите й по-изразителни. Очите и устните й бяха като скъпоценни камъни, донесени от далечни земи, където цветовете са по-ярки и наситени от тези в нашата къща. Баба беше права, гримът подчертаваше синия цвят на очите й. Изскубаните вежди промениха формата на лицето й. От ружа скулите й изглеждаха по-изпъкнали. („Там, където има естествени сенки, те трябва да се подсилят“, изтъкваше баба.) А устните й… Сестра ми се зае да изпробва различни изражения. Нацупи се, сви устни за целувка, ухили се широко, като че ли тя също беше обърнала някой и друг коктейл, сведе поглед и си даде вид, че се моли, но погледна с едно око към огледалото, за да види как изглежда. После си легна и цялата нощ спа по гръб, за да запази новото си лице.

Мисис Бетел Утемайър беше единственият мъртвец, който аз и сестра ми бяхме виждали. Когато се засели в нашия район със сина си, аз бях на шест, а Линдзи на пет години.

Мама каза, че понякога губи разсъдъка си и излиза от къщи, а след това не може да се върне, защото не помни къде живее. Често се озоваваше в предния ни двор, заставаше под кучешкия дрян и гледаше към улицата, сякаш чакаше автобус. Мама я отвеждаше в кухнята, запарваше чай и се опитваше да я успокои. След това се обаждаше на сина й, за да му каже, че е у нас. Понякога никой не вдигаше телефона и мисис Утемайър седеше на масата и гледаше в една точка с часове. Заварвахме я там, когато се връщахме от училище. Тя седеше и ни се усмихваше. Често наричаше Линдзи „Натали“ и протягаше ръка, за да погали косата й.

Когато почина, синът й помоли мама да ни заведе с Линдзи на погребението. „Мама много обичаше децата ви“, написа той в една бележка.

— Но мамо, тя даже не ми знаеше името хленчеше Линдзи, докато мама закопчаваше многобройните копчета на палтото й. Поредният непрактичен подарък от баба Лин, мислеше си майка ми.

— Но поне те назоваваше с някакво име — казах аз.

Беше през седмицата след Великден и пролетта настъпваше с необичайно топло време. Сняг беше останал само на някои по-усойни места и макар в основата на надгробните камъни в гробището на църквата, която посещаваха семейство Утемайър, все още да имаше малки преспи, наоколо лютичетата вече бяха наболи.

Църквата на Утемайърови беше необичайна. „Англиканско католическа“, обясни баща ми в колата. На нас с Линдзи това ни се видя много забавно. Татко не искаше да идва, но коремът на мама беше вече толкова голям, че не можеше да шофира. През последните няколко месеца от бременността й с Бъкли беше абсурд да се смести зад волана. Чувстваше се толкова некомфортно през по-голяма част от времето, че гледахме да не се навъртаме край нея, за да не ни товари с разни задачи.

Заради положението, в което се намираше, тя се измъкна от това, за което после с Линдзи не спряхме да говорим в продължение на седмици, а аз непрекъснато сънувах — прощаването с мъртвеца. Беше ясно, че мама и татко са против, но когато настъпи моментът хората да минат край ковчега, мистър Утемайър дойде право при нас.

— Коя от вас е момичето, което тя наричаше Натали? — попита той.

Ние го погледнахме втренчено. След това аз посочих Линдзи.

— Моля те, ела да се простиш с нея — каза той. Парфюмът му беше по-сладникав дори от онзи, който понякога използваше мама. От миризмата, която ме удари в носа, и обидата, че съм отхвърлена, почти се разплаках. — Ти също можеш да дойдеш — обърна се той към мен. Хвана ни за ръка със сестра ми и тръгнахме по пътеката.

Това, което видях, не беше мисис Утемайър. Беше нещо друго, но в същото време беше и мисис Утемайър. Опитвах се да гледам само златните пръстени на ръцете й.

— Мамо — каза мистър Утемайър, — доведох малкото момиченце, което ти наричаше Натали.

Линдзи и аз по-късно си признахме, че сме очаквали мисис Утемайър да проговори и че независимо една от друга сме решили да се хванем за ръце и да си плюем на петите, ако това стане.

След една-две мъчителни секунди всичко свърши и отново се върнахме при мама и татко.

Не бях много изненадана, когато за пръв път срещнах мисис Бетел Утемайър на небето. Нито пък бях шокирана, когато с Холи я видяхме да води за ръка едно малко русо момиченце, което ни представи като дъщеря си Натали.

Сутринта на моята панихида Линдзи излезе от стаята си в последния момент. Не искаше мама да види, че все още е с грима и да я накара да се измие. Освен това реши, че няма нищо лошо да вземе някоя рокля от моя гардероб. И че аз няма да имам нищо против.

Странно ми беше да я наблюдавам.

Тя отвори вратата на стаята ми — превърнала се в склад, в който от февруари насам всички все по-често влизаха, макар че никой — нито мама и татко, нито Бъкли и Линдзи — не си признаваше, че е влизал там или е взел нещо, което няма намерение да върне. Не забелязваха следите, които всеки от тях оставяше при посещението си. А за безпорядъка обвиняваха Холидей, дори и в случаите, когато беше изключено виновният да е той.

Линдзи искаше да бъде красива заради Самюъл. Отвори двете врати на дрешника и огледа нахвърляните там дрехи. Не бях много подредена и всеки път, когато мама ни караше да почистим и сложим в ред стаите си, събирах всичко, което се търкаляше по пода или леглото, и го напъхвах в дрешника.

Когато ми купуваха нови дрехи, Линдзи мечтаеше веднага да се сдобие с тях, но й се налагаше да ги доизносва чак след като ми станеха малки.

— Боже мой — прошепна тя в тъмнината на дрешника. Беше гузна, но същевременно и радостна, че всичко, което вижда там, е вече нейно.

— Ало! Чук-чук — обади се баба Лин.

Линдзи подскочи.

— Извинявай, че те стреснах, скъпа — каза тя. — Просто чух, че влизаш тук.

Беше облечена с рокля, за която мама би казала, че е в стил „Джаки Кенеди“. Тя така и не разбра защо майка й не напълнява в ханша и може да облече права рокля, която да й стои като излята, въпреки че беше шестдесет и две годишна.

— Какво искаш? — попита Линдзи.

— Не мога да си вдигна ципа.

Баба се обърна и Линдзи видя това, което никога не бе виждала при мама: черен сутиен и горната част на фустата й. Приближи се и вдигна ципа, като се опитваше да не докосва нищо друго, освен езичето му.

— Ще можеш ли да се справиш с теленото копче горе? — попита баба Лин.

Около шията на баба се носеше аромат на пудра и „Шанел № 5“.

— Ето затова е нужен мъж — не можеш сама да се справиш с такива неща.

На ръст Линдзи беше стигнала баба и щеше още да расте. Хвана с едната си ръка кукичката, а с другата гайката и тогава забеляза кичурчетата боядисана руса коса на тила й, както и сивия мъх, който се спускаше по врата към гърба й. Линдзи я закопча и остана на мястото си.

— Вече не помня как изглежда — каза Линдзи.

— Какво? — обърна се баба.

— Не мога да си спомня — каза Линдзи. — Забравила съм как изглежда шията й. А може и да не съм я виждала?

— О, миличка — каза баба Лин. — Ела тук. — Тя разтвори обятията си, но Линдзи пъхна главата си в дрешника.

— Трябва да съм красива.

— Но ти си просто прелестна — каза баба.

Дъхът на Линдзи секна. Баба Лин никак не обичаше да раздава комплименти. Затова неочакваната й похвала беше по-ценна от злато.

— Сега ще ти намерим един хубав тоалет — каза баба и се приближи до дрешника. При избирането на дрехи нямаше равна на себе си. Когато редките й посещения съвпадаха с началото на учебната година, тя ни водеше със сестра ми по магазините. Ние гледахме с възхищение как чевръстите й пръсти пробягват по закачалките като по клавиатура. После внезапно, само след миг колебание, измъкваше рокля или блуза и ни я показваше.

— Какво ще кажете за това? — питаше тя.

И всеки път изборът й беше чудесен.

Сега преценяваше моите блузи и поли, вадеше ги и ги мереше на тялото на сестра ми, като междувременно не спираше да говори:

— Майка ти е в ужасно състояние, Линдзи. Никога не съм я виждала такава.

— Бабо.

— Тихо, защото мисля.

Държеше любимата ми рокля, с която ходех на църква. Беше от тъмно каре с кръгла якичка и много я харесвах. Беше широка и дълга и можех да седя на пейката в църквата е кръстосани крака, защото стигаше чак до пода.

— Къде е намерила този чувал? — попита баба. — Баща ти също не е добре. Направо се е побъркал.

— Кой е този човек, за когото попита мама?

Баба настръхна:

— Какъв човек?

— Ти попита дали татко все още смята, че онзи човек го е направил. Кого имаше предвид?

— Ето, виж тази! — Баба извади една тъмносиня къса рокля, която сестра ми не беше виждала, защото беше на Клариса.

— Много е къса — каза Линдзи.

— Не мога да повярвам, че майка ти е позволила на сестра ти да купи нещо толкова елегантно.

Татко извика от коридора, че до десет минути всички трябва да сме долу.

Баба Лин се разбърза. Помогна на Линдзи да облече тъмносинята рокля, след това изтичаха до стаята й за обувки и накрая под лампата в коридора оправи размазаната очна линия на сестра ми, потъмни миглите й със спирала и завърши с пудра, която нанесе, движейки тампончето по бузите й отдолу нагоре. Чак когато слязоха долу и мама започна да роптае, че роклята е много къса, гледайки подозрително баба Лин, аз и сестра ми забелязахме, че баба изобщо не е гримирана. В колата Бъкли се возеше между тях на задната седалка и когато доближиха църквата, погледна баба и я попита какво прави.

— Когато нямаш време за руж и това върши работа — отговори му тя.

Бъкли направи като нея и се зае да пощипва бузите си.

Самюъл Хеклър стоеше край каменните стълбове от двете страни на пътеката, водеща до входа на църквата. Беше облечен в черно. До него беше по-големият му брат Хал, облечен в изтърканото кожено яке, с което Самюъл беше дошъл у дома на Коледа.

Брат му приличаше на снимка на Самюъл в негатив. Беше загорял, с обветрено лице от препускането с мотора по пътищата в околността. Когато видя, че семейството ми приближава, Хал се обърна и се отдалечи.

— Вие трябва да сте Самюъл — каза баба. — А аз съм лошата баба.

— Да влизаме, а? — каза татко. — Радвам се да те видя, Самюъл.

Линдзи и Самюъл тръгнаха напред, баба изостана и тръгна с мама. Обединен фронт.

Детектив Фенърман, облечен с костюм от груба вълна, стоеше до входа. Той кимна на родителите ми и ми се стори, че задържа по-дълго погледа си на мама.

— Ще се присъедините ли към нас? — попита баща ми.

— Благодаря — отвърна той, — но предпочитам да съм малко по-настрани.

— Да, разбирам.

Влязоха в тясното преддверие на църквата. Искаше ми се да се покатеря на гърба на татко, да обвия шията му и да шепна в ухото му. Но аз вече бях там — във всяка частичка и пора от тялото му.

Беше се събудил с махмурлук и се обърна на една страна към мама, която дишаше леко, заровила глава във възглавницата. Неговата прекрасна жена, неговото прекрасно момиче. Искаше му се да опре ръка до бузата й, да отметне нежно падналата върху лицето й коса, да я целуне. Но тя спеше, а това означаваше, че е спокойна. След моята смърт всеки ден за него беше истински ад. Всъщност денят на панихидата нямаше да е най-лошият. Поне всичко беше честно. В този ден всяка тяхна стъпка, всяко тяхно действие се определяше от общата болка, породена от това, че мен вече ме няма. В този ден не се налагаше да се преструва, че вкъщи всичко отново е нормално — каквото и да означаваше „нормално“. В този ден и той, и Абигейл можеха да дадат воля на скръбта си. Но знаеше, че от момента, в който тя отвори очи, през целия ден той няма да може да я погледне, защото това вече не беше жената, която познаваше, преди да дойде вестта за смъртта ми. През изминалите два месеца това събитие постепенно избледняваше в сърцата на всички, с изключение на моето семейство, а също и на Рут.

Тя дойде с баща си. Стояха в ъгъла близо до стъклената витрина, в която се намираше чашата за причастие, използвана по време на Революцията, когато църквата е била превърната в болница. Мистър и мисис Деуит размениха няколко думи с тях. На бюрото вкъщи мисис Деуит беше оставила едно стихотворение от Рут. В понеделник щеше да го покаже на училищния съветник. Стихотворението беше за мен.

— Жена ми е съгласна с директора — обясняваше бащата на Рут. Според нея панихидата наистина ще помогне на децата да се успокоят.

— А вие какво мислете? — попита мистър Деуит.

— Според мен щеше да е по-добре да не слагаме пръст в раната и да оставим семейството на спокойствие. Но Рути настояваше да дойдем.

Рут наблюдаваше семейството ми, което поздравяваше присъстващите, и с ужас забеляза новата външност на сестра ми. Тя не одобряваше гримирането. Смяташе, че то е унизително за жените. Самюъл Хеклър държеше Линдзи за ръка. В ума й изплува една строфа от феминистките трактати, които четеше: подчинение. След това през прозореца забеляза Хал Хеклър. Той стоеше до старите дъбове близо до църквата и допушваше цигарата си.

— Рути — обърна се към нея баща й. — Какво има?

Тя се осъзна и го погледна:

— Какво да има?

— Беше се загледала някъде.

— Харесва ми гробището.

— О, детето ми, ти си моето ангелче. Хайде да седнем, преди да вземат по-хубавите места.

Клариса също беше в църквата заедно с Брайън Нелсън, който беше облякъл един костюм на баща си и изглеждаше притеснен, и се отправи към семейството ми. Директорът Кейдън и мистър Нют отстъпиха, за да й направят път.

Подаде ръка първо на татко.

— Здравей, Клариса. Как си?

— Добре съм. Как сте вие с мисис Салмън?

— Добре сме, благодаря — отговори татко. Що за лъжа, помислих си аз. — Искаш ли да седнеш при нас?

— Ами — тя погледна ръцете си. — Тук сме с моя приятел.

Мама беше изпаднала в някакво състояние, подобно на транс и я гледаше втренчено в лицето. Клариса беше жива, а аз мъртва. Имаше чувството, че погледът на мама я пробожда като свредло и й се искаше да се скрие от него. След това забеляза роклята.

— Хей — каза тя и протегна ръка към сестра ми.

— Какво има, Клариса? — попита рязко мама.

— М-м, нищо. — Погледна отново роклята и осъзна, че никога няма да си я поиска.

— Абигейл? — разтревожи се баща ми. Познаваше добре мама, беше усетил гневните нотки в гласа й и разбра, че нещо не е наред.

Баба Лин, която стоеше зад нея, намигна на Клариса.

— Исках само да кажа, че Линдзи изглежда страхотно — каза Клариса.

Сестра ми се изчерви.

Хората в преддверието се раздвижиха и направиха път на преподобния Стрик. Облечен в църковните си одежди, той се приближи към родителите ми.

Клариса изчезна в тълпата и се огледа за Брайън Нелсън. Видя го и застана до него навън сред гробовете.

Рей Сингх не дойде. Той се прости с мен по свой начин, гледайки снимката ми, направена в едно студио, която му бях дала през есента. Взираше се в очите ми и погледът му проникваше чак до плюшената завеса, пред която снимаха децата под горещите лъчи на прожекторите. Какво значи „мъртва“, питаше се Рей. Изгубена, леденостудена, изчезнала. Знаеше, че на фотографиите всички изглеждат различно. Той самият винаги имаше обезумял и уплашен вид. Вперил поглед в снимката ми, осъзна, че това не бях аз. Аз бях във въздуха около него, в студените утрини, които сега прекарваше с Рут, в минутите на усамотение, докато учеше. Аз бях момичето, което бе поискал да целуне. Искаше му се да ме освободи. Не искаше да изгори снимката ми, не искаше да я изхвърли, но повече не можеше да я гледа. Видях как я пъхна в един от дебелите томове с индийска поезия, които той и майка му използваха, за да изсушават нежни стръкове цветя, които след време се превръщаха в прах.

На църковната служба казаха много хубави неща за мен. Преподобният Стрик. Директорът Кейдън. Мисис Деуит. Но мама и татко мълчаха през цялото време. Самюъл беше стиснал ръката на Линдзи, но тя като че ли не забелязваше това. Седеше почти без да мигне. Бъкли беше облечен в официално костюмче, взето на заем от Нейт, който се беше сдобил с него за една сватба. Въртеше се през цялото време и не сваляше очи от баща ми. В този ден най-важното нещо направи баба Лин.

Докато всички изправени на крака пееха прощалния химн, тя се наведе към Линдзи й и прошепна:

— Погледни към вратата. Това е той.

Линдзи се обърна.

Точно зад Лен Фенърман, който сега беше в църквата и пееше заедно с останалите, стоеше един от съседите ни. Не беше облечен официално като другите, носеше топли подплатени панталони в цвят каки и дебела фланелена риза. Лицето му се стори познато на Линдзи. Очите им се срещнаха. След това тя припадна.

В суматохата Джордж Харви се промъкна между надгробните паметници на загиналите по време на Революцията и си отиде незабелязан.