Алис Сиболд
Очи от рая (7)

Седма глава

Виждаш ли я? — попита Бъкли, докато с Нейт се изкачваха по стълбището, а Холидей ги следваше по петите.

— Това е сестра ми.

— Не — отговори Нейт.

— Беше отишла някъде, но сега пак е тук. Да се надбягваме!

И тримата — двете момчета и кучето — хукнаха нагоре по стъпалата на извитата стълба.

Стараех се да не мисля много за Бъкли, за да не види лицето ми в някое огледало или капаче на бутилка. Както всички други, опитвах се да го предпазя.

— Много е малък — казах на Франи.

— Откъде, мислиш, се появяват въображаемите приятели? — попита тя.

Двете момчета поседяха няколко минути под едно копие на надгробна плоча в рамка, окачено пред спалнята на родителите ми. Беше от един гроб в лондонско гробище. Мама беше ни разказала, на мен и на Линдзи, че с татко се чудели как да украсят стените в дома си и по време на медения си месец срещнали една стара жена, която ги научила да правят копия на надгробни плочи, като трият с молив или въглен върху хартия. Когато навърших десет години, повечето от тези копия бяха свалени долу в мазето и на тяхно място по стените на къщата ни се появиха ярки гравюри, които да стимулират развитието на децата. Но Линдзи и аз обичахме копията на надгробните плочи, особено тази, под която в онзи следобед бяха застанали Бъкли и Нейт.

С Линдзи често лягахме на пода под това копие. Представях си, че аз съм рицарят, изобразен на камъка, а Холидей беше вярното му куче, свило се в краката му. Линдзи играеше ролята на неговата съпруга, която напразно очаква завръщането му. Колкото и сериозни да бяхме в началото, накрая се заливахме от смях. Линдзи обясняваше на мъртвия рицар, че една жена трябва да продължи напред, че не може да остане свързана цял живот е една замръзнала в безвремието статуя. Аз се гневях и негодувах, но не за дълго. Накрая тя описваше своя нов любим — дебелия месар, който я снабдяваше с хубаво месо, или пък сръчния ковач, който й правеше закачалки. „Ти си мъртъв, рицарю“, казваше тя. „Време е да продължа напред.“

— Снощи тя дойде и ме целуна по бузата — каза Бъкли.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Наистина?

— Да.

— Каза ли на майка си?

— Това е тайна — отвърна Бъкли. — Сузи ми каза, че не е готова да говори с тях. Искаш ли да ти покажа още нещо?

— Да, искам — отвърна Нейт.

Двамата станаха и се отправиха към детските стаи, като оставиха Холидей да дреме под копието на надгробния камък.

— Ела, погледни — каза Бъкли.

Бяха в моята стая. Линдзи беше взела снимката на мама. А след като бе премислила, тя се беше върнала и за значката с надпис „Хипита за любов“.

— Стаята на Сузи — каза Нейт.

Бъкли закри устата си с ръка. Беше виждал мама да прави това, когато не трябваше да вдигаме шум и в момента искаше от Нейт да пази тишина. Просна се по корем, даде знак на приятеля си да направи същото и пълзейки като Холидей, двамата се вмъкнаха под прашните дипли на покривката на леглото ми, където беше моят тайник.

В плата, опънат от долната страна на матрака, имаше дупка и там бях напъхала всичко, което не исках другите да виждат. Непрестанно трябваше да ги пазя от Холидей, защото той щеше да разкъса плата и да се опита да измъкне съкровищата ми оттам. Точно това се случи двадесет и четири часа след като изчезнах. Родителите ми бяха претърсили стаята ми с надеждата да намерят бележка, която би обяснила защо ме няма, и оставиха вратата отворена. Холидей се вмъкна и отнесе лакрицовите бонбони^[1], които държах в скривалището си, а останалите предмети разпръсна под леглото. Един от тях можеха да разпознаят само Бъкли и Нейт. Брат ми разви една стара носна кърпа на баща ми и извади оттам клечка, покрита с петна засъхнала кръв.

Предишната година Бъкли, тогава тригодишен, я беше глътнал. С Нейт бяха в задния двор и се забавляваха, като пъхаха камъчета в носовете си. Бъкли намери една клечка под дъба, за който мама връзваше единия край на въжето за простиране, и я пъхна в устата си като цигара. Наблюдавах го от покрива на къщата, седнала до прозореца на стаята си. Лакирах си ноктите с лака на Клариса „Магента глитър“ и четях списание „Севънтийн“.

Постоянно ме караха да гледам брат си. Смятаха, че Линдзи не е достатъчно голяма, освен това тя беше вундеркиндът в семейството. Оставяха я с часове да се занимава, с каквото си иска, както в онзи следобед, когато рисуваше с прецизна точност окото на муха върху милиметрова хартия с комплекта флумастери от 130 цвята „Призмакълърс“.

Беше лято, но навън не беше много горещо и възнамерявах да използвам принудителния си престой у дома за разкрасяване. Сутринта взех душ, измих си косата и си направих парна баня. Излязох на покрива да си изсуша косата на слънце и да се лакирам.

Бях нанесла два слоя лак, когато една муха кацна на четчицата ми. Чувах долу Нейт да подхвърля някакви предизвикателства и заплахи, но само присвих очи и се опитвах да различа фасетите на очите на насекомото, подобни на онези, които Линдзи оцветяваше вътре в къщата. Подухна бриз и разнищените краища на срязаните ми джинси загъделичкаха бедрата ми.

— Сузи! Сузи! — закрещя Нейт.

Погледнах надолу и видях Бъкли да лежи на земята.

Именно за този ден разказах на Холи, когато обсъждахме дали можеш да спасиш живота на някого. Аз смятах, че е възможно, тя беше на противоположното мнение.

Извъртях краката си и скочих през прозореца в стаята си, при което единият ми крак попадна върху столчето за ръкоделие, другият пред него, върху плетеното килимче. Паднах на колене и от тази стартова позиция се втурнах навън. Минах коридора на бегом, плъзнах се надолу по парапета на стълбището (което ни беше забранено), извиках Линдзи, но после забравих за нея и се затичах през остъклената веранда към задния двор. Прескочих оградата за кучето и се озовах под дъба.

Бъкли се давеше, телцето му се тресеше. Отнесох го в гаража с Нейт по петите ми, където беше скъпоценният „Форд Мустанг“ на татко. Бях наблюдавала родителите си, докато шофират, а мама ми беше показвала как се включва на предна предавка. Оставих Бъкли на задната седалка и грабнах ключовете от една празна теракотена саксия, където ги криеше баща ми. Карах бясно към болницата и аварийната спирачка изгоря, но никой не обърна внимание.

— Ако не си е била у дома — каза по-късно лекарят на майка ми, щяхте да загубите сина си.

Баба Лин предсказа, че ще живея дълго, защото съм спасила живота на брат си. Както обикновено, тя грешеше.

— Леле — възкликна Нейт, хванал клечката, като се чудеше как с времето червената кръв е почерняла.

— Да — каза Бъкли. Стомахът му се обърна при този спомен. Силната болка, променените лица на възрастните, заобиколили голямото болнично легло. Оттогава ги беше виждал толкова сериозни само веднъж. Но докато в болницата потъмнелите им от тревога очи после светнаха от радост и облекчение, сега очите на родителите ни бяха угаснали и светлината повече не се върна в тях.

В този ден на небето ме обзе слабост и аз се отпуснах назад в беседката с широко отворени очи. Беше тъмно и срещу мен имаше една голяма сграда, в която не бях влизала преди.

Като малка бях чела „Джеймс и гигантската праскова“. Сградата напомняше за дома на мравките от книжката. Грамадна и мрачна викторианска постройка. На покрива имаше оградена с парапет площадка. За момент, докато очите ми свикнат с тъмнината, си помислих, че виждам дълга редица от жени, изправени до парапета, които сочат към мен. Но миг по-късно сцената се смени. Там бяха накацали гарвани и в клюна си всеки носеше по една извита клечка. Изправих се с мъка, за да се прибера в небесния си дом, но птиците излетяха и ме последваха. Дали брат ми не ме беше видял по някакъв начин, или просто като всички деца разказваше прекрасни, но измислени истории?