Алис Сиболд
Очи от рая (23)

Двайсет и втора глава

Рут се строполи на пътя. Това почувствах. Пропуснах да видя как мистър Харви продължава пътя си незабелязан, необичан, неканен.

Загубих равновесие и залитнах безпомощно. Изтърколих се през отворената портичка на беседката, после през моравата и пресякох най-отдалечената граница на небето, където бях живяла през всичките тези години.

Чух Рей да крещи във въздуха над мен, бях оградена със свод от звуци.

— Рут, добре ли си?

Той я хвана и я разтърси.

— Рут, Рут — викаше той. — Какво стана?

А аз бях в очите на Рут и гледах нагоре. Усещах твърдата настилка на пътя под гърба и, разкъсаната от острите ръбове на чакъла плът под дрехите й. Усещах всичко — топлината на слънцето, миризмата на асфалт — но не виждах Рут.

Чух нещо да клокочи в гърдите й, стомахът й се сви, но въздухът все пак стигна до белите й дробове. После тялото й се напрегна и потръпна. Нейното тяло. Рей над нея, очите му — сиви, пулсиращи, оглеждат пътя без надежда за помощ. Не беше видял колата, излезе от храсталаците щастлив, понесъл букет диви цветя за майка си, и намери Рут да лежи на пътя.

Тя напираше да се откъсне от тялото си. Бореше се да излезе, а аз бях вътре и се борех с нея. Исках да я задържа, молех се за невъзможното, но тя се дърпаше. Нищо и никой не можеше да я задържи, да прекъсне полета й. За разлика от яснотата, с която досега бях наблюдавала всичко от небето, този път виждах само смътно петно. Страстен стремеж и гняв, устремени нагоре.

— Рут — каза Рей. — Чуваш ли ме, Рут?

Точно преди да затвори, преди всички светлини да угаснат и светът да изпадне в безумство, аз се взрях в сивите очи на Рей Сингх, в мургавата му кожа, в устните му, които веднъж бях целунала. После, като ръка, изтръгнала се от желязна хватка, Рут прелетя край него.

Очите на Рей ме зовяха. Нямах повече желание да бъда наблюдател, изпитвах мъчителен копнеж да бъда отново жива на земята. Не да гледам отгоре, а да бъда до него — най-сладостното нещо, за което мечтаех.

Бях я видяла някъде в синята синева на граничната зона — Рут мина край мен, докато се носех към земята. Но тя не беше човешка сянка, не беше призрак. Беше умно момиче, което отхвърляше оковите на правилата.

А аз бях в нейното тяло.

Чух да ме вика глас от небето. Беше Франи. Тичаше към беседката и викаше името ми. Холидей се давеше от лай. Изведнъж Франи и Холидей изчезнаха и наоколо утихна. Почувствах, че нещо ме държи към земята, усещах нечия ръка в своята. Ушите ми бяха като океани, в които потъваше всичко, което познавах: гласове, лица, факти. Отворих очи за пръв път, откакто бях умряла, и срещнах погледа на две сиви очи. Стоях неподвижно и осъзнах, че чудотворната тежест, която ме притиска надолу, е тежестта на човешкото тяло.

Опитах се да проговоря.

— Мълчи — каза Рей. — Какво се случи?

Умрях, исках да му кажа аз. Но как да кажеш на някого „Умрях, а сега отново съм жива?“.

Рей беше коленичил. Цветята, набрани за Руана, бяха нападали наоколо. Различих ярките, елипсовидни листенца на няколко от тях върху тъмните му дрехи. Той допря ухото си до гърдите ми, за да чуе дали дишам. Сложи пръста си от вътрешната страна на китката ми, за да ми провери пулса.

— Припадна ли? — попита той, след като се убеди, че дишам и сърцето ми бие.

Кимнах с глава. Знаех, че този блажен миг, даден ми на земята няма да продължи вечно, че желанието на Рут е мимолетно.

— Мисля, че съм добре — опитах се да кажа аз, но гласът ми беше много слаб, твърде далечен и Рей не ме чу.

Улових погледа му и се опитах да отворя колкото мога по-широко очи. Някаква сила ме повдигна и аз си помислих, че се понасям отново към небето, че се връщам там, но се оказа, че се опитвам да се изправя на крака.

— Рут — каза Рей. — Не се движи, ако се чувстваш слаба. Ще те отнеса до колата.

Усмивката ми грейна с мощта на хиляда вата.

— Добре съм — отвърнах аз.

Без да сваля очи от мен, той пусна лакътя ми, но продължи да ме държи за ръка. Изправих се и тръгнахме заедно. Цветята паднаха на земята. В небето жените започнаха да хвърлят розови листенца, когато видяха Рут Конърс.

Гледах как на красивото му лице се появи смаяна усмивка.

— Значи си добре — каза той. Пристъпи достатъчно близо към мен, за да ме целуне, но ми каза, че иска да провери дали зениците ми са еднакви.

Усещах тежестта на тялото на Рут, полюшването на прекрасните й гърди и бедрата й, но съзнавах и огромната си отговорност. Бях душа, завърнала се на Земята. Самоотлъчила се за кратко от небесата, аз получих подарък. Със силата на волята си се държах изправена, доколкото мога.

— Рут?

Опитах се да свикна да ме нарича така.

— Да — отвърнах аз.

— Променила си се. Нещо в теб се е променило.

Стояхме близо до средата на пътя, но това беше моят миг. Толкова ми се искаше да му кажа: „Аз съм Сузи, разполагам със съвсем малко време.“ Но как бих могла да го направя. Страхувах се да се разкрия, вместо това го помолих:

— Целуни ме.

— Какво?

— Не искаш ли? — Обхванах с ръце лицето му и усетих леко наболата брада, която я нямаше преди осем години.

— Какво те прихваща? — попита той озадачено.

— Понякога котка пада от десетия етаж на висока сграда и се приземява на четирите си лапи. Вярваме в това, защото така пише.

Рей ме гледаше объркан. Наведе глава и устните ни нежно се докоснаха. Хладните му устни ме пронизаха цялата. Още една целувка, скъпоценен дар, откраднат подарък. Очите му бяха толкова близо до моите, че виждах зелените петънца в сивите му ириси.

Хванах го за ръка и тръгнахме мълчаливо към колата. Той вървеше зад мен, без да изпуска ръката ми, и оглеждаше тялото на Рут, за да се увери, че нищо й няма.

Отвори вратата откъм мястото до шофьора. Седнах и стъпих върху килимчето на пода. Той мина от другата страна, седна зад волана и още веднъж ме погледна втренчено.

— Какво има? — попитах аз.

Отново ме целуна нежно по устните. Бях мечтала за това толкова дълго. Времето забави своя ход и аз се наслаждавах на момента. Милувката на устните му, наболата брада, която леко ме драскаше, и звукът от целувката, когато устните ни се разделиха, после по-рязкото отдръпване. Звукът отекна в дългия тунел на самотата, откъдето можех само да гледам докосването и ласките на другите. Никой не ме беше докосвал така. Грубият допир на чужди ръце ми беше донесъл единствено страдание и болка. Но след смъртта ми към моето небе се протегна светъл лунен лъч — целувката на Рей Сингх. Необяснимо как, Рут знаеше това.

Главата ми туптеше при мисълта, че се крия в Рут, но когато Рей ме целуваше или държеше ръката ми, напиращото желание беше мое, а не на Рут. Видях Холи. Тя се смееше, отметнала назад глава. После чух Холидей, който жално скимтеше, защото се бях върнала там, където някога бяхме живели заедно.

— Къде искаш да отидем? — попита Рей.

Въпросът предполагаше безброй възможности. Знаех, че не искам да преследвам мистър Харви. Поглеждайки Рей, разбрах защо съм тук. Да взема късче от един непознат за мене рай.

— В автосервиза на Хал Хеклър — заявих твърдо аз.

— Какво?

— Попита ме и аз ти отговорих.

— Рут?

— Да?

— Мога ли пак да те целуна?

— Да — отвърнах аз и се изчервих.

Докато двигателят загряваше, той се наведе към мен и устните ни отново се сляха. За миг видях Рут, даваща наставления на група старци с барети и черни пуловери. Те държаха във вдигнатите си ръце светещи запалки и ритмично скандираха името й.

Рей се облегна назад и ме погледна.

— Какво има? — попита ме той.

— Когато ме целуваш, сякаш съм на небето.

— И как е там?

— Различно за всеки.

— Разкажи ми по-подробно — каза усмихнат той. — Дай ми факти.

— Люби ме — отговорих му аз — и ще ти разкажа.

— Коя си ти? — попита Рей, но разбрах, че все още не съзнава какво пита.

— Двигателят загря — казах аз.

Ръката му хвана лъскавия хромиран лост на волана и потеглихме — нищо особено — просто момче и момиче на разходка. Когато направихме обратен завой, парченцата слюда в старата, покрита с кръпки настилка на пътя заблестяха на слънцето.

Стигнахме до края на Флат Роуд и аз му показах черния път от другата страна на бариерата при Ийлз Род, който щеше да ни отведе там, където можехме да прекосим железопътната линия.

— Скоро тук всичко ще се промени — каза Рей и сви рязко от чакъла към черния път.

Железопътната линия свързваше Харисбърг с Филаделфия и по цялото й протежение разрушаваха къщите, старите семейства заминаваха, а на тяхно място идваха индустриалците.

— Ще останеш ли тук, като се дипломираш?

— Тук никой не остава — отвърна той. — Знаеш го.

Бях опиянена от тази свобода на избора, от идеята, че ако бях останала на земята, можех да напусна това място и да отида някъде другаде, да отида, където поискам. Тогава се зачудих дали на небето е същото като на земята? Дали не ми е липсвало желание да пътувам и да опозная света, което се появява, когато се почувстваш свободен?

Стигнахме до едно малко разчистено място парче земя пред автосервиза на Хал. Рей спря колата.

— Защо тук? — попита той.

— Забрави ли? Нали разузнаваме.

Поведох го към задната част на сервиза и се протегнах нагоре да напипам ключа, оставен над вратата.

— Откъде знаеш, че е там?

— Виждала съм хиляди хора да крият ключовете си. Не е необходимо да си гений, за да се сетиш.

Вътре всичко беше, както го помнех, във въздуха се усещаше тежката миризма на смазка.

— Мисля, че трябва да си взема душ — казах аз. — Настанявай се.

Минах покрай леглото и щракнах превключвателя на шнура — светнаха всички малки бели лампички над леглото на Хал, единствената светлина, освен прашния лъч, който проникваше от малкия прозорец на задната стена.

— Къде отиваш? — попита Рей. — Откъде знаеш за това място? — В гласа му усетих внезапно безпокойство.

— Дай ми малко време, Рей — казах аз. — Ще ти обясня.

Влязох в малката баня, но оставих вратата открехната. Свалих дрехите на Рут и изчаках да потече топлата вода. Надявах се, че Рут ме вижда, че вижда тялото си така, както го виждах аз: прекрасно и живо.

В банята беше влажно и миришеше на мухъл. Старата вана с подобни на лапи крачета беше цялата в петна, защото години наред в нея изливаха какво ли не, само не и вода. Стъпих вътре и застанах под душа. Завъртях докрай крана за топлата вода, но пак ми беше студено. Извиках Рей.

— Виждам те през завесата, прозрачна е — каза той и извърна очи.

— Е, и какво — рекох аз. — Това ми харесва. Съблечи се и ела при мен.

— Сузи — каза той. — Знаеш, че не съм такъв.

Сърцето ми спря да бие.

— Какво каза? — попитах аз. Загледах го в очите през белия найлон, който Хал използваше за завеса — тъмна фигура със стотици светли точици около нея.

— Казах, че не съм такъв.

— Нарече ме Сузи.

Настъпи мълчание, след това той дръпна завесата, като се стараеше да ме гледа само в лицето.

— Сузи?

— Ела при мен — казах аз и очите ми се напълниха със сълзи. Моля те, ела при мен.

Затворих очи и зачаках. Пъхнах главата си под душа и лицето, шията, гърдите, коремът ми пламнаха от горещите струи. Чух, че Рей се раздвижи, чух как катарамата на колана му издрънча на цимента, а от джобовете му се изсипаха дребни монети.

Имах предчувствие, което ми беше познато от детските години. Лежах на задната седалка със затворени очи, докато пътувахме с родителите ми в колата, уверена, че щом спрем пред къщи, те ще ме вдигнат и ще ме отнесат вътре на ръце. Предчувствие родено от доверието.

Рей дръпна завесата. Обърнах се с лице към него и отворих очи. Усетих сладостен трепет в слабините си.

— Всичко е наред — казах аз.

Той предпазливо стъпи във ваната. В началото не ме докосна, после бавно прокара пръсти по един белег на хълбока ми. Заедно наблюдавахме как пръстът му се движи надолу по ръбчетата на заздравялата рана.

— Инцидентът с Рут на волейболното игрище през 1975 година — обясних аз и отново потреперих.

— Ти не си Рут — каза той с лице, на което беше изписано учудване.

Взех ръката, която беше стигнала до края на белега и я поставих под лявата си гръд.

— Наблюдавам и двама ви от години — казах аз. — Искам да правиш любов с мен.

Отвори уста, искаше да каже нещо, но думите, които се въртяха на езика му, бяха толкова странни, не че не ги изговори на глас. Погали с палец зърното ми и аз притеглих главата му към себе си. Целунахме се. Водата течеше между телата ни и намокри редките косъмчета по гърдите и корема му. Целунах го, защото исках да видя Рут, исках да видя и Холи и исках да разбера дали те ме виждат. Под душа можех да плача и Рей ловеше с уста сълзите ми, недоумявайки какво ги беше породило.

Докосвах и задържах ръката си до всяка част от тялото му. Обхванах лакътя му с дланта си. Прокарах пръсти през къдравите косми по слабините му. Държах онази част от тялото му, която мистър Харви насила беше вкарал в мен. Наум си казах думата нежен и после думата мъж.

— Рей?

— Не знам как да те наричам.

— Сузи.

Сложих пръсти на устните му, за да не задава повече въпроси.

— Помниш ли бележката, която ми написа? Помниш ли как се нарече Мавър?

За момент и двамата застанахме неподвижни. Гледах капчиците вода, които се стичаха от раменете му.

Без да продума повече, той ме повдигна и аз обвих бедрата му с краката си. Той излезе изпод душа, за да се подпре на ръба на ваната. Когато влезе в мен, хванах лицето му с ръце и впих устни в неговите.

След цяла минута той се отдръпна.

— Кажи ми как е там.

— Понякога прилича на нашето гимназиално училище — отговорих му аз, останала без дъх. — Аз така и не стигнах до него, но в моето небе мога да паля огньове в клас, да тичам по коридорите и да крещя колкото си искам. Но невинаги е така. Понякога прилича на Нова Скотия, на Танжер или Тибет. Прилича на всяко място, за което някога си мечтал.

— Рут там ли е?

— Рут сега води разговори там, но ще се върне.

— Ти сега там ли си?

— Не, сега съм тук — отвърнах аз.

— Но скоро ще си тръгнеш.

Не исках да го лъжа.

— Да, така е, Рей — казах аз и наведох глава.

После правихме любов. Любихме се под душа и в леглото под светлината на лампичките, имитиращи звезди в мрака. Докато той си почиваше, аз го целувах по гърба и благославях всеки мускул, всяка бенка и петънце.

— Не си тръгвай — каза той, а очите му, искрящи като скъпоценни камъни, се затвориха и долових лекото дишане на съня.

— Името ми е Сузи — прошепнах аз. — Фамилно име Салмън като рибата.

Опрях глава на гърдите му и заспах до него.

Когато отворих очи, прозорецът срещу нас беше тъмночервен и усещах, че не ни остава много време. Навън светът, който бях наблюдавала толкова дълго, живееше и дишаше на същата земя, на която бях и аз. Но знаех, че никога няма да се върна тук отново. Бях използвала отпуснатото ми време за любов — любов, пред която бях безсилна. Такова безсилие не бях почувствала дори пред лицето на смъртта — безсилието на живота, необяснимата божествена човешка слабост. Да се движиш слепешком, да опипваш ъглите с пръсти и да отвориш обятията си за светлината — без всичко това никога няма да откриеш неизвестното.

Тялото на Рут губеше сили. Подпрях се на едната си ръка и гледах как спи Рей. Знаех, че скоро ще трябва да си тръгна.

Когато малко по-късно очите му се отвориха, проследих с пръсти контурите на лицето му.

— Случва ли ти се да мислиш за мъртвите, Рей?

Той примига и ме погледна.

— Уча медицина.

— Нямам предвид трупове, болести и разрушени органи, а това, за което говори Рут. Имам предвид нас.

— Понякога — каза той. — Винаги съм се чудил.

— Знаеш ли, ние сме тук — казах аз. — През цялото време. Можеш да ни говориш, да мислиш за нас. Човек не трябва да тъгува или да се плаши от нас.

— Мога ли пак да те докосна? — той отметна завивките, за да седне.

И тогава видях нещо в края на леглото на Хал. Беше като облак и стоеше неподвижно. Опитах се да си внуша, че е игра на светлината, стълб прашинки, уловени в лъчите на залязващото слънце. Но когато Рей протегна ръце да ме погали, не усетих нищо.

Той се наведе към мен и ме целуна по рамото. Не го почувствах. Ощипах се под одеялото. Нищо.

Облачето в края на леглото започна да придобива форма. Когато Рей стана, видях, че стаята се изпълва с мъже и жени.

— Рей — обадих се аз, точно преди да стигне до банята. Исках да кажа „Ще ми липсваш“ или „не си тръгвай“ или „благодаря ти.“

— Да?

— Трябва да прочетеш дневниците на Рут.

— Бъди сигурна.

Гледах го през сенките на призраците, събрали се накуп в края на леглото и видях, че ми се усмихва. Видях прекрасното му стройно тяло да се обръща и да минава през вратата. Мимолетен, внезапен спомен.

Когато от банята започнаха да излизат облаци пара, бавно се отправих към едно детско бюро, в което Хал държеше сметки и разни бележки. Отново се замислих за Рут; не бях предвидила тази удивителна възможност, за която тя беше мечтала още от срещата ни на паркинга. Разбрах, че и на небето, и на земята съм живяла с мечти. Мечтаех да стана природен фотограф, мечтаех да спечеля „Оскар“ през първата година в гимназията, мечтаех да целуна Рей Сингх още веднъж. Вижте какво се случва, когато си мечтател.

Пред мен имаше телефон и аз го взех. Без да мисля, набрах номера у дома, като пръстите ми сами си припомниха комбинацията.

При третото позвъняване някой вдигна телефона.

— Ало?

— Здравей, Бъкли — рекох аз.

— Кой се обажда?

— Аз съм, Сузи.

— Кой?

— Сузи, голямата ти сестра, миличък.

— Нищо не се чува — каза той.

Загледах се за минута в телефона и ги усетих. Стаята беше вече пълна с мълчаливи сенки. Сред тях имаше и деца, и възрастни.

— Кои сте вие? Откъде идвате? — попитах аз, но в стаята не се чу глас. И тогава забелязах нещо странно. Седях и наблюдавах другите, а Рут лежеше върху сключените си ръце на бюрото.

— Ще ми хвърлиш ли една кърпа? — провикна се Рей, след като затвори крана. Не отговорих и той дръпна завесата. Чух го да излиза от ваната и да идва към вратата. Видя Рут и се втурна към нея. Докосна я по рамото и тя сънливо се надигна. Очите им се срещнаха. Не се наложи да му дава обяснения. Той знаеше, че съм си отишла.

Помня как веднъж с Линдзи, Бъкли и родителите ни пътувахме с влак и влязохме в един тъмен тунел. Така се чувствах, когато напусках земята за втори път. Неизбежната крайна гара, която няма начин да пропуснеш, познатите гледки през прозореца. Но този път не бях откъсната от земята, съпровождаха ме и знаех, че поемаме на дълго пътешествие до едно място много, много далеч.

Да напусна за втори път земята, беше по-лесно, отколкото да дойда тук. В стаичката зад автосервиза на Хал видях двама приятели, прегърнати мълчаливо. Все още не бяха готови да разкажат на глас какво се бе случило с тях. Рут беше по-уморена и едновременно с това по-щастлива от всякога. А Рей едва сега започваше да осъзнава преживяното.