Алис Сиболд
Очи от рая (21)

Двайсета глава

Канеше се да завали, когато късно вечерта мистър Харви стигна до покритата с ламарина колиба в Кънетикът. Няколко години преди това в нея беше убил една млада келнерка, а после си беше купил нови панталони с парите от бакшишите, намерени в джоба на престилката и. Мислеше си, че след толкова време гниенето би трябвало да е престанало и наистина, когато се приближи към мястото, не усети никаква неприятна миризма. Но вратата на колибата беше отворена и се виждаше, че вътре някой беше копал. Той пое дъх и предпазливо се приближи.

Заспа до празния гроб.

 

 

По някое време, като контрапункт на списъка с мъртъвците, започнах да водя и списък на живите. Забелязах, че Лен Фенърман прави същото. Когато не беше на работа, той си отбелязваше младите момичета и стариците, както и всяка втора жена в спектъра между тези две възрасти, и ги нареждаше сред нещата, които му даваха сили да живее. Например онова момиче в мола с дълги, бели крака и окъсяла рокля, което изглеждаше болезнено беззащитно, трогна душата както на Лен, така и моята. Възрастни жени с треперещи крака и ръце, придвижващи се с проходилки, които упорстваха да боядисват косите си в неестествени нюанси на цветовете, които са използвали в своята младост. Самотни майки на средна възраст, които бързат да напазаруват в магазините за хранителни стоки, а в това време децата им придърпват от рафтовете пакетчета с бонбони. Добавях ги към списъка си. Живи жени, жени, които дишат. Понякога виждах и такива, които някой бе наранил — жени, пребивани от съпрузите си, изнасилени от непознати, момичета, изнасилени от бащите си. Толкова ми се искаше да се намеся и да направя нещо за тях.

Лен се сблъскваше непрестанно с жени, на които беше причинено страдание. Не само в участъка, където такива жени идваха почти всеки ден. Усещаше страданието им отдалеч. Например на онази жена в магазина за рибарски принадлежности, която нямаше синини по лицето, но се свиваше като бито куче и шепнете извинително. Момичето, което виждаше край шосето всеки път, когато пътуваше към северната част на щата, за да гостува на сестра си. Година след година тялото и измършавяваше все повече, бузите й хлътваха все по-дълбоко и на бледото й лице изпъкваха само препълнените й с мъка безнадеждни очи. Безпокоеше се, когато я нямаше там. Щом я видеше, той се чувстваше угнетен, но едновременно с това чувстваше прилив на сила.

От доста време нямаше почти никакво ново развитие по моя случай, но през последните месеци към досието ми бяха прибавени някои нови факти: името на друга възможна жертва, Софи Чикети, името на сина й, и едно фалшиво име, което Джордж Харни беше използвал. Появи се и нещо, което беше задържал — висулката с емблемата на Пенсилвания от гривната ми. Лен ровеше в кутията с веществени доказателства и пръстите му отново напипаха инициалите ми. На амулета вече беше правена експертиза, но като се изключи мястото, на което беше намерен, по него не бяха открити никакви улики.

Искаше да го предаде на баща ми веднага щом се потвърди, че наистина е мой. Това беше в разрез с правилата, но трупът ми така и не беше намерен, откриха само една прогизнала книга от училищната библиотека и страници от тетрадката ми по биология, сред които и любовна бележка от едно момче. Бутилка кока-кола. Плетената ми шапка със звънчета. Тези неща бяха описани и предадени на съхранение. Но амулетът беше друго нещо и той възнамеряваше да го върне на родителите ми.

Една сестра, с която се срещаше в годините след като мама замина, му се беше обадила, когато видяла името Джек Салмън и списъка на приетите пациенти. Лен беше решил да посети баща ми в болницата и да вземе амулета със себе си. Представяше си го като талисман, който може би щеше да помогне за по-скорошното оздравяване на татко.

Докато го наблюдавах, не знам защо се сетих за варелите с токсична течност, струпани зад автосервиза на Хал. Там храсталаците край железопътната линия предлагаха на местните компании добро укритие, където можеха да захвърлят боклуците си. Контейнерите бяха запечатани, но с времето протекоха. През годините, изминали след заминаването на мама, започнах да изпитвам съжаление, но и уважение към Лен. Следвайки материалните улики, той се опитваше да разбере необясними неща. В това отношение си приличахме.

Пред болницата едно момиче продаваше букетчета нарциси, чиито зелени стебла бяха вързани с лилава панделка. Видях как майка ми изкупи всичките до едно.

Сестра Елиът, която помнеше мама отпреди осем години, я видя да се задава по коридора с ръце, пълни с цветя, и й предложи помощта си. Донесе няколко кани от склада, напълниха ги с вода заедно с мама и подредиха нарцисите в стаята на татко, докато той спеше. Сестра Елиът си помисли, че ако е възможно трагедията да разхубави една жена, майка ми е станала още по-красива.

Линдзи, Самюъл и баба Лин бяха завели Бъкли у дома по-рано тази вечер. Мама все още не беше готова да се върне в къщата. Съсредоточи се изцяло върху баща ми. Всичко друго можеше да почака — домът, който щеше да я посрещне с ням упрек, синът й, дъщеря й. Имаше нужда да хапне нещо, както и от време, за да помисли. Не отиде в бюфета, където ярките светлини й навяваха мисълта, че в болниците напразно се стараят да държат хората будни само за да им съобщят още някоя лоша новина. Представи си блудкавото кафе, твърдите столове и асансьорите, които спират със скърцане на всеки етаж, после излезе от сградата и тръгна надолу по тротоара.

Навън беше вече тъмно и на паркинга, където някога беше спряла с колата си по нощница посред нощ, имаше само няколко коли. Загърна се плътно с жилетката, която майка й беше оставила.

Пресече паркинга, като се взираше в тъмните коли и се опитваше да отгатне какви са хората, дошли на посещение в болницата. На седалката до шофьора в една кола бяха разпилени касети, в друга се виждаше бебешка седалка. За нея това надничане се превърна в игра, какво ли щеше да види в следващата кола? Така не се чувстваше толкова самотна, все едно беше още малко дете и си играеше на шпиони, когато родителите й я водеха със себе си на гости. Агент Абигейл до шефа на специалната мисия: Виждам плюшено куче, виждам футболна топка, виждам жена! Ето я, непозната жена зад волана. В началото жената не забеляза, че майка ми я наблюдава, а когато погледите им се срещнаха, мама се извърна и се загледа в ярките светлини на старата закусвалня, към която се беше запътила. Не беше нужно да се обръща назад, за да разбере какво прави жената — събираше кураж, за да влезе в болницата. Познаваше този израз върху лицето на жената. Лице на човек, който искаше да бъде, където и да било другаде, но не и тук.

Застана на алеята в озеленената площ между болницата и входа на спешното отделение. Пушеше й се. Сутринта всичко й беше ясно. Джек е получил инфаркт и тя трябва да се прибере у дома. Но сега, когато вече бе тук, не знаеше какво да прави. Колко време ще трябва да чака? Какво още може да се случи, преди да замине? На паркинга зад нея се чу отваряне и затръшване на врата. Жената най-после се реши да влезе.

В закусвалнята виждаше всичко като в мъгла. Беше сама в едно сепаре и си поръча паниран пилешки шницел, какъвто не приготвяха в Калифорния.

Потънала в мислите си, майка ми не забеляза веднага, че един мъж точно срещу нея я сваля с поглед. Отбеляза всеки детайл във външния му вид. Направи го машинално. Тази нейна привичка се появи след убийството ми. Щом видеше непознат, който не й вдъхваше доверие, моментално започваше да анализира отличителните му черти. Страхът я беше карал да реагира спонтанно, преди да има време да си напомни, че трябва да спазва някакво приличие. Пилешкият шницел и чаят й пристигнаха и тя се съсредоточи върху храната, върху твърдата панировка и гуменото месо, върху металния вкус на престоялия чай. Не смяташе, че би могла да издържи у дома повече от няколко дни. Накъдето и да обърнеше очи, виждаше мен, а човекът в сепарето срещу нея би могъл да бъде моят убиец.

Тя приключи с храната, плати сметката и излезе от закусвалнята, без да вдигне очи. Камбанката, монтирана на вратата, издрънча, когато я отвори, тя се стресна и сърцето й заби лудо в гърдите.

Успя да пресече пътя невредима, но когато пое през паркинга, се задъхваше. Колата на нерешителната посетителка беше все още там.

В главното фоайе, където хората рядко се заседяваха, реши да седне и да изчака, докато дишането й се нормализира. Ще остане няколко часа при него и когато се събуди, ще се сбогува. Веднъж взела решение, тя се успокои. Внезапно освобождаване от отговорност. Билет за далечни земи.

Беше доста късно, минаваше десет часът и асансьорът, който взе до петия етаж, беше празен. Бяха намалили осветлението в коридора. Мина покрай две сестри, които тихо си разменяха клюки. Долови радостната възбуда, с която обсъждаха подробностите, във въздуха витаеше непринудена близост. После, точно когато едната от сестрите не успя да овладее изблика на пронизителен смях, мама отвори вратата на стаята, където беше баща ми, и я остави да се хлопне след нея.

Беше сама.

В стаята беше тихо, все едно беше попаднала в безвъздушно пространство. Чувствах, че мястото ми не е тук, че аз също трябва да си вървя. Но бях като прикована.

Татко спеше, осветен от слабата светлина на флуоресцентната лампа над леглото му. Това напомни на мама за предишното й идване в болницата, когато беше решила да го напусне.

Видях как взима ръката му и си припомних как със сестра ми седяхме под копието на надгробната плоча в коридора на втория етаж. Аз играех ролята на мъртвия рицар, отишъл на небето заедно с вярното си куче, а тя беше неговата изпълнена с живот съпруга. „Нима от мен се очаква да остана свързана цял живот с една замръзнала в безвремието статуя?“ Любимата реплика на Линдзи.

Мама дълго седя, държейки ръката на баща ми. Мислеше си колко хубаво би било да легне на чистите болнични чаршафи до него. Но това беше невъзможно.

Приведе се към него. Въпреки антисептиците и спирта долавяше уханието на трева, което излъчваше кожата му. Когато заминаваше, сложи в багажа си една риза на баща ми, която тя много обичаше, и понякога я обличаше, само за да усети частица от него до себе си. Никога не я носеше навън, за да се запази по-дълго миризмата й. Спомни си как една нощ, когато той много й липсваше, обви една възглавница в ризата, закопча я и я прегърна като някоя гимназистка.

През затворения прозорец долиташе далечното бучене на колите по магистралата. Болницата беше затворена през нощта. Чуваше се само тихото шляпане на каучуковите подметки на сестрите по коридора.

Точно през тази зима тя беше казала на една млада жена, която в съботните дни работеше с нея на бара за дегустации, че в отношенията между мъжа и жената единият винаги е по-силен. „Това не значи, че по-слабият не обича по-силния“, беше казала тя, търсейки разбиране. Момичето я беше погледнало объркано. Но за мама беше важно, че изразявайки мислите си на глас, признаваше пред себе си своята слабост. От това прозрение й се бе завило свят. Защо през всичките тези години си бе мислила точно обратното?

Придърпа стола си по-близо до главата на татко и опря лицето си в края на възглавницата му, за да наблюдава дишането му и потрепването на клепачите му, докато сънува. Как е възможно да обичаш толкова един човек и да го пазиш в тайна от себе си, събуждайки се всеки ден далеч от дома? Беше се оградила с билбордове и пътища, беше издигнала барикади зад себе си, беше свалила огледалото за обратно виждане и си мислеше, че по този начин той ще изчезне? Че ще може да заличи годините съвместен живот и децата?

Докато го наблюдаваше, успокоена от равномерното му дишане, всичко се оказа толкова просто, че в началото дори не го разбра. Замисли се за стаите в нашата къща и часовете, прекарани в тях, които толкова упорито се бе опитвала да забрави. Сега, когато се беше върнала, те й се струваха още по-сладки, подобно на забравени на полицата плодове. Там, на тази полица бяха всички паметни дати и наивността на първата им любов, общите им мечти, коренът на разцъфващия семеен живот. Първото потвърждение на всичко това. Моето раждане.

Забеляза, че на челото на татко се е появила още една бръчка. Харесваше посребрелите при слепоочията му коси.

Скоро след полунощ сънят я пребори, въпреки усилията й да държи очите си отворени, за да се нагледа на лицето му, да запомни всичко и да се сбогува на сутринта.

Докато очите им бяха затворени и те спокойно спяха един до друг, аз зашепнах:

 

 

Камъчета, кости,

сняг и скреж;

семе, бобче, таралеж.

Пътечки, вейки и много целувки,

Сузи тъгува за нежни милувки!

 

 

Към два часа през нощта заваля. Дъждът се лееше върху болницата, върху нашия дом, валеше и горе в моето небе. По ламаринения покрив на колибата, където спеше мистър Харви, също трополеше дъжд. Капките удряха по ламарината над главата му като миниатюрни чукчета и той сънуваше. В съня си виждаше не момичето, чиито останки бяха изкопани и подложени на експертиза, а Линдзи Салмън — 5! 5! 5! — която се измъква през живия плет от бъзови храсти. Сънуваше този сън винаги когато се чувстваше изложен на опасност. Тя, с футболната си фланелка, го бе изкарала от руслото на живота му.

 

 

Беше към четири часа, когато видях, че баща ми отваря очи, усетил топлия дъх на мама върху бузата си, преди да разбере, че е заспала до него. И на двама ни се искаше да я прегърне, но беше още много слаб. Имаше и друг начин и той реши да го използва. Ще и каже всичко, което беше почувствал след моята смърт — всичко, за което мислеше толкова често и за което никой не знаеше нищо, освен мен.

Но не му се искаше да я буди. Болницата беше притихнала, като се изключи дъждът. Имаше чувството, че тъмнината и влагата сякаш го преследват. Спомни си как Линдзи и Самюъл стояха на прага мокри до кости, но усмихнати, и как бяха тичали през целия път до дома, за да не се тревожи. Често се хващаше, че си повтаря наум: Стегни се. Линдзи. Линдзи. Линдзи. Бъкли. Бъкли. Бъкли.

Осветените от външните лампи кръгове дъждовна вода на паркинга му напомниха за филмите, които беше гледал като дете. Холивудски дъжд. Затвори очи, усещайки успокояващия дъх на мама върху бузата си, и се заслуша в лекото барабанене на дъждовните капки върху металния перваз на прозорците, после чу тихото чуруликане на птички, но те се бяха скрили някъде. При мисълта, че може би отвън до прозореца му има гнездо с малки птичета, събудили се сами в дъжда, защото майка им е отлетяла нанякъде, му се прииска да ги спаси. Почувства пръстите на мама, отпуснати в съня й. Тя беше тук, но този път въпреки всичко той щеше да я остави да бъде такава, каквато е.

Именно тогава се вмъкнах в стаята при родителите си. Бях до тях, сякаш съм жива, нещо, което не ми се беше случвало досега. Преди само витаех над тях, никога не бях редом с тях.

Смалих се в тъмнината, не знаех дали ще забележат присъствието ми. Осем години и половина оставях татко без наблюдение по няколко часа всеки ден, както правех с мама или с Рут и Рей, брат ми и сестра ми и, разбира се, мистър Харви, но баща ми, както се убедих сега, не ме оставяше дори за минута. Предаността му към мен ми показваше отново и отново колко бях обичана на земята. В уютната светлина на татковата любов аз си останах Сузи Галмън — момиче, на което целият живот предстои.

— Бях сигурен, че ще те чуя, ако е много тихо — прошепна той. — Че ако затая дъх, ти може би ще се върнеш.

— Джек? — повика го мама, събуждайки се. — Трябва да съм заспала.

— Прекрасно е, че се върна.

Мама го погледна. И всичко изчезна.

— Как успяваш да се справяш? — попита тя.

— Нямам друг избор, Аби. Какво друго ми остава.

— Замини, започни отначало.

— На теб помогна ли ти?

Тя не отговори. Протегнах ръка и изчезнах.

— Ела и легни до мен — каза татко. — Имаме малко време, преди церберите да дойдат и да те изритат оттук.

Тя не помръдна.

— Бяха любезни с мен — каза тя. — Сестра Елиът ми помогна да сложим цветята във вода, докато спеше.

Той се огледа и видя букетите.

— Нарциси — каза той.

— Любимите цветя на Сузи.

Лицето на татко светна в усмивка.

— Виждаш ли, ето как става. Живееш въпреки случилото се, просто й поднасяш цветя.

— Толкова е тежко — каза мама.

— Да, тежко е.

Легнала на една страна, на майка ми й беше малко трудно да се задържи на ръба на леглото, но успяха да се справят. Лежаха, обърнати един срещу друг, за да могат да се гледат в очите.

— Как мина срещата ти с Линдзи и Бъкли? — попита татко.

— Беше ми адски трудно.

Замълчаха за миг и той стисна ръката й.

— Променила си се.

— Имаш предвид, че съм остаряла.

Гледах го как протяга ръка и приглажда кичур от косата на мама зад ухото й.

— Докато те нямаше, отново се влюбих в теб — каза той.

Осъзнах колко много искам да бъда на мястото на мама. Любовта му към нея не беше навик, останал от миналото, не беше любов към нещо неизменно. Беше любов към мама заради всичко — заради това, че е съкрушена, че бяга, че е тук точно в този момент преди изгрева на слънцето и появата на болничния персонал. Обичаше я, защото можеше да докосне косите й с пръсти и да се потопи без страх в дълбините на нейните очи океани.

Мама не намери сили да изрече думите „обичам те“.

— Ще останеш ли? — попита той.

— Не за дълго.

Това все пак беше нещо.

— Добре. Какво казваше на хората, когато в Калифорния те питат за семейството ти?

— На глас казвах, че имам две деца. На себе си казвах, че са три. И винаги и се извинявах за това.

— Споменавала ли си, че имаш съпруг?

Тя не отмести очи от лицето му.

— Не.

— Господи.

— Не съм дошла, за да се преструвам, Джек.

— Защо се върна?

— Мама ми се обади по телефона. Каза, че си получил инфаркт и аз си помислих за баща ти.

— Защото мога да умра?

— Да.

— Ти спеше. Не я видя.

— Кого?

— Някой влезе в стаята и после си отиде. Мисля, че беше Сузи.

— Джек? — каза мама, но в гласа й не прозвуча особена тревога.

— Не ми казвай, че ти не я виждаш.

Тя се отпусна.

— Виждам я навсякъде — каза тя с облекчена въздишка. — Навсякъде, дори в Калифорния. В автобуса, по улиците, до училищата, покрай които минавам с колата. Виждам косите й, но лицето й е някак си чуждо, виждам фигурата, походката й. Виждам по-големи сестри с малките им братчета или две момичета, които приличат на сестри, и си мисля, че Линдзи вече никога няма да има сестра. Бъкли също. За тях двамата тези взаимоотношения са загубени завинаги, но за мен също няма да има пощада, защото и аз ви изоставих. Оставих всичко на теб и мама.

— Тя е страхотна жена — каза той. — Твърда като скала. Понякога проявява слабост, но все пак скала.

— Да, прав си.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че преди пет минути Сузи беше тук, в стаята?

— Че си луд и че вероятно е истина.

Татко прокара пръст по носа и устните на мама, които леко се отвориха.

— Наведи се — каза той. Все пак съм болен човек.

Наблюдавах как родителите ми се целуват. Очите им бяха отворени. Мама се разплака, сълзите й падаха върху лицето на татко и накрая той също заплака.