Алис Сиболд
Очи от рая (2)

Втора глава

Когато се озовах на небето, в началото си мислех, че всички виждат онова, което виждам и аз. Футболна врата в далечината и атлетични жени, които тласкат гюле или хвърлят копие. Сгради, подобни на гимназиите в предградията, каквито през шейсетте години се строяха навсякъде из североизточните щати. Неугледни и ниски, разположени сред унил песъчлив терен, козирки и отворени пространства, за да изглеждат модерни. Най-много ми харесваше, че бяха боядисани в оранжево и тюркоазено, също като нашата гимназия „Феърфакс“. Веднъж, когато бях още на земята, помолих татко да минем покрай „Феърфакс“ и си представих, че вече уча там.

След седми, осми и девети клас в средното училище, десети клас в гимназията за мен щеше да е едно ново начало. Щом постъпя във „Феърфакс“, щях да настоявам да ме наричат Сузан. Щях да нося косите си разпуснати или прибрани в красив кок отзад на тила. Щях да имам тяло, което момчетата желаят и за което момичетата завиждат, но характерът ми щеше да бъде толкова благороден, че всичките ми съученици щяха да се почувстват гузни и в крайна сметка всички щяха да паднат в краката ми. Обичах да си представям как, когато се превърна в нещо като кралица, ще покровителствам беззащитните деца в училищния стол. Когато някой се присмее на Клайв Сондърс, че ходи като момиче, щях да отмъстя на присмехулника с бърз ритник в най-незащитените му части. А ако момчетата дразнят Фиби Харт заради големите й цици, аз щях да изнеса реч и да изясня защо шегите за женските гърди не са смешни. Забравях обаче, че и аз сама бях писала разни остроумия по въпроса в полетата на тетрадката си, когато Фиби минаваше край мен: „дойна крава“, „големи бомби“, „динен бостан“. В края на своя блян се виждах на задната седалка на колата, шофирана от баща ми. Щях да бъда направо безукорна. Щях да завърша гимназията едва ли не за няколко дни, в никакъв случай години, или неизвестно как щях да спечеля „Оскар“ за най-добра женска роля още през първата си година.

Такива бяха мечтите ми на земята.

 

 

След няколко дни на небето разбрах, че всички — копиехвъргачките, гюлетласкачките и момчетата, които играеха баскетбол на напукания асфалт — обитават своя собствена небесна сфера. Тяхната просто се допираше до моята — не беше нейно точно копие, но много от нещата, които се случваха в тях, си съвпадаха.

На третия ден се запознах с Холи, която стана моя съквартирантка. Тя беше на люлките. (Не се учудих, че в една гимназия може да има люлки — тук всичко е възможно, нали затова е небе. При това не бяха обикновени люлки с плоска дървена седалка, а с облегалки, направени от черен каучук, така че пружинираха, преди да се залюлееш.) Холи седеше и четеше книга, написана със странни букви, каквито бях виждала на пликовете, в които татко носеше свинско с ориз от един виетнамски ресторант с име „Хоп Фат“^[1]!, което Бъкли си беше харесал толкова много, че крещеше с цяло гърло: „Хоп Фат“! Сега владея виетнамски и знам, че собственикът на „Хоп Фат“ Хърман Джейд няма нищо общо с Виетнам и че това не е истинското му име, а името, което е приел след пристигането си в САЩ от Китай. Научих всичко това от Холи.

— Здравей — казах аз. — Казвам се Сузи.

По-късно тя ми обясни, че е взела името си от един филм, „Закуска в Тифани“^[2]. Но в онзи ден то просто се изплъзна от езика й.

— Аз съм Холи — рече тя. Понеже не желаеше да има и следа от акцент в нейния рай, тя нямаше такъв.

Загледах се в черната й коса. Блестеше като по рекламите в списанията.

— От колко време си тук? — попитах аз.

— От три дни.

— Аз също.

Седнах на съседната люлка и започнах да се въртя, докато се усучат веригите. После оставих люлката да се върти сама, докато веригите се разсукаха и тя спря.

— Харесва ли ти тук? — попита тя.

— Не.

— На мен също.

Така започна всичко.

На небето се сбъдват най-простите ни мечти. В училището нямаше учители. Не беше нужно да влизаме в часовете, но аз ходех на уроците по рисуване, а Холи — на тези по джаз. Момчетата не ни щипеха по дупетата и не ни казваха, че миришем. Учебници ни бяха списанията „Севънтийн“, „Гламър“ и „Вот“. И колкото повече се сближавахме, толкова повече небето ни се разширяваше.

Много от нещата, които искахме, бяха едни и същи.

Франи, моята първоначална наставничка, стана наш водач. На възраст беше достатъчно голяма, за да ни бъде майка — към четирийсет и пет годишна — и на нас с Холи ни трябваше известно време, за да осъзнаем, че я приемаме като заместител на нашите майки, от които имахме нужда.

Франи работеше в своето небе, а наградата й бяха добрите резултати и благодарността. На земята тя е била социален работник и се е грижила за бездомните и мизерстващите. Работила е за църквата „Дева Мария“, която раздавала безплатна храна само на жени и деца, и се е занимавала с всичко — от телефонните обаждания до унищожаването на хлебарките, които избивала със саблен удар като каратист. Един мъж, който търсел жена си, я прострелял в лицето.

Франи дойде при Холи и мен на петия ден. Подаде ни две картонени чаши „Кулейд“ от зелен лимон и ние го изпихме.

— Тук съм, за да ви помогна — рече тя.

Аз я погледнах в малките сини очи, обградени със ситни бръчици от смях, и й казах истината.

— Скучно ни е.

Холи се беше изплезила и се мъчеше да види дали езикът й е станал зелен.

— Какво искате? — попита Франи.

— Не знам — отвърнах аз.

— Каквото и да поискате, ако го искате достатъчно силно и знаете защо, то ще се сбъдне.

Изглеждаше просто и наистина беше. Така аз и Холи се сдобихме с нашата къща близнак.

Мразех обикновената къща, в която живеехме на земята. Мразех мебелите, купени от родителите ми, и къщите, които се виждаха през прозорците. Наредени една до друга по склоновете на хълма, те всичките бяха абсолютно еднакви, като повтарящо се ехо. Къщата близнак на небето гледаше към един парк, а в далечината, но все пак достатъчно близо, за да знаем, че не сме сами, се виждаха светлините на други къщи.

С времето исках все повече. Странно бе, че ме обзе силното желание да опозная неща, каквито не бях изживяла на земята. Исках да ми бъде позволено да порасна.

— Хората порастват, живеейки — казах на Франи. — Искам да живея.

— Това е невъзможно — отвърна тя.

— Може ли поне да наблюдаваме? — попита Холи.

— Ти вече го правиш — каза тя.

— Мисля, че тя има предвид да ги наблюдаваме през целия им живот — поясних аз. — От началото до края. Да видим как се справят. Да научим тайните им. Така ще можем да се преструваме, че сме живи.

— Но вие самите няма да изживеете нищо — отсече Франи.

— Благодаря ти, добре че ни каза — иронизирах я аз, но нашите небесни сфери започнаха да се разширяват.

Училището — архитектурно копие на гимназията „Феърфакс“ — си остана на същото място, но от него в различни посоки тръгваха улици.

— Тръгнете по пътищата — каза Франи — и ще намерите каквото ви е нужно.

От този момент нататък с Холи не се заседявахме на едно място. В нашето небе имаше сладкарница за сладолед и когато ни се ядеше ментов сладолед, там никога не ни отвръщаха: „Сега не му е сезонът.“ Имаше вестник, в който често се появяваха наши снимки, от което се чувствахме като истински знаменитости. Имаше също така истински мъже и красиви жени, защото и двете с Холи си падахме по модните журнали. Понякога на лицето на Холи се появяваше отсъстващо изражение, друг път се оказваше, че я няма, когато я търсех. Това се случваше, когато тя отиваше в друга небесна сфера, която не споделяхме заедно. Докато бях сама, тъгувах по нея, но тъгата ми беше някак особена, защото вече бях разбрала какво значи „завинаги“.

Така или иначе, не можех да имам онова, което исках най-много — мистър Харви да е мъртъв, а аз да съм жива. Небето си има своите несъвършенства. Но постепенно започнах да вярвам, че ако следя нещата отблизо и ако силно го желая, бих могла да променя живота на онези, които обичах на земята.

 

 

Когато на девети декември телефонът иззвъня, слушалката вдигна татко. Това беше началото на края. Той съобщи на полицията кръвната ми група и се наложи да уточни, че кожата ми е светла. Попитаха го дали имам някакви отличителни белези. Зае се да опише подробно лицето ми, но по едно време се заплете. Детектив Фенърман не го прекъсна, защото новината, която се налагаше да му съобщи, беше страшна. Но накрая каза:

— Господин Салмън, намерихме само една част от тяло.

Баща ми стоеше на телефона в кухнята, скован от ужас. Как щеше да каже на Абигейл?

— Значи не сте сигурни, че е мъртва? — попита той.

— Няма нищо сигурно — отвърна Лен Фенърман.

Татко така и каза на майка ми: „Няма нищо сигурно.“

В продължение на три вечери той не знаеше как да се държи с мама и какво да говори. Преди никога не бяха изпадали едновременно в такова отчаяние. Случваше се единият да изживява тежък момент и да търси утеха от другия, но не и двамата едновременно; тогава по-силният даваше кураж на по-слабия. И никога преди не им се беше налагало да осъзнаят какво означава истински ужас.

— Няма нищо сигурно — повтори майка ми, вкопчвайки се в тези думи, както татко се беше надявал.

Само мама знаеше значението на всеки един от амулетите на гривната ми — откъде е и защо го харесвам. Тя състави подробен списък на вещите, които носех, и дрехите, с които бях облечена. Ако ги намереха на някое отдалечено и пусто място по пътя, то тези следи можеха да отведат полицията до истината за смъртта ми.

Наблюдавах я и изпитвах ту сладко-горчива радост, че знае какво съм носила и кои са любимите ми вещи, ту съжаление за напразните й надежди, че тези неща имат значение. Че някой непознат, намерил гумичка с герой от анимационен филм или значка с образа на рок звезда, ще съобщи на полицията.

След обаждането на Лен баща ми протегна ръка към мама и двамата седнаха на леглото, гледайки право пред себе си. Тя мълчаливо прехвърляше в ума си списъка на вещите ми, а татко имаше чувството, че навлиза в тъмен тунел. По някое време заваля дъжд. Усещах, че и двамата мислят за едно и също, но никой от тях не го изрече на глас. Че аз съм някъде там, под дъжда. Че се надяват да съм в безопасност. Че съм на сухо и топло.

Те не разбраха кой заспа пръв. Костите ги боляха от изтощение, унасяха се и се събуждаха заедно, измъчвани от чувство за вина. С падането на температурите дъждът се превърна в град и трополенето на малките ледени камъчета по покрива ги разбуди.

Мълчаха. Само се гледаха един друг на слабата светлина на лампичката в другия край на стаята. Мама се разплака и татко я прегърна. Избърса търкулналите се по скулите й сълзи с палците си и я целуна нежно по очите.

Извърнах глава, когато се докоснаха. Загледах се в царевичната нива, за да видя дали няма нещо, което полицията би могла да намери на сутринта. Дъждът превиваше царевичните стебла и прогони всички животни в скривалищата им. Не толкова дълбоко под земята бяха дупките на моите любимци, дивите зайци — заплаха за местните овощни и цветни градини — които понякога неволно донасяха отрова в леговищата си. В такива случаи там под земята, далеч от мъжете и жените, напръскали градините си с отровни вещества, всички членове на заешкото семейство се скупчваха и умираха заедно.

 

 

Сутринта на десети декември баща ми изля бутилката с уиски в кухненската мивка. Линдзи го попита защо.

— Боя се, че мога да го изпия — отвърна той.

— Кой се обади по телефона? — попита сестра ми.

— Не помня някой да е звънял.

— Чух те да казваш онова нещо за усмивката на Сузи — „Сякаш избухват звезди“.

— Така ли съм казал?

— Не се преструвай. От полицията бяха, нали?

— Истината ли да ти кажа?

— Да — настоя Линдзи.

— Намерили са част от тяло. Възможно е да е на Сузи.

Все едно някой я удари в стомаха.

— Какво?

— Но няма нищо сигурно — опита се да я успокои татко.

Линдзи седна на кухненската маса.

— Гади ми се — каза тя.

— Скъпа?

— Татко, искам да ми кажеш какво става. Каква е тази част от тяло. После, изглежда, ще трябва да повърна.

Баща ми извади от шкафа една голяма метална купа, сложи я на масата близо до Линдзи и след това седна до нея.

— Добре — рече тя. — Хайде, кажи ми.

— Било е лакътна кост. Намерило я е кучето на Гилбъртови.

Той взе ръката й в своята и сетне тя повърна в лъскавата сребриста купа, както го беше предупредила.

По-късно сутринта времето се изясни и недалеч от нашата къща полицията загради царевичната нива с лента и започна да я претърсва. Цялата земя беше подгизнала от дъжда, лапавицата, снега и градушката; и въпреки това на едно място ясно се виждаше, че някой е работил с лопата. Започнаха да копаят оттам.

По-късно експертизата щеше да покаже, че концентрацията на кръвта ми в пръстта е доста висока, но тогава това не беше известно и полицаите все повече се отчайваха, докато ровеха в студената мокра земя, търсейки труп на момиче.

Неколцина съседи бяха застанали в края на футболното игрище на почтително разстояние от полицейската лента и наблюдаваха с недоумение мъжете в дебели сини куртки, които размахваха лопатите и греблата като медицински инструменти.

Баща ми и майка ми останаха у дома. Линдзи беше в стаята си. Бъкли беше в дома на най-добрия си приятел Нейт, където прекарваше много време напоследък. Бяха му казали, че няколко дни ще гостувам на Клариса.

Аз знаех къде е тялото ми, но не можех да им кажа. Гледах и чаках да видя какво ще открият. И ето че късно следобед един полицай неочаквано вдигна изцапаната си с пръст ръка, в която държеше нещо, и извика:

— Насам!

Останалите мъже се скупчиха около него.

Всички съседи си бяха отишли, с изключение на мисис Стед. След като обсъдиха откритието си, детектив Фенърман се отдели от тъмнеещата група и тръгна към нея.

— Мисис Стед? — каза той през лентата, която ги разделяше.

— Да.

— Имате ли дете, което ходи на училище?

— Да.

— Елате с мен, ако обичате.

Един млад полицай повдигна лентата, за да мине мисис Стед под нея, и я поведе под ръка през неравната, разорана земя към мястото, където бяха колегите му.

— Мисис Стед, това познато ли ви е? — попита Лен Фенърман и й показа издание с меки корици на книгата „Да убиеш присмехулник“. — Изучава ли се тази книга в училище?

— Да — отвърна тя и когато изрече тази кратка дума, лицето й побеля.

— Имате ли нещо против да ви попитам… — поде той.

— В девети клас — каза тя, без да отмества поглед от сиво-сините очи на Лен Фенърман. — Класът на Сузи. — Мисис Стед беше психотерапевт и разчиташе на способността си да изслушва спокойно лошите новини и да обсъжда разумно трудностите в живота на пациентите си, но в момента безсилно се бе облегнала на полицая, който я бе довел дотук. Усещах съжалението й, че не се е прибрала вкъщи с другите съседи и че сега не е във всекидневната със съпруга си или със сина си в задния двор вместо тук.

— Кой им преподава литература?

— Мисис Деуит — отговори мисис Стед. — Харпър Лий е истинско облекчение за децата след „Отело“.

— „Отело“?

— Да — потвърди тя. Познанията й за училищните дела изведнъж се оказаха особено важни и всички полицаи бяха наострили слух. — Мисис Деуит се старае да разнообразява програмата и точно преди Коледа работи с децата усилено върху Шекспир, а след това минават към Харпър Лий за награда. Ако Сузи е носила „Да убиеш присмехулник“, значи вече е предала есето си върху „Отело“.

Впоследствие казаното от нея се потвърди.

Полицаите проведоха няколко телефонни разговора. Видях как кръгът се разширява. Есето ми действително беше при мисис Деуит. По-късно тя го изпрати на родителите ми по пощата, без оценка. „Реших, че ще искате да го запазите — бе написала мисис Деуит на прикрепената бележка. — Ужасно съжалявам.“ Есето ми остана у Линдзи, защото за мама беше прекалено мъчително да го прочете. Бях го озаглавила „Отритнат и самотен“. Линдзи ми беше предложила думата „отритнат“, другата добавих аз. Сестра ми проби три дупки в полетата на ръкописните страници и внимателно ги прикрепи към една празна тетрадка. Прибра я в шкафа под своя Барби комплект и кутията с идеално запазените парцалени кукли Ан и Анди, за които ужасно й завиждах.

Детектив Фенърман позвъни на родителите ми. Съобщи им, че са намерили една книга, която вероятно ми е била дадена в училище същия ден, когато изчезнах.

— Но тя би могла да е на всеки — каза баща ми на мама през поредната безсънна нощ. — А може би просто я е изпуснала по пътя.

Доказателствата продължаваха да се трупат, но те отказваха да повярват. Два дни по-късно, на 12 декември, полицията намери тетрадката ми по биология. Животни я бяха отмъкнали далеч от лобното ми място, за което свидетелстваше фактът, че пробите от пръстта по нея бяха различни от взетите в района почвени образци. Парчетата от разграфените листове с теориите, които не разбирах, но въпреки това прилежно записвах, бяха намерени, когато една котка събори гарваново гнездо. Късчетата бяха вплетени в листата и клечките, от които беше изградено гнездото. В полицията се наложи да отделят разграфената хартия от един друг вид без редове, по-тънка и не толкова еластична.

Момичето, живеещо в къщата, в чийто двор беше дървото с гнездото, разпозна почерка върху частиците от белия лист. Той не беше мой, а на едно момче, което беше влюбено в мен — Рей Сингх. Върху специалната оризова хартия на майка си Рей ми беше написал любовно послание, което аз никога не прочетох. Беше го пъхнал в тетрадката ми по време на лабораторното ни упражнение по биология в сряда. Почеркът му беше характерен. На полицаите им се наложи да слепят не само късчетата от моята тетрадка, но и любовното писмо на Рей Сингх.

— Рей е болен — каза майка му, когато един от детективите се обади у тях и поиска да говори с него. Но полицаите научиха каквото им беше нужно от нея. Рей кимаше с глава, когато тя му предаваше въпросите на детектива. Да, беше писал любовно писмо на Сузи Салмън. Да, пъхнал го беше в тетрадката й, когато мистър Бот я помолил да събере контролните на класа. Да, подписал бележката с „Мавъра“.

Рей Сингх стана първият заподозрян.

— Това мило момче? — каза мама на баща ми.

— Рей Сингх е добро момче — коментира сестра ми с равен глас същия ден по време на вечерята.

Аз наблюдавах семейството си и знаех, че според тях Рей Сингх със сигурност няма нищо общо с убийството ми.

Въпреки това полицаите непрекъснато правеха внезапни посещения в дома му, притискаха го и подмятаха разни неща. В очите им достатъчно доказателство за вина бяха смуглата кожа и предизвикателното поведение на момчето, което ги вбесяваше, както и непристъпността на красивата му и твърде екзотична майка. Но Рей имаше алиби. Можеха да го потвърдят представителите на доста нации. Баща му, който преподаваше постколониална история в Пенсилванския университет, беше помолил сина си да присъства на негова лекция в университетския Международен клуб като типичен представител на подрастващото поколение именно в деня, в който умрях.

В началото отсъствието на Рей от училище беше изтълкувано като доказателство за вината му, но когато полицаите получиха списък с четирийсет и пет души, които бяха видели Рей да говори по темата „Предградията: американският опит“, не им оставаше нищо друго, освен да признаят, че е невинен. Въпреки това продължиха да се навъртат около дома на Сингх, късайки малки клонки от живия плет. Щеше да е толкова лесно, ако разрешението на случая им паднеше като по магия от небето. Междувременно в училището тръгнаха слухове и Рей, който едва бе успял да се сдружи с неколцина от съучениците си, отново изпадна в изолация и започна да се прибира вкъщи веднага след училище.

Това ме влудяваше. Виждах всичко, а не можех да насоча полицията към зелената къща, толкова близо до тази на родителите ми, където мистър Харви спокойно дялкаше шпилове за покрива на куклената къща в готически стил, която правеше в момента. Гледаше новините, четеше вестници и се криеше зад престорена невинност, сякаш намяташе удобно старо палто. Преди в него бе бушувала буря, но сега цареше покой.

Опитах да се утеша с Холидей, нашето куче. То ми липсваше така, както по-късно щяха да ми липсват мама, татко, сестра ми и брат ми. Мъката ми по тях би означавала да приема, че никога повече няма да бъдем заедно. Може и да звучи глупаво, но все още не можех да повярвам в това, отказвах да повярвам. През нощта Холидей спеше при Линдзи и винаги беше до баща ми, когато някой позвънеше на вратата. С удоволствие правеше компания на майка ми, когато тя хапваше тайно, и търпеше, когато Бъкли, отегчен да стои затворен вкъщи, дърпаше ушите и опашката му.

 

 

В земята имаше твърде много кръв.

На 15 декември, след почукванията по вратата на любезни, но досадни съседи и чувстващи се неловко, но въпреки това безмилостни репортери, които бяха сигнал за нашите да стиснат зъби, преди да пуснат в дома си външни хора, дойде и онова съдбоносно потропване, след което баща ми най-накрая повярва.

На вратата стоеше Лен Фенърман, който винаги бе щадял чувствата му, придружен от униформен полицай.

Влязоха вътре и се отправиха към дневната, защото вече добре познаваха къщата и знаеха, че майка ми предпочита да кажат каквото имат да казват там, за да не ги чуят сестра ми и брат ми.

— Намерихме нещо, което смятаме, че е на Сузи — каза Лен. Детективът беше предпазлив. Виждах как претегля думите си, за да не би родителите ми да си помислят, че е намерено тялото, което би означавало, че със сигурност не съм вече сред живите.

— Какво е то? — попита мама нетърпеливо, скръсти ръце пред гърдите си и се приготви за поредния несъществен детайл, на който другите отдаваха прекалено значение. Беше като стена. Тетрадките и книгите не означаваха нищо за нея. Дъщеря й можеше да оцелее и без ръка. Многото кръв си беше просто много кръв. Но не и труп. Джек й го беше казал и тя му вярваше: Няма нищо сигурно.

Но когато и показаха прозрачната найлонова торба с плетената ми шапка, нещо в нея се пречупи. Тънката стена от стъкло, която беше предпазвала сърцето й и бе крепяла надеждата, блокирайки разсъдъка й, се разби.

— Помпонът — каза Линдзи. Тя се беше вмъкнала във всекидневната откъм кухнята. Никой не я видя, освен мен.

Мама издаде странен вик и протегна ръка към шапката. Звукът беше подобен на металическото изскърцване на механичен човек, миг преди моторът му да блокира напълно.

— Направихме анализ на влакната — каза Лен. — Изглежда, че онзи, който е нападнал Сузи, я е използвал по време на престъплението.

— Как? — попита безпомощно баща ми, не успявайки да проумее какво му казват.

— Шапката е пропита със слюнка — притече се на помощ униформеният полицай, който досега бе мълчал. — Запушил е устата й с нея.

Мама я грабна от ръцете на Лен Фенърман и звънчетата, които бе пришила към помпона, иззвънтяха, когато се смъкна на колене на пода и се сви надве върху шапката, която ми беше изплела.

Видях как Линдзи замря на вратата. Не можеше да познае родителите си, не можеше да познае никого и нищо.

Татко изпроводи добронамерения Лен Фенърман и униформения полицай до входната врата.

— Мистър Салмън — каза детективът, — страхувам се, че като се има предвид количеството кръв, което намерихме, и насилието, което то предполага, наред с останалите веществени доказателства, се налага да работим върху версията, че дъщеря ви е била убита.

Линдзи чу онова, което вече знаеше — знаеше го отпреди пет дни, когато баща ми й каза за лакътната кост. Мама нададе вопъл, подобен на вой.

— От този момент нататък ще водим разследване за убийство.

— Но липсва труп — опита се да възрази баща ми.

— Всички улики сочат, че дъщеря ви е мъртва. Искрено съжалявам.

Униформеният полицай беше вперил поглед някъде вдясно от умоляващите очи на баща ми. Запитах се дали не го бяха учили да гледа така в Полицейската академия. Лен Фенърман обаче отвърна на погледа на баща ми.

— Ще ви се обадя по-късно днес.

Когато баща ми се върна във всекидневната, той беше вече твърде съсипан, за да протегне ръка към майка ми, която седеше на килима, или да реагира при вида на сестра ми, застанала вцепенена наблизо. За да не видят лицето му, тръгна нагоре по стълбите с надеждата, че ще намери Холидей на килимчето в кабинета си. За последен път го беше видял там. Заровил лице в гъстата козина около шията на кучето, баща ми най-после щеше да даде воля на сълзите си.

Този следобед тримата пристъпваха тихо и мълчаливо, сякаш звукът на стъпките им би бил потвърждение на печалната вест. Майката на Нейт почука на вратата, държейки Бъкли за ръка, но никой не й отвори. Тя отстъпи крачка назад и разбра, че нещо се е променило вътре в тази къща, която иначе изглеждаше съвсем като къщите от двете й страни. Бързо измисли изход от положението и заговорнически каза на брат ми, че ще отидат тайно да ядат сладолед и ще си развалят апетита за вечеря.

В четири родителите ми най-накрая се срещнаха в една от стаите на долния етаж, идвайки от противоположни посоки.

Мама погледна към татко.

— Майка ми… — каза тя. Той мълчаливо кимна и се обади на единствената ми баба, майката на мама, баба Лин.

Тревожех се, че ако сестра ми остане сама, може да направи нещо безразсъдно. Тя седеше на стария диван, който мама и татко и бяха отстъпили, и каляваше волята си: Поеми си дълбоко въздух и го задръж. Опитай се да стоиш неподвижно колкото можеш по-дълго. Представи си, че си малка като камъче. Събери под себе си всички краища на душата си и ги скрий, така че никой да не ги вижда.

Мама й каза сама да реши дали да се върне в училище преди Коледа, до която имаше само една седмица. Линдзи предпочете да ходи на училище.

В понеделник сутринта, докато вървеше към класната стая, всички бяха вперили поглед в нея.

— Директорът иска да отидеш при него, скъпа — тихо каза мисис Деуит.

Сестра ми не гледаше към мисис Деуит, докато тя й говореше. Усъвършенстваше изкуството да разговаря с хората, като гледа през тях. Това беше първият знак, че нещо в нея необратимо ще се промени. Мисис Деуит преподаваше английски език, но по-важното беше, че неин съпруг беше мистър Деуит, който тренираше момчетата по футбол и бе насърчил Линдзи да опита силите си в този спорт. Сестра ми харесваше семейство Деуит, но от тази сутрин нататък гледаше в очите само онези хора, с които беше готова да се бори.

Докато събираше нещата си, Линдзи чу всички наоколо да шепнат. Беше сигурна, че точно преди да излезе от стаята, Дани Кларк бе прошепнал нещо на Силвия Хенли. В дъното на стаята някой беше изпуснал нещо. Изпуснали са го, мислеше си тя, за да имат повод да отидат да го вземат и на връщане да одумат със съседите си по чин момичето, чиято сестра е била убита.

Линдзи вървеше по коридорите близо до редиците с шкафчета, отбягвайки всички. Ужасно ми се искаше да повървя до нея и да я разсмея, имитирайки директора, който започваше всичките си речи в актовата зала с думите: „Директорът е ваш приятел, който дава директиви!“ Чуеше ли това, тя обезателно щеше да прихне.

За неин късмет коридорите бяха празни, но когато стигна до кабинета на директора, трябваше да преглътне сълзливо съчувствените погледи на секретарките. Нямаше значение. Беше се подготвила у дома за това. Беше се въоръжила до зъби срещу всяка проява на нежелано състрадание.

— Линдзи — започна директорът Кейдън, — тази сутрин ми се обадиха от полицията. Съжалявам за загубата ти.

Погледна го право в лицето с очи, пронизващи като лазер.

— И каква точно е загубата ми?

Мистър Кейдън смяташе, че трябва да решава възникналите кризисни ситуации с прямота. Той стана от бюрото си и поведе Линдзи към дивана, известен сред учениците като „лежанката“. По-късно „лежанката“ беше заменена от два стола, когато образователната политика се промени и на училищните власти бе заявено: „Тук не е редно да има диван, столовете са по-подходящи. Диваните извикват съмнителни асоциации.“

Мистър Кейдън седна на дивана, сестра ми се настани до него. Иска ми се да мисля, че въпреки болката си в този момент е била поне малко развълнувана, че седи на прочутата „лежанка“. Ще ми се да вярвам, че не съм й отнела всичко хубаво в живота.

— Готови сме да помогнем с каквото можем — каза мистър Кейдън, стараейки се да бъде на висота.

— Нямам нужда от помощ — каза тя.

— Не искаш ли да поговорим за това?

— За кое? — попита Линдзи арогантно. Това беше израз на татко: „Сузи, остави този арогантен тон“.

— За загубата ти — отвърна той и протегна ръка, докосвайки коляното на сестра ми. Дланта му беше като дамга, която прогори кожата й.

— Не си спомням да съм губила нещо — каза тя и с героично усилие демонстративно опипа джобовете на блузата и полата си.

Мистър Кейдън не знаеше какво да каже. Миналата година имаше една друга ученичка, Вики Курц, която се беше разридала на гърдите му. И тогава беше трудно, наистина, но обръщайки поглед назад, той смяташе, че се бе справил много успешно с Вики, изпаднала в криза след смъртта на майка си. Поведе я към дивана — не, тя сама отиде и седна на него — и й каза: „Съжалявам за загубата ти“, при което Вики Курц експлодира като надут до пукване балон. Мистър Кейдън я беше прегърнал и тя дълго хлипа неутешимо, а вечерта му се наложи да занесе костюма си на химическо чистене.

Но Линдзи Салмън беше нещо друго. Тя беше интелигентна, една от двайсетте ученици от училището, избрани за участие в общата среща на младите дарования на щата. В иначе безупречната репутация на Линдзи имаше само едно малко петно, в началото на годината се наложи да я порицаят, защото беше донесла в училище една непристойна книга — „Страх от летене“^[3].

„Накарайте я да се смее — исках да му кажа аз. — Заведете я на някой смешен филм с братята Маркс, седнете на пърдяща възглавничка или й покажете боксерките си с малки дяволчета, които ядат хотдог!“ Можех да говоря колкото си искам, но на земята никой не ме чуваше.

 

 

Във всяко училище се правеха редовно тестове, за да се определи кои деца са талантливи и кои не. Обичах да казвам на Линдзи, че и завиждам повече заради косата, отколкото за славата й на гений. И двете сме се родили с гъсти руси коси, но за нещастие моята бързо опадала и на нейно място израснала нова с мишо кафеникав цвят. Косата на Линзди обаче си остана руса и тя се сдоби с нещо като мистичен ореол като единствената естествена блондинка в нашето семейство.

Щом я обявиха за талантлива, тя се зае да оправдае името си. Заключваше се в стаята си и се заравяше в дебелите книги. Докато аз четях „Там ли си, Господи? Аз съм, Маргарет“^[4], тя четеше „Съпротива, бунт и смърт“ на Камю. Може би така и не стигна до края й, но я разнасяше насам-натам и това накара хората — в това число и учителите — да я гледат с респект.

— Линдзи, искам да ти кажа, че Сузи липсва на всички ни — рече мистър Кейдън.

Сестра ми не отговори и директорът продължи неуверено:

— Беше много умно момиче.

Линдзи го погледна безизразно.

— Сега товарът пада изцяло върху твоите плещи. — Той нямаше никаква представа какво говори, но смяташе, че щом Линдзи мълчи, значи е напипал правилната посока. — Сега ти си единствената дъщеря на семейство Салмън.

Никаква реакция.

— Знаеш ли кой беше при мен тази сутрин? — Мистър Кейдън беше оставил най-големия си коз за накрая и беше сигурен, че ще проработи. — Мистър Деуит. Смята да сформира футболен отбор от момичета — продължи той въодушевено. — Всъщност разчита на теб за осъществяване на идеята си. Според него ти си много добра, не отстъпваш на момчетата и смята, че другите момичета биха те последвали, ако ги поведеш. Какво ще кажеш?

Сърцето на сестра ми се сви като юмрук.

— Ще ми бъде много трудно да играя футбол на игрище, което е само на пет-шест метра от мястото, където е била убита сестра ми.

Едно на нула за Линдзи!

Долната челюст на мистър Кейдън увисна.

— Нещо друго? — попита Линдзи.

— Не, аз просто… — Мистър Кейдън отново протегна ръка. Разполагаше с още една нишка — да покаже разбиране. — Просто искам да знаеш, че ние всички скърбим с теб.

— Закъснявам за първия час — каза тя.

В този момент Линдзи ми напомни за герой от уестърните, които баща ми обичаше, онези, които излъчваха късно нощем по телевизията. В тях винаги имаше някой, който стреля с пистолета си, после го вдига до устните си и издухва дима от дулото.

Линдзи стана и излезе с достойнство от кабинета на директор Кейдън. Бавното отдалечаване й даваше време да си почине. Секретарките бяха от другата страна на вратата, учителките бяха на мястото си в класните стаи, учениците седяха на чиновете си, родителите ни си бяха у дома, а полицаите скоро щяха да дойдат отново. Тя не пророни и сълза. Наблюдавах я, чувах думите, които си повтаряше отново и отново наум. Добре. Всичко е наред. Аз бях мъртва, но хора умираха всеки ден и в това нямаше нищо необичайно. На излизане от кабинета онзи ден сестра ми като че ли се взираше в очите на секретарките, но всъщност се беше съсредоточила върху размазаното им червило и пъстрите им костюми от крепдешин.

Вечерта у дома тя легна на пода в стаята си, пъхна крака под бюрото си и направи десет коремни преси. После зае положение за лицеви опори. Но не по момичешки. Мистър Деуит й беше показал как ги правят морските пехотинци — с вдигната глава, понякога с една ръка или с пляскания между отделните опори. След като направи десет, Линдзи се приближи до библиотечката и избра двете най-тежки книги — речника си и един световен алманах. Използва ги като гири, докато ръцете я заболяха. Концентрира се върху дишането си и прогони всички мисли от главата си. Вдишване. Издишване.

Седях в беседката на главния площад в моята небесна сфера (съседите ни, семейство О’Дуайър, имаха подобна беседка на земята и аз много им завиждах), наблюдавайки как сестра ми усмирява яростта си.

Часове преди да умра, майка ми прикрепи към хладилника една картина, нарисувана от Бъкли. На нея земята и небето бяха разделени от дебела синя линия. През следващите дни гледах как семейството ми минава покрай картината и постепенно се убедих, че синята линия беше реално съществуващо място — гранична зона, където небето се слива със земята. Исках да се пренеса там, в сините като метличина пастелни багри, в кралското синьо, тюркоазеното, небето.

Често тук си пожелавах простички неща и ги получавах. Съкровища, обвити в пухкава кожа. Кучета.

Всеки ден из парка в моята небесна сфера тичаха малки и големи кучета от всякакви породи. Виждах ги, когато отварях вратата — охранени и щастливи, мършави и космати, слаби, но жилави, а имаше дори и без косми. Питбули се търкаляха по гръб, цицките на женските бяха удължени и тъмни, приканвайки палетата да дойдат и да сучат, припичайки се щастливо на слънце. Басети се разхождаха, без да бързат, препъваха се в ушите си и побутваха с муцуна задниците на дакели, глезените на грейхаунди и главите на пекинези. И когато Холи взимаше тенор саксофона си, сядаше пред вратата, гледаща към парка, и започваше да свири блус, кучетата се втурваха към нея, нареждаха се в полукръг и виеха в хор, сякаш й пригласяха. Тогава се отваряха и други врати, появяваха се жени, които живееха сами или по две. Аз също излизах навън, Холи свиреше безброй пъти на бис, а когато слънцето залезеше, ние всички се впускахме в танц с кучетата. Гонехме ги, те гонеха нас. Хващахме ги за опашките и обикаляхме в кръг. Облечени бяхме в най-различни рокли — на цветя, на райета, едноцветни. Музиката спираше чак когато луната се издигнеше нависоко. Танците също спираха и ние замирахме.

Мисис Бетел Утемайър, най-възрастната обитателка на моето небе, донасяше цигулката си. Холи тихо й акомпанираше с валдхорна. Свиреха дует. Едната жена, възрастна и мълчалива, другата съвсем млада, още момиче. Ритмичните им, синхронизирани движения ни носеха някакво странно, психеделично успокоение.

Всички танцьори постепенно се разотиваха. Мелодията се носеше във въздуха, Холи за последен път даваше тон и мисис Утемайър, изправена мълчаливо като антична статуя, подхващаше за последно джига.

Това беше моята вечерня, след което домът ни потъваше в сън.