Алис Сиболд
Очи от рая (15)

Петнайсета глава

В началото им се разминаваше и майка му беше толкова доволна и така весело се заливаше от смях, щом свиеха зад ъгъла на поредния магазин, показвайки му какво бяха отмъкнали, че Джордж Харви също започваше да се смее и се възползваше от възможността да я прегърне, докато тя разглеждаше новия си трофей.

И двамата бяха щастливи, когато някой следобед успяваха да се отърват от баща му и да отидат да пазаруват в близкия град. Би могло да се каже, че поддържаха чистотата, защото припечелваха по нещо, събирайки метални отпадъци и празни бутилки, които откарваха в града с раздрънкания камион на Харви старши.

Когато за пръв път ги хванаха с майка му да крадат, жената на касата прояви снизхождение. „Ако можете — платете. Ако не можете — оставете нещата тук“, каза приветливо тя и намигна на осемгодишния Джордж Харви. Майка му извади от джоба си флакончето аспирин и го остави покорно на тезгяха. От очите й едва не потекоха сълзи. „Държиш се като дете“, често я укоряваше баща му.

Страхът да не бъдат заловени се прибави към останалите страхове в живота му — болезнено чувство, което се преобръщаше вътре в него подобно на разбивани в купа яйца. Научи се да разпознава служителя на магазина, който бе забелязал кражбата, по каменното лице и строгия поглед, с които вървеше между стелажите към тях.

Тя започна да му дава откраднатите неща, за да ги скрие под дрехите си, и той не можеше да й откаже. Ако успееха да се измъкнат с плячката и да се качат в камиона, тя се усмихваше, удряше с длан по волана, наричаше го своя малък съучастник и кабината се изпълваше с безумната й, непредсказуема любов. Тогава за известно време, докато този изблик не преминеше и край пътя не проблеснеше някой лъскав боклук, който си струваше да бъде проучен „за всеки случай“, както казваше майка му, той се чувстваше свободен. Свободен и обичан.

Спомни си съвета, който му бе дала, когато за пръв път пътуваха из Тексас и видяха край пътя бял дървен кръст. В основата му имаше много цветя — и свежи, и увехнали. Багрите им веднага привлякоха погледа му на боклукчия.

— Трябва да се научиш да не обръщаш внимание на мъртвите — каза майка му. — Понякога те имат някои хубави дрънкулки по себе си, които си заслужава да се вземат.

Още тогава той усещаше, че онова, което правят, е нередно. Двамата слязоха от камиона и се отправиха към кръста. Очите на майка му се превърнаха в две черни точки, както винаги когато се оглеждаше за плячка. Намери талисман във формата на око и друг като сърце и ги показа на Джордж Харви.

— Не знам какво ще каже баща ти, но хайде да ги приберем. Ще си остане само между нас двамата.

Тя си имаше тайник, в който държеше разни неща, за които баща му не знаеше нищо.

— Какво избираш — окото или сърцето?

— Окото — отвърна той.

— Тези рози са доста свежи. С тях в камиона ще стане по-хубаво.

Онази нощ спаха в камиона, защото не успяха да се върнат обратно до мястото, където баща му си беше намерил временна работа — дялаше греди на ръка.

Както обикновено, в кабината нощуваха свити един в друг като в тясно и неудобно гнездо. Майка му се въртеше неспокойно на седалката и събираше одеялото под себе си подобно на куче. Джордж Харви беше научил от опит, че е безполезно да се бори с това и че е най-добре да се отпусне. Докато тя не си намереше място, и двамата не заспиваха.

Посред нощ, докато сънуваше дворци и спални с пухени кревати, каквито беше виждал в книжките с картинки по библиотеките, някой затропа по покрива на кабината и двамата се изправиха стреснати. Бяха трима мъже, които надничаха вътре с поглед, който Джордж Харви познаваше. Така гледаше баща му, когато понякога се напиваше. Особеното в тези случаи беше, че погледът му изцяло се съсредоточаваше върху майка му и изобщо не забелязваше сина си.

Знаеше, че не трябва да вика.

— Стой тихо. На теб нищо няма да ти направят — прошепна майка му.

Той се разтрепери под старите войнишки одеяла, с които се бяха завили.

Единият от тримата се беше изправил пред камиона. Другите двама удряха от двете страни по покрива на кабината, хилеха се и плезеха езици.

Майка му разтърси заканително глава, но това ги развесели допълнително. Човекът срещу тях започна да полюшва бедрата си напред-назад, при което другите се разсмяха още по-гръмко.

— Ще се движа бавно — прошепна майка му — и ще се престоря, че слизам от камиона. Когато ти кажа, искам веднага да завъртиш ключа и да запалиш двигателя.

Той разбираше, че му казва нещо важно. Че се нуждае от него. Въпреки че говореше спокойно, усети в гласа й металически нотки, които пробиваха бронята на страха му.

Тя се усмихна на мъжете и когато те задюдюкаха и се отпуснаха, освободи с лакът скоростния лост.

— Сега — каза тя безизразно. Джордж Харви се пресегна и завъртя ключа в стартера. Камионът оживя и старият мотор забоботи.

Физиономиите на мъжете увиснаха и от похотливите им усмивки не остана нищо. Тя даде на заден ход и те зяпнаха, невярващи на очите си. После превключи на предна скорост и изкрещя на сина си:

— Лягай на пода!

Той почувства как нечие тяло се удари в камиона на сантиметри от мястото, където се беше свил. След това то излетя към покрива и се задържа там за секунда, преди майка му отново да превключи на заден ход. В този миг той ясно осъзна, че в живота няма нищо по-лошо от това да бъдеш дете или жена.

 

 

Докато гледаше как Линдзи бяга към бъзовия плет, сърцето му биеше лудо, но бързо се успокои. Това беше умение, на което го беше научила майка му, не баща му — да действа само след като е преценил възможно най-неблагоприятните последствия от своя избор. Видя, че бележникът му не е на мястото си и че последният лист от скицника му липсва. Провери дали ножът е в чантата, където го беше скрил, взе го, слезе в избата и го пусна в квадратния отвор, който беше пробил във фундамента. Събра от металната лавица сувенирите от убитите жени. Взе амулета от гривната ми и го стисна в ръката си. Пожела си късмет. Сложи другите сувенири върху бялата си носна кърпа и завърза четирите й краища. Получи се вързопче като онези, които носят скитниците. Пъхна ръка в дупката под основите и легна по корем на пода, за да вкара ръката си до рамото. Заопипва вътрешността с три пръста, държейки с другите два вързопчето, докато не улучи издадения ръждясал край на арматурното желязо, върху което работниците бяха излели цимента. Окачи вързопчето с трофеите си, измъкна ръката си и се изправи. Книгата със сонетите беше заровил по-рано през лятото в горите на Вали Фордж Парк, както винаги отървавайки се постепенно от доказателствата, и се надяваше, че не е действал прекалено бавно.

Бяха изминали не повече от пет минути. Тях можеше да обясни с изненадата и гнева. С проверката на това дали всички ценности са на мястото си: копчета за ръкавели, пари, инструменти. Все пак осъзнаваше, че не трябва да губи повече време. Трябваше да се обади в полицията.

Но първо се подготви. Поразходи се, пое и изпусна няколко пъти бързо въздух и когато телефонистката се обади, гласът му звучеше ядосано и нервно.

— Ало, полицията ли е? Някой е влизал в дома ми — каза той, като съчиняваше наум началото на версията си и същевременно преценяваше колко време ще му е нужно, за да напусне къщата и какво трябва да вземе със себе си.

Баща ми се обади в участъка и потърси Лен Фенърман, но него го нямаше. Уведомиха го, че двама униформени „вече са изпратени да проучат случая“.

Мистър Харви изглеждаше разстроен до сълзи. Полицаите, които се отзоваха на повикването му, сметнаха, че се държи съвсем разумно, като се изключи лекото смущение от това, че е допуснал да се разплаче пред тях. Въпреки че по радиостанцията ги бяха уведомили за рисунката, открадната от Линдзи, те бяха впечатлени от готовността, с която той се съгласи да претърсят дома му. Съчувствието му към семейство Салмън също изглеждаше искрено.

Полицаите се чувстваха неловко. Претърсиха съвсем формално къщата и не откриха нищо, освен доказателства, че човекът живее самотно, както и една стая, пълна с кукленски къщи на втория етаж, където го попитаха откога се занимава с това.

Той незабавно стана по-дружелюбен. Отиде в спалнята и донесе скицника си, без да споменава за откраднатата рисунка. Полицаите забелязаха нарастващия му ентусиазъм, докато им показваше скиците на миниатюрните си постройки. Преминаха към следващия си въпрос много деликатно:

— Господине — обърна се към него единият от полицаите, — можем да ви отведем в участъка за разпит. Имате право да дадете показания в присъствието на адвокат, но…

Мистър Харви го прекъсна:

— Готов съм веднага да отговоря на всичките ви въпроси. Аз съм засегнатата страна, макар че не желая да повдигам обвинения срещу бедното момиче.

— Всъщност момичето, което се е вмъкнало в дома ви — започна другият полицай, — е взело нещо. Рисунка на царевичната нива и нещо като постройка в нея…

Както по-късно щяха да кажат на детектив Фенърман, мистър Харви реагира на думите им съвсем адекватно. Обяснението му изглеждаше толкова убедително, че те изобщо не допуснаха, че може да избяга — най-вече защото поначало не го смятаха за убиец.

— Горкото момиче — каза той и постави ръка на устните си. Взе скицника си и го заразлиства, докато стигна до една рисунка, която много приличаше на взетата от Линдзи.

— Ето, вижте, онази скица много прилича на това, нали?

Полицаите, които се бяха превърнали от разпитващи в разпитвани, кимнаха.

— Опитвах се да си го представя — обясни мистър Харви. — Трябва да ви кажа, че бях ужасен. Мисля, че всички съседи се питат дали не са могли да предотвратят случилото се по някакъв начин. Защо не са видели или чули нещо? Няма начин момичето да не е пищяло.

— Вижте сега продължи той и посочи към рисунката. — Простете, но аз мисля образно и след като научих колко много кръв е имало в царевичното поле и като знам колко спечена е земята там, реших, че може би… — Той ги погледна в очите.

И двамата полицаи го слушаха внимателно. Нямаше следи, нямаше труп, никакви улики. Може би този странен човек има някаква правдоподобна теория.

— Помислих си, че човекът, който го е извършил, вероятно е направил нещо като землянка. След това, да си призная, тази мисъл не ме оставяше на мира и започнах да добавям детайли, както правя, когато строя макетите си. Добавих комин и лавица, така, просто по навик. — Той замълча. — Живея самотно и така си убивам времето.

— И какво, би ли свършило работа? — попита един от полицаите.

— Винаги съм смятал, че в това има нещо.

— Защо не ни се обадихте?

— С това нямаше да върна дъщеря им. Когато ме разпитваше детектив Фенърман, споменах, че се съмнявам в онова момче Елис, но се оказа, че съм го обвинил напразно. Не исках да се бъркам повече с аматьорските си теории.

Полицаите се извиниха и го предупредиха, че на следващия ден при него ще се отбие детектив Фенърман и вероятно ще му зададе същите въпроси, ще иска да види скицника и да чуе теорията му за царевичната нива. Като уважаващ закона гражданин мистър Харви прояви разбиране, макар че в случая жертвата бе той. Полицаите провериха и се убедиха, че сестра ми е влязла през прозореца на избата и е излязла през прозореца на спалнята. Обсъдиха щетите, които мистър Харви заяви, че ще покрие от собствения си джоб. Подчерта, че разбира неутешимата скръб на семейство Салмън, която докарала преди няколко месеца бащата до лудост и която сега, изглежда, е замъглила и разсъдъка на сестрата на нещастното момиче.

Шансовете за арест на мистър Харви се стопяваха и аз виждах как това постепенно води семейството ми към разпад.

Мама взе Бъкли от дома на Нейт, после позвъни на Лен от телефонния автомат пред супермаркета „Севън-Илевън“ на Шосе 30. Уговориха се да се срещнат в мола, който беше недалеч. Той тръгна веднага. Тъкмо излезе с колата си на улицата, когато домашният му телефон започна да звъни. Седнал зад волана, той си мислеше за майка ми, за това, че отношенията им са недопустими, но че му е невъзможно да я отблъсне, макар причините за това да му се изплъзваха и той не бе в състояние да ги анализира трезво.

Мама измина краткото разстояние от магазина за хранителни стоки до мола и поведе Бъкли за ръка през стъклената врата към детския кът — кръгла площадка, където родителите можеха да оставят децата си да играят, докато пазаруват.

Бъкли беше във възторг.

— Детският кът? Може ли? — попита той, когато видя връстниците си да скачат от катерушките и да се премятат през глава на гумения под.

— Наистина ли искаш, миличък? — попита го тя.

— Моля те!

Мама си даде вид, че отстъпва пред молбата му.

— Добре, върви.

Бъкли се отправи към една червена пързалка.

— И да внимаваш! — извика мама след него. Преди никога не му беше позволявала да играе там сам.

Тя записа името му при аниматора, който забавляваше децата, и го уведоми, че ще пазарува на долния етаж.

Докато мистър Харви разясняваше теорията си за убийството ми, мама почувства някой леко да я докосва по рамото в магазина за евтини сувенири „Спенсърс“. Тя се обърна, облекчена, че не се налага да чака повече, но видя гърбът на Лен Фенърман да се измъква през вратата. Последва го, минавайки край светещи маски, пластмасови черни билярдни топки, ключодържатели с плюшени тролчета и един голям ухилен череп.

Лен не се обърна. Тя продължи след него, най-напред развълнувана, а после с все по-нарастващо раздразнение. Докато вървеше, имаше време да мисли, а тя не искаше да го прави.

Накрая го видя да отключва една бяла врата, която се сливаше със стената и беше почти незабележима.

По шума, проникващ отгоре в тъмния коридор, мама разбра, че Лен я води в самата утроба на мола — съоръженията за филтриране на въздуха. Нямаше значение. В тъмнината си представи, че се намира вътре в собственото си сърце. В главата й изплуваха големият постер, окачен на стената в лекарския кабинет, и образът на татко с болнична нощница за еднократна употреба и черни чорапи, седнал на ръба на кушетката за прегледи, докато докторът им обяснява какво е сърдечна недостатъчност. Тъкмо щеше да се поддаде на скръбта, да заплаче, да се препъне и да изпадне в безсъзнание, когато коридорът свърши. Намираше се в огромно помещение с височината на три етажа, което пулсираше и бръмчеше. По металните резервоари и барабани проблясваха безброй светлинки. Тя спря и се заслуша, за да долови някакъв друг звук, освен бумтенето на въздуха, който се засмукваше от целия мол, рециклираше се и после се връщаше обратно. Не се чуваше нищо друго.

Видях Лен преди нея. Застанал сам в полумрака, той се загледа за миг в мама и прочете желанието в очите й. Съчувстваше на баща ми и на цялото ми семейството, но погледът й го погълна. Искаше му се да й каже: „Абигейл, мога да се удавя в очите ти“, но знаеше, че тя няма да му позволи.

Постепенно мама започна да различава отделни предмети в проблясващата металическа джунгла и аз усетих, че тук й е добре. Тази ничия територия я успокояваше, даваше й чувство за недосегаемост.

Ако Лен не беше протегнал ръка и не беше стиснал пръстите й, можех да я имам за себе си там. Присъствието й в това помещение щеше да бъде просто една кратка почивка от живота й на мисис Салмън.

Но той я докосна и тя се извърна към него. Все пак не намери сили да го погледне. Не му оставаше нищо друго, освен да се примири.

От онова, което видях, главата ми се завъртя и аз се вкопчих в пейката на беседката, дишайки тежко. Тя никога нямаше да разбере, че докато вплиташе пръсти в косите на Лен, а той я прегръщаше през кръста и я притискаше до себе си, човекът, който ме беше убил, изпращаше двамата полицаи на входната си врата.

Усещах целувките му по шията и гърдите на мама като мънички, леки миши крачета, като падащите венчелистчета на цвете. Едновременно пагубни и прекрасни. Бяха като шепот, който я зовеше далеч от мен, от семейството и от мъката й. Тялото й откликна на този зов.

Лен взе ръката й и я поведе към лабиринта от тръби. Долитащият отгоре шум припяваше като хор. В същото време мистър Харви се зае да опакова багажа си, брат ми се запозна с едно момиченце, което въртеше обръч в детския кът, сестра ми и Самюъл лежаха един до друг на леглото в стаята й напълно облечени и неспокойни, баба ми обърна третата си чаша, останала сама в трапезарията, а татко седеше и гледаше към телефона.

Лен помогна на мама, която нетърпеливо започна да сваля сакото и ризата му. Наблюдаваше я, докато тя смъкваше собствените си дрехи: съблече пуловера през главата си, после смъкна полата си и остана по пликчета и корсаж. Той не откъсваше поглед от нея.

Самюъл целуна тила на сестра ми. Тя ухаеше на сапун и антисептик. В този миг си пожела никога да не се разделя с нея.

Лен се канеше да каже нещо. Мама забеляза, че устните му помръдват. Затвори очи и безгласно изкрещя на света край нея да замълчи. После го погледна. Той мълчеше, стиснал устни. Тя свали памучния си корсаж през главата и свали пликчетата си. Тялото ми щеше да бъде като на мама, само че аз никога нямаше да порасна. Но нейната кожа беше с цвета на луната, а очите й бяха два океана. Отвътре се чувстваше празна, объркана и изоставена.

Мистър Харви излезе за последен път от къщата си, а мама сбъдна най-земното от желанията си да избяга от разбитото си сърце в спасително прелюбодеяние.