Алис Сиболд
Очи от рая (13)

Тринайсета глава

Когато през есента на 1974 г. Линдзи започна новата учебна година, тя беше вече не само сестрата на убитото момиче, но и дъщерята на онзи „психар“, „чалнат“, „куку“, от което я болеше още повече, защото не беше вярно.

Слуховете, които Линдзи и Самюъл чуваха през първите седмици в училище, се вмъкваха в ученическите шкафчета и изпълзяваха отново като отровни змии. Брайън Нелсън и Клариса също се включиха в този водовъртеж от сплетни, но за щастие през същата година постъпиха в гимназията „Феърфакс“. Двамата не се отделяха един от друг и разказваха из цялото училище за случилото се в царевичната нива, използвайки позора на баща ми като защита.

Рей и Рут вървяха край остъклената стена, гледаща към училищния двор, където на изкуствените камъни като цар се беше разположил Брайън и даваше поредната си аудиенция. През тази година походката му се беше променила и бостанското плашило вече крачеше наперено като мъж. Хихикайки от страх и похот, Клариса най-после си беше разтворила краката и беше спала с него. В един или друг смисъл всички, които познавах, бяха пораснали.

През същата година Бъкли тръгна на детска градина и от първия ден се влюби в учителката си мис Коукли. Тя така нежно го хващаше за ръка, когато трябваше да го заведе в тоалетната или да му обясни някаква задача, че той не можа да й устои. От една страна, печелеше от това — тя често му даваше тайно допълнителна бисквитка или по-мека възглавничка, върху която да седне, но от друга страна, го отделяше от другите деца и го поставяше в привилегировано положение. Печатът на моята смърт го отличаваше от връстниците му, сред които иначе щеше да бъде просто дете като всички останали.

Самюъл изпращаше Линдзи до дома, след това излизаше на главния път и пътуваше на автостоп до сервиза на Хал. Разчиташе, че все някой приятел на брат му ще мине и ще го качи. Возеше се на разни раздрънкани мотоциклети и камиони, които Хал за благодарност потягаше и регулираше.

Отдавна не беше ходил у нас. В дома ни влизаха само членовете на семейството ми. През октомври татко малко по малко започна да се изправя и да пристъпва сам. Лекарите казаха, че няма да може да свива десния си крак в коляното, но ако прави упражнения и се движи повече, това няма да бъде проблем. „Ще се наложи да се откажете от бейзбола, но иначе всичко ще е наред“, пошегува се хирургът на сутринта след операцията, когато татко се събуди и видя, че Линдзи седи до него, а мама, изправена до прозореца, гледа към паркинга.

Когато Бъкли се връщаше от детската градина, стоплен от нежните грижи на мис Коукли, той заемаше своето място в празното като пещера сърце на баща ми. Непрекъснато му задаваше въпроси за „фалшивото коляно“ и татко се размекваше.

— Коляното ми е космическо — казваше баща ми. — Донесли на Земята парчета от Луната, разделили ги на части и сега ги използват за разни неща като моето коляно.

— Еха! — казваше Бъкли ухилен. — Кога може да го види Нейт?

— Скоро, Бък, скоро — отвръщаше татко, но усмивката му угасваше.

Когато Бъкли разказваше на мама преживелиците си — „Мис Коукли каза, че оцветявам много хубаво“ или „Коляното на татко е направено от лунен камък“ — тя само кимаше с глава. Напоследък се беше отдала на домакинската работа. Старателно режеше морковите и целината на тънки, еднакво дълги парченца. Старателно миеше термосите и кутиите за обяд, а когато Линдзи обяви, че вече е твърде голяма и не иска да носи обяда си в кутия, мама купи хартиени пликове, промазани с восък, за да не пропускат и да не оставят петна по дрехите. Които мама переше. И ги сгъваше. Гладеше ги, когато бе необходимо. Поставяше ги на закачалки. Прибираше ги от пода, вадеше ги от колата или ги измъкваше от свитите на топка хавлиени кърпи, захвърлени по леглата, които оправяше всяка сутрин, като акуратно подпъхваше краищата, разбухваше възглавниците, изправяше плюшените животни и вдигаше щорите, за да влезе слънце.

Ако на Бъкли му се приискаше да е с нея, тя често правеше компромис. Слушаше няколко минути бърборенето му, а след това се отнасяше, забравяше дома си и си мислеше за Лен.

 

 

Към началото на ноември баща ми вече беше усвоил „изкуството да куцаш“, както казваше той. Правеше смешни подскоци по настояване на Бъкли и тъй като това разсмиваше брат ми, не се замисляше колко странен и жалък изглежда в очите на другите хора и мама. Всички, освен Бъкли помнеха, че наближава паметна дата — първата годишнина от смъртта ми.

Бъкли и татко прекарваха хладните есенни следобеди навън в оградения двор с Холидей. Татко сядаше на стария железен градински стол с изпънат крак, подпрян на претенциозната стъргалка за обувки, която баба Лин беше купила от един антикварен магазин в Мериленд.

Бъкли хвърляше писукащата гумена крава и Холидей се втурваше след нея. Баща ми се наслаждаваше на пъргавия си петгодишен син и звънкия му смях, когато Холидей го събаряше, побутваше го с носа си и ближеше лицето му с дългия си розов език. Но непрекъснато го тормозеше една мисъл: това дете, това прекрасно момченце, може също да му бъде отнето.

Поради различни причини, една, от които беше травмата на крака му, баща ми беше дълго време в отпуск. След връщането си на работа забеляза промяна в отношението на шефа и колегите му към него. Стъпваха едва ли не на пръсти край кабинета му и избягваха да се доближат до бюрото му, като че ли се страхуваха, че случилото се с него може да сполети и тях. Сякаш да загубиш дете е заразно. Никой не се интересуваше как точно се чувства и в същото време им се искаше да скрие мъката си, да я сложи в папка и да я пъхне в някое чекмедже, където никой няма да я вижда. Татко редовно се явяваше в службата си и шефът му с готовност се съгласяваше да продължи отпуската му със седмица-две, с месец, ако е необходимо. Баща ми смяташе, че е заслужил благоволението му, защото никога не беше закъснявал за работа и винаги беше готов да работи извънредно. Що се отнася до мистър Харви, не искаше да го среща и се опитваше да не мисли за него. Не споменаваше името му, освен в своя бележник, който криеше в кабинета си и с неочаквана лекота прие отказа на мама да го почиства. „Имам нужда от почивка, миличка. Трябва да помисля как да пипна този човек. Надявам се, че ме разбираш“, извини ми се той в бележника си.

Смяташе да се върне на работа след Деня на благодарността, на втори декември. Искаше да бъде в офиса си на годишнината от моето изчезване. Да работи, да навакса несвършеното, да бъде сред хора, за да не мисли непрекъснато за мен. А и, честно казано, искаше да бъде далеч от мама в този момент.

Как да доплува, как отново да стигне до нея… Тя се отдалечаваше все повече от него, цялата й енергия беше насочена срещу собствения й дом, докато в същото време татко се бореше този дом да не рухне. Постави си за цел да възвърне силите си и да разработи стратегия за залавянето на мистър Харви. Да търси виновника, беше много по-лесно от това да пресмята нарастващите си загуби.

 

 

За Деня на благодарността очаквахме да пристигне баба Лин и Линдзи старателно изпълняваше предписанията за разкрасяване, съдържащи се в писмата й. Чувстваше се глупаво, когато за пръв път постави резенчета краставица върху клепачите си (лек за подпухнали очи), намаза лицето си с овесена каша (за почистване на порите и подсушаване на мазната кожа) и натри косата си с яйчен жълтък (за блясък). Използването на такива продукти за козметични цели разсмя дори мама, но после се замисли дали и тя да не направи като сестра ми. Но това й мина през ум само за секунда, мислите й бяха обсебени от Лен. Не че го обичаше, просто виждаше в него единствения начин да забрави.

Две седмици преди баба Лин да пристигне, Бъкли и татко бяха в двора с Холидей. Брат ми и Холидей лудуваха и играеха на гоненица, препускайки от един куп сухи дъбови листа до друг.

— Внимавай, Бък — каза татко. — Холидей може да те захапе.

Както и стана.

На татко му се прииска да изпробва силите си.

— Да видим дали твоят старец все още може да те носи на конче. Скоро ще бъдеш прекалено голям за това.

Преодолявайки своята неловкост, в удобната изолираност на двора ни, където ако падне, свидетели щяха да бъдат само едно момче и кучето, които го обичаха, двамата се опитаха да осъществят общото си желание — да се върнат към нормалните отношения между баща и син. Бъкли стъпи на железния стол — „Скачай сега на гърба ми и ме прегърни през врата“, каза татко, наведен напред, без да е сигурен, че ще успее да се изправи с брат ми на гърба си. Наблюдавах ги от небето и стисках палци със стаен дъх. Да, искаше се кураж, за да отиде в царевичната нива, но в този момент, възстановявайки основната тъкан на предишния им всекидневен живот, пренебрегвайки травмата си, за да върне от миналото миг като този, татко стана моят герой.

— Наведи си главата, наведи я — предупреди татко Бъкли, когато минаха с подскачане през вратата и заизкачваха стълбите. С всяко стъпало му ставаше все по-трудно да пази равновесие, пронизваше го силна болка, Холидей се мотаеше в краката му. Но Бъкли ликуваше и той знаеше, че решението му да постави издръжливостта си на изпитание е правилно.

Двамата — заедно с кучето — влязоха в банята и веднага се чуха негодуващите вопли на Линдзи, която се оказа там.

— Та-а-а-а-тко-о!

Баща ми се изправи. Бъкли се протегна и докосна лампата с ръка.

— Какво правиш тук? — попита татко.

— Какво мислиш, че правя?

Седеше на тоалетната чиния, върху капака, на който беше постлала една хавлиена кърпа (кърпите, които мама избелваше, простираше на въжето, за да изсъхнат, сгъваше ги, слагаше ги в един панер и ги подреждаше в шкафа за бельо…) Левият и крак, покрит с пяна за бръснене, беше подпрян на ръба на ваната. В ръката си държеше самобръсначката на татко.

— Не се сърди — каза татко.

— Извинявай — отвърна сестра ми, свела поглед. — Но нямам ли право поне тук да бъда сама?

Баща ми вдигна Бъкли над главата си.

— На плота, стъпи на плота, синко — каза той.

Във възторг от забраненото щастие да се катери по плота в банята, Бъкли стъпи върху него, оставяйки кални следи по плочките.

— Скачай сега долу.

И той скочи. Холидей това и чакаше.

— Не си ли още малка, за да си бръснеш краката, захарче — каза татко.

— Баба Лин е започнала да ги бръсне на единадесет.

— Бъкли, върви в стаята си и вземи кучето. Идвам след минутка.

— Добре, татко.

Брат ми беше все още малко момче, което татко можеше да качи на раменете си, както подобава на един баща, с малко повече търпение и изобретателност. Но при вида на Линдзи го прониза друга, двойно по-силна болка. Видя мен като бебе, което къпеха във ваната, едва проходило мъниче, което повдигаха, за да стигне до умивалника, голямо момиче, което никога нямаше да седи като сестра ми сега в банята.

Щом Бъкли излезе, той се обърна към Линдзи. Щеше да се погрижи за двете си дъщери, като удвои вниманието си към живата:

— Внимавай да не се порежеш.

— Добре, ще внимавам — отвърна сестра ми. — Татко, искам да съм сама.

— Кое ножче използваш? Онова, което взе от несесера ми за бръснене?

— Да.

— Бръснал съм се с него и сигурно не е достатъчно остро. Ще ти донеса ново.

— Благодаря, татко — каза сестра ми и отново беше мъничката Линдзи, която той носеше на конче.

Татко излезе и тръгна по коридора към банята до спалнята им с мама, която все още използваха заедно, въпреки че вече спяха в различни стаи. Посегна към шкафчето, за да извади пакетче с нови ножчета за бръснене и почувства режеща болка в гърдите, но не й обърна внимание. Взе пакетчето и през ума му мина мисълта: С това би трябвало да се занимава Абигейл.

Върна се в банята, показа на Линдзи как се сменя ножчето и й даде няколко съвета за бръсненето.

— Внимавай при глезените и колената — каза той. — Майка ти ги наричаше опасни зони.

— Остани, ако искаш — омекна Линдзи. — Само че може да се порежа и да изпоцапам всичко с кръв. — Прииска й се да си беше прехапала езика. — Извинявай, татко. Ела да седнеш тук, аз ще се преместя.

Тя стана и седна на ръба на ваната. Пусна водата, а татко се отпусна върху капака на тоалетната.

— Няма нищо, скъпа — каза той. — Отдавна не сме говорили за сестра ти.

— Нужно ли е? — отвърна сестра ми. — Тя е винаги и навсякъде с нас.

— Мисля, че брат ти се справя добре.

— Не се отделя от теб.

— Да — каза той и осъзна, че това му е приятно.

— Ох! — извика Линдзи. В бялата пяна се появи тъничка струйка кръв. — Каква гадост.

— Натисни порязаното с палеца си и кръвта ще спре. Обръсни краката си само до коленете. Така правеше майка ти, освен когато ходехме на плаж.

Линдзи се замисли за момент, после каза:

— Не си спомням някога да сте ходили на плаж.

— Ходехме.

Татко и мама се запознали в универсалния магазин „Уонамейкърс“, където и двамата — тогава студенти — работели през лятната ваканция. Той се възмутил, че в стаята за почивка на персонала вони на цигари, а тя се усмихнала и извадила обичайния си пакет „Пал Мал“. „Едно на нула за теб“, казал той и останал да й прави компания, въпреки противния цигарен дим.

— Опитвам се да разбера на кого приличам повече — обади се Линдзи. — На баба Лин или на мама.

— Винаги съм смятал, че и двете със сестра ти приличате на майка ми.

— Татко?

— Да?

— Все още ли си убеден, че мистър Харви има пръст в това?

Беше като искра, която се получава при триенето на дърво.

— Изобщо не се съмнявам, скъпа. Ни най-малко.

— Защо тогава Лен не го арестува?

Тя прокара небрежно бръснача нагоре, приключи с единия си крак и зачака отговора на татко.

— Не е лесно за обяснение — каза той. Думите трудно излизаха от устата му. Никога не беше обсъждал подробно подозренията си с някой друг. — Когато му помагах да построи онази шатра в задния си двор, той ми каза, че го прави в памет на жена си, която се казвала Софи. Но според записките на Лен името на жена му е Лия. Освен това имаше нещо особено в поведението му, което окончателно ме убеди, че съм прав.

— Всички смятат, че е странен.

— Да, това е разбираемо. Но никой не е общувал отблизо с него и хората няма как да знаят дали въпреки странностите си не е добър човек.

— Добър човек?

— Безобиден.

— Холидей не го харесва — отбеляза Линдзи.

— Точно така. Никога не съм го чувал да лае така по някого. Онази сутрин козината на врата му беше настръхнала цялата.

— Но ченгетата мислят, че си се побъркал.

— „Липсват доказателства.“ Само това повтарят. Без доказателства и без — извинявай, мила — труп, ръцете им са вързани и нямат основание за арест.

— Какво би им дало такова основание?

— Предполагам, нещо, което да го свърже със Сузи. Ако някой го беше видял в царевичната нива или дори да се навърта край училището… Нещо такова.

— А ако в него се намери нейна вещ?

Татко и Линдзи разговаряха оживено, другият крак на сестра ми, покрит с пяна, си стоеше необръснат, защото искрата, пламнала от взаимното разбиране, ги доведе до прозрението, че аз съм някъде там, в онзи дом. Че тялото ми е там — в избата, на първия етаж, на втория етаж, на тавана. За да не изкажат на глас тази ужасна мисъл — ако предположенията им бяха правилни, това щеше да бъде явно, неоспоримо, решаващо доказателство — те си припомниха с какво бях облечена и какво носех тогава: любимата ми гумичка с Фрито Бандито^[1], значката с образа на Дейвид Касиди^[2], забодена от вътрешната страна на чантата ми, и другата, с Дейвид Бауи — от външната. Изброиха всякакви вещи и дреболии, съпровождащи най-убедителното и ужасно доказателство — разчленения ми труп с безизразни, гниещи очи.

Очите ми. Гримът, който баба Лин й беше дала, решаваше само донякъде проблема, пред който беше изправена Линдзи — в нейните очи всички виждаха моите. Щом зърнеше очите си в огледалцето на пудриерата на някоя съученичка или в отражението си на улична витрина, тя бързаше да отклони поглед. Но татко страдаше най-много от всички. Разговаряйки с него, сестра ми осъзна, че докато говорят за мистър Харви, дрехите ми, училищната ми чанта и тялото ми, вниманието на татко е съсредоточено върху спомена за мен, но в нея вижда именно Линдзи, а не трагично превъплъщение на двете си дъщери.

— Значи искаш да проникнеш в дома му? — попита тя.

Те се спогледаха и в очите им проблесна съзнанието за опасността, която криеше подобно начинание. Татко се поколеба, преди да заяви, че това би било незаконно, че не е мислил за такова нещо, но тя разбра, че я лъже. Осъзна също, че му е необходим помощник.

— Трябва да довършиш бръсненето, захарче — каза той.

Тя се съгласи с него и се извърна, тълкувайки посвоему думите му.

 

 

Баба Лин пристигна в понеделника преди Деня на благодарността. С острия си като лазер поглед, който моментално откриваше и най-малкото петънце, загрозяващо лицето на сестра ми, тя видя нещо необичайно в усмивката на мама, в нейните спокойни и плавни движения и оживлението й, когато ставаше въпрос за детектив Фенърман или работата на полицията.

Когато мама отказа помощта на баща ми за разчистване на масата след вечеря, в лазерните очи се появи увереност. За изненада на всички и за облекчение на сестра ми, баба Лин заяви с нетърпящ възражение тон:

— Абигейл, аз ще ти помогна с почистването. Ще се заемем с това двете, като майка и дъщеря.

— Какво?

Мама разчиташе, че ще се освободи бързо от Линдзи и след това ще прекара вечерта над умивалника. Щеше да мие съдовете, без да бърза и да гледа през прозореца, докато в потъмнелите стъкла не се появи отражението на лицето й. После шумът от телевизора щеше да престане и тя отново щеше да остане насаме със себе си.

— Вчера си правих маникюр — каза баба Лин, като завърза една престилка върху бежовата си рокля с разкроена пола. — Не искам да го развалям, затова ще бърша измитите съдове.

— Мамо, не е необходимо, наистина.

— Необходимо е, повярвай ми, скъпа — заяви баба ми.

Думата „скъпа“ прозвуча сериозно и рязко.

Бъкли хвана татко за ръка и го поведе към съседната стая, където беше телевизорът. Настаниха се на любимите си места, а Линдзи, освободена от задълженията си тази вечер, се качи горе да позвъни на Самюъл.

Всичко това беше странно. Необичайно. Баба ми, с престилка, държеше кърпата като матадор, развяващ червен плащ, в очакване да й подадат измит съд.

Работеха мълчаливо. Единствените звуци бяха лекият плисък от ръцете на мама в горещата вода, скърцането на чиниите и потракването на сребърните прибори. Тишината нагнети въздуха с нарастващо напрежение, което в един момент стана непоносимо. Звуците от футболния мач, който гледаха в съседната стая, също бяха необичайни. Татко никога не гледаше футбол. Неговият любим спорт беше баскетболът. Баба Лин не миеше съдове, купуваше замразена храна или поръчваше от някой ресторант.

— Господи — каза тя накрая. — Вземи я. — Подаде на мама току-що измитата чиния. — Искам да си поговорим сериозно, но се страхувам, че мога да изпусна някоя чиния. Хайде да се поразходим.

— Мамо, трябва да…

— Имаш нужда от разходка.

— След като свърша със съдовете.

— Чуй ме — каза баба. — Знам, че аз съм това, което съм, и че ти си това, което си, че двете не си приличаме и ти си доволна от този факт. Но виждам някои неща и съм уверена, че тук нещо не е наред. Разбра ли?

По лицето на мама пробяга сянка — лека и неуловима като отражението й в сапунената вода в умивалника.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам подозрения, за които не искам да говоря тук.

Право в десетката, бабо Лин, помислих си аз. Никога преди не я бях виждала толкова нервна.

Нямаше да е трудно двете да излязат сами. С това негово коляно баща ми не би си и помислил да ги придружи, а в онези дни Бъкли не се отлепяше от него.

Мама не каза нищо. Нямаше друг избор. Отидоха в гаража, свалиха престилките си и ги оставиха върху покрива на мустанга. Мама се наведе и вдигна вратата на гаража.

Беше още доста рано и навън беше светло.

— Да вземем Холидей — предложи мама.

— Само ти и аз — заяви баба. — Майка и дъщеря — най-страхотната двойка.

Те никога не са били близки. И двете го знаеха, но не го признаваха гласно. Разменяха си закачки като две деца, които не се харесват много, но общуват, защото в квартала нямат други връстници. Баба, която преди винаги бе оставяла дъщеря си да се носи стремително в посоката, която си бе избрала, сега внезапно се отказа от ролята си на страничен наблюдател.

Подминаха къщата на Дуайърови и продължиха надолу, когато баба заговори за онова, което си беше наумила.

— Има нещо, което не съм споделяла с никого поради моя характер — каза тя. — Баща ти имаше дългогодишна връзка с една жена в Хемпшър. Името и започва с „Ф“, но така и не разбрах как точно се казва. Въпреки че през годините съм премислила хиляди варианти.

— Мамо, какво говориш?

Баба ми продължи да върви, без да се обърне. Хладният въздух и се отразяваше добре, изпълни белите й дробове и премахна чувството за тежест.

— Ти знаеше ли?

— Не.

— Никога не съм ти казвала — каза тя. — Не смятах, че е необходимо. Какво мислиш сега, когато знаеш?

— Не разбирам защо трябва да ровим в миналото.

Стигнаха до завоя на пътя, който щеше да ги отведе обратно у дома. Ако бяха продължили направо, щяха да се озоват пред къщата на мистър Харви. Мама изстина.

— Моето бедно, скъпо момиче — каза баба. — Дай ми ръката си.

И двете се чувстваха неловко. Мама можеше да преброи на пръсти колко пъти баща й, който беше висок човек, се беше навел да я целуне като дете. Четинестата му брада ухаеше на одеколон, който през всичките години, изминали оттогава, така и не беше успяла да разпознае. Баба я хвана за ръка и те поеха обратно по пътя.

Навлязоха в новата част от квартала, в който се заселваха все повече семейства. Мама казваше, че къщите са „закотвящи“, защото ги строяха по протежение на улицата и сякаш хвърляха котва към стария път, прокаран още преди появата на самия град. Път, който водеше към Вали Фордж, Джордж Вашингтон и Революцията.

— Смъртта на Сузи ми върна баща ти — каза баба. — Аз така и не си позволих да се простя с него както подобава.

— Знам — каза мама.

— Осъждаш ли ме?

— Да — отвърна мама след кратка пауза.

Баба я потупа по ръката.

— Няма нищо. Това, което се случва сега между нас, е много ценно.

— Кое по-точно?

— Това, което сега излиза на бял свят. Между теб и мен. Безценно късче истина.

Подминаха парцелите по един акър, залесени преди двадесет години. Макар и не много високи, дърветата вече надвишаваха два пъти ръста на мъжете, които ги бяха садили на голата земя през уикендите, утъпквайки пръстта край тях с работните си обувки.

— Знаеш ли колко самотна се чувствах през всичките тези години? — попита мама.

— Именно затова се разхождаме сега, Абигейл — отвърна баба Лин.

Мама гледаше напред, но усещаше ръката на баба ми, която държеше нейната. Замисли се за самотното си детство. Когато двете й дъщери опъваха връв между две картонени чашки и отиваха в две различни стаи, за да си споделят шепнешком тайните по импровизирания телефон, тя не знаеше какво чувстват в този момент. В дома, в който беше отраснала, бяха само майка й и баща й, после баща й си отиде.

Погледна към върховете на дърветата. На километри наоколо те бяха най-високото нещо, което се виждаше. Растяха по билото на един хълм, където нямаше ново строителство и там все още живееха неколцина възрастни фермери.

— Не мога да кажа какво става с мен — каза тя. — На никого.

Стигнаха до полето точно когато слънцето залязваше зад хълма пред тях. Спряха, преди да поемат по пътя обратно. Мама наблюдаваше как отражението на последните слънчеви лъчи проблясва в една крайпътна локва.

— Не знам какво да правя — каза тя. — Всичко свърши.

Баба не беше сигурна какво точно е свършило, но си замълча.

— Дали да не се връщаме вече? — предложи тя.

— Къде? — попита мама.

— У дома, Абигейл. Да се върнем у дома.

Тръгнаха обратно. Къщите, край които минаваха, бяха еднакви като близнаци. Единственото нещо, по което се различаваха, бяха „аксесоарите“ им, както ги наричаше баба. Така и не успя да разбере как могат хората да живеят на място като това — място, което собствената й дъщеря беше предпочела.

— Когато стигнем до завоя, искам да заобиколим и да минем оттам — каза мама.

— Покрай неговата къща?

— Да.

Наблюдавах баба Лин, която безропотно последва мама.

— Обещаваш ли ми да не се срещаш повече с този човек? — попита баба.

— С кого?

— С мъжа, с когото имаш връзка. Нали за това ти говорих досега.

— Нямам никаква връзка — отвърна мама. Мислите й полетяха като птици от един покрив на друг. — Мамо? — обърна се тя към баба ми.

— Да, Абигейл?

— Ако се наложи да се махна оттук за известно време, мога ли да отида в хижата на татко?

— Не ме ли чу какво ти казах?

Усетиха във въздуха някаква миризма и тревожните мисли на мама отново се разлетяха.

— Някой пуши — каза тя.

Баба Лин я погледна слисано. Нямаше и помен от прагматичната и грижовна домакиня. Пред нея стоеше една лекомислена и разсеяна жена. Нямаше смисъл да й говори повече.

— Цигарите са вносни — каза мама. — Да видим откъде се носи тази миризма!

Мама тръгна да търси източника на миризмата, а баба ми я гледаше смаяно в угасващата светлина на деня.

— Аз се връщам обратно — каза баба.

Но мама продължи.

Откри източника на миризмата доста бързо. Беше Руана Сингх, застанала зад една висока ела в задния си двор.

— Здравейте — поздрави я мама.

Противно на очакванията ми, Руана не трепна. Беше се научила да посреща спокойно всичко. Не трепваше и пред най-потресаващите събития — било то подозренията, че синът е убиец, или официалната вечеря, превърната от съпруга й в заседание на академичния съвет. Беше казала на Рей, че може да се качи в стаята си, след което се измъкна незабелязано през задния вход.

— Мисис Салмън — каза Руана и изпусна облаче гъст дим. Привлечена от дима и топлината в гласа й, мама пое протегнатата ръка. — Радвам се да ви видя.

— Гости ли имате? — попита мама.

— Съпругът ми има гости. Аз съм само по домакинската част.

Мама се усмихна.

— В странен свят живеем както аз, така и вие — каза Руана.

Очите им се срещнаха. Мама кимна с глава. Там някъде на пътя беше собствената й майка, но точно в момента тя, подобно на Руана, се намираше на спокоен остров далеч от брега.

— Имате ли да ми дадете една цигара?

— Да, разбира се, мисис Салмън. — Руана бръкна в джоба на дългата си черна жилетка и извади пакет цигари и запалката си. — „Дънхил“. Надявам се, че ви устройват.

Мама запали цигара и върна синия пакет на Руана.

— Абигейл. Моля ви, наричайте ме Абигейл.

Горе в тъмната си стая Рей усещаше дима от цигарите на майка си. Понякога тайно си взимаше от тях, но майка му се преструваше, че не забелязва, както и той от своя страна се преструваше, че не знае, че тя пуши. Чуваше гласовете долу — баща му и неговите колеги се надвикваха на шест различни езика и с удоволствие се надсмиваха над предстоящия празник, който според тях беше типична американска измислица. Не знаеше, че мама е на поляната отзад с майка му и че го наблюдавам как седи до прозореца и вдъхва ароматния дим от цигарите им. Скоро щеше да запали малката лампа до леглото си, за да почете. Мисис Макбрайд им беше казала да си изберат сонет и да напишат есе върху него, но докато преглеждаше стиховете в антологията, мислите му се връщаха към мига, който така би искал да върне и промени. Ако ме беше целунал тогава на скелето, може би всичко сега щеше да е различно.

Баба Лин продължи по пътя, по който бяха тръгнали с мама, и стигна до къщата, която се опитваха да забравят, въпреки че беше само през две врати от нашата. Изглежда, че Джек е прав, помисли си тя. В този дом имаше нещо особено и то се усещаше въпреки тъмнината. Злото направо струеше от него. Тя потрепери. Чуваше щурците и виждаше светулките, кръжащи на рояк над цветните лехи в градината отпред. Внезапно й мина през ум, че не може да направи нищо друго, освен да съчувства на дъщеря си. Тя живееше в епицентъра на разрушителен взрив и никакви приказки за любовните похождения на собствения й съпруг нямаше да помогнат. На сутринта баба ми щеше да каже на мама, че ключовете за хижата са на нейно разположение винаги когато има нужда от тях.

Тази нощ майка ми сънува нещо, което според нея беше предзнаменование. Сънува, че е в Индия, макар и никога да не беше ходила там. По пътищата имаше оранжеви разделителни конуси, а във въздуха се носеха прекрасни насекоми със златни антени. Тълпа от хора водеше едно младо момиче. Заведоха я до една клада, увиха я в чаршаф и я поставиха върху подредените едно върху друго дърва. Яркият огън, който погълна момичето, донесе на мама дълбок, блажен покой. Изгориха момичето живо, но затова пък то имаше тяло, чисто и непокътнато.