Алис Сиболд
Очи от рая (12)

Дванайсета глава

Бях в болничната стая до него и го гледах как спи. Новината за случилото се през нощта се разнесе веднага.

Полицаите вече нямаха никакви съмнения, че мистър Салмън се е побъркал от скръб и е отишъл в царевичната нива да търси отмъщение. Тази теория се потвърждаваше от всичко, което знаеха за него — непрекъснатите му телефонни обаждания, маниакалната му идея, че съседът му е убиец, а също и посещението на детектив Фенърман, който по-рано същия ден бе съобщил на семейството, че разследването на убийството е стигнало до задънена улица. Нямаше нищо, за което да се хванат. Не бе намерен и трупът.

Наложи се хирургът да оперира коляното на баща ми и да му постави изкуствена капачка, което отчасти щеше да обездвижи ставата. Наблюдавах операцията и си мислех, че тази работа много прилича на шев и кройка и се надявах лекарят да е по-сръчен от мен. В часовете по домашна икономика никак не ме биваше в ръцете. Така и не научих кое краче на машината е за зашиване на ципове и кое за тропоска.

Но хирургът беше опитен и търпелив. Докато си миеше ръцете, една сестра му разказа подробно историята на баща ми. Спомни си, че беше чел във вестниците за случая. Беше на годините на татко и също имаше деца. Полазиха го тръпки, докато си слагаше ръкавиците. Колко си приличаха с този мъж. И в същото време колко бяха различни.

Една луминесцентна лампа, монтирана над леглото на баща ми, жужеше в почти тъмната болнична стая. Когато сестра ми влезе в стаята, светеше единствено тя.

 

 

Събудени от воя на полицейските сирени, мама, сестра ми и брат ми слязоха от спалните си в кухнята.

— Иди да събудиш баща си — каза мама на Линдзи. — Не мога да повярвам, че може да спи при този шум.

Сестра ми се качи горе. Вече всички знаеха къде да го търсят. През последните шест месеца за легло му служеше зеленото кресло в кабинета.

— Татко го няма! — извика сестра ми. — Не е тук. Мамо! Мамо! Татко го няма! — За миг Линдзи отново беше изплашено малко дете.

— По дяволите! — извика мама.

— Мами? — обади се Бъкли.

Линдзи се втурна в кухнята. Мама беше с лице към печката и правеше чай. Дори и в гръб си личеше колко изопнати са нервите й.

— Мамо — каза Линдзи. — Трябва да направим нещо.

— Не разбираш ли…? — започна мама и замълча за миг. В ръката си държеше кутия „Ърл Грей“.

— Какво?

Майка ми остави чая, включи печката и се обърна. Видя, че Бъкли се е сгушил в сестра ми и си смуче палеца.

— Тръгнал е след онзи човек и си е навлякъл неприятности.

— Трябва да го потърсим, мамо. Трябва да го намерим и да му помогнем.

— Не.

— Мамо, трябва да помогнем на татко.

— Бъкли, веднага си извади палеца от устата!

Уплашен от тона й, брат ми се разрева. Сестра ми го прегърна и го притисна до себе си. После погледна към мама и заяви:

— Отивам да го търся!

— Никъде няма да ходиш! Той ще си дойде. Това не е наша работа.

— Мамо, ами ако е ранен?

Бъкли престана да плаче и само въртеше очи ту към майка ми, ту към сестра ми. Знаеше какво е да си ранен и разбираше какво значи някой да го няма.

Мама изгледа многозначително Линдзи.

— Въпросът е приключен. Или ще чакаш горе в стаята си, или оставаш тук с мен. Изборът е твой.

Линдзи онемя. Не сваляше очи от мама. Искаше да избяга, да изтича до царевичната нива, където беше татко, където бях аз, където — тя го почувства изведнъж — биеше сърцето на цялото ни семейство. Но топлината на вкопчилия се в нея Бъкли я възпря.

— Бъкли — каза му тя, — хайде да се качим горе. Можеш да спиш в моето легло.

Брат ми беше започнал да осъзнава, че ако се отнасят с теб особено мило, значи е станало нещо страшно.

След като позвъниха от полицията, мама веднага отиде до гардероба в коридора.

— Ударили са го с нашата бейзболна бухалка — каза тя, грабвайки палтото, ключовете и червилото си.

Сестра ми се почувства по-самотна от всякога, но в същото време натоварена с по-голяма отговорност. Бъкли не можеше да остане сам, а тя дори не можеше да шофира. Освен това всичко беше пределно ясно. Мястото на жената е до съпруга й, нали?

Когато сестра ми най-после се свърза с майката на Нейт — случилото се в царевичната нива беше разбудило целия квартал — вече имаше план. Следващият, на когото звънна, беше Самюъл. Преди да е минал и час, майката на Нейт дойде да вземе Бъкли, а Хал Хеклър пристигна с мотоциклета си и спря пред къщи. Всяко друго момиче щеше да бъде на седмото небе от щастие да се вози за пръв път на мотоциклет, при това притискайки се до такъв красавец като по-големия брат на Самюъл, но в този момент Линдзи мислеше единствено за татко.

Когато влезе в болничната стая, мама я нямаше. Бяхме само татко и аз. Тя се приближи до леглото и тихо заплака.

— Татко? — попита тя — Добре ли си, татко?

Някой открехна вратата. Беше Хал Хеклър, висок и хубав млад мъж.

— Линдзи — каза той. — Когато решиш да си тръгнеш, да знаеш, че те чакам във фоайето.

Тя се извърна към него и той видя сълзите й.

— Благодаря ти, Хал. Ако видиш мама…

— Ще й кажа, че си тук.

Линдзи взе ръката на татко и се вгледа в лицето му за някакви признаци на живот. Сестра ми съзряваше пред очите ми. Чувах я как тихичко шепне думите на една песничка, която той ни пееше, преди да се роди Бъкли:

Камъчета, кости,

сняг и скреж;

семе, бобче, таралеж.

 

Пътечки, вейки и много целувки,

татко тъгува за нежни милувки!

Чии ли? На своите две жабчета принцеси.

Те знаят, а вие знаете ли къде са?

Много ми се искаше баща ми да се усмихне, но той беше все още под влияние на наркозата и се бореше с кошмарите в своя полусън. Упойката сякаш беше закотвила съзнанието му с оловни тежести. Като восъчна капсула го беше затворила в благословеното минало, където нямаше мъртво дете, нямаше изкуствена капачка на коляното, нямаше и сладка дъщеря, която да му шепне стихчета.

— Когато мъртвите освободят живите — каза ми Франи, — тогава живите могат да продължат нататък.

А мъртвите? — попитах я аз. — Какво ще правим ние?

Тя не ми отговори.

Лен Фенърман тръгна за болницата веднага след като му се обадиха по телефона. Диспечерът му предаде, че го търси Абигейл Салмън.

Баща ми беше в операционната, а майка ми крачеше напред-назад край стаята на сестрите. Пристигна, навлякла шлифера си направо върху тънката лятна нощница и нахлузила износените си обувки без ток, с които ходеше по двора. Беше с разпусната коса и по пътя не успя да намери ластиче нито в джобовете, нито в чантата си, за да я прибере. Спря на неосветения паркинг, погледна лицето си и машинално сложи яркочервено червило на устните си.

Поуспокои се, когато видя Лен да се задава по дългия бял коридор.

— Абигейл — каза той, когато я наближи.

— О, Лен.

Не знаеше какво друго да му каже. Самото му име прозвуча като въздишка на облекчение. За останалото не бяха необходими думи.

Медицинските сестри тактично извърнаха глави, когато видяха ръцете на мама и Лен да се докосват. Направиха го по навик, машинално, но все пак усетиха, че жената не е безразлична към този мъж.

— Да поговорим във фоайето — предложи Лен и поведе мама надолу по коридора.

Докато вървяха, тя му каза, че баща ми е в операционната зала, а той й обясни какво е станало в царевичната нива.

— Явно е взел момичето за Джордж Харви.

— Помислил е Клариса за Джордж Харви? — изумена, мама спря на няколко крачки от фоайето.

— Било е тъмно, Абигейл. Мисля, че е видял само светлината от фенерчето й. Нямаше полза от днешното ми посещение. Той е убеден във вината на Харви.

— Клариса добре ли е?

— Има само няколко одрасквания. Промиха ги и я пуснаха да си върви вкъщи. Беше изпаднала в истерия. Плачеше и пищеше. Ужасно съвпадение — нали е била приятелка на Сузи.

Хал почти беше задрямал в един тъмен ъгъл на фоайето, подпрял крака на каската, която беше взел за Линдзи. Размърда се, като чу, че някой говори.

Бяха майка ми и ченгето. Хал отново се отпусна на стола и наведе глава, за да скрие лицето си с дългата си до раменете коса. Беше сигурен, че мама не го помни.

Но тя позна якето, с което Самюъл беше идвал у дома, и за момент си помисли: Самюъл е тук. После си каза: Не, това е брат му.

— Да седнем тук — каза Лен и посочи редицата столове за посетители в другия край на фоайето.

— Предпочитам да се движим — отвърна мама. — Лекарите казаха, че ще имат някакъв резултат най-рано след час.

— Къде да отидем?

— Имаш ли цигари?

— Знаеш, че винаги имам — каза Лен с виновна усмивка. Искаше да погледне в очите й, но погледът й се рееше някъде надалеч. Искаше му се да протегне ръка и да върне тези очи към настоящето, към реалността, да ги обърне към себе си.

— Да излезем навън.

Недалеч от стаята на баща ми намериха една врата, която водеше към тесен бетонен балкон, където се намираше агрегатът на климатика. Шумът и горещият въздух, който излизаха от него, ги обвиха като капсула. Пушеха и се гледаха, без да откъсват поглед един от друг.

— Как почина жена ти? — попита мама.

— Самоуби се.

Косата скриваше почти изцяло лицето на майка ми и наблюдавайки я, аз се сетих как кокетираше Клариса. Начинът, по който се държеше, когато влизахме в търговския център и наоколо имаше момчета. Смееше се прекалено високо и ги стрелкаше с очи, за да се убеди, че е привлякла вниманието им. Бях поразена и от алените устни на мама, към които поднасяше цигарата си и след това издухваше дима на тънки струйки. Бях я виждала такава преди само веднъж — когато направих онази снимка. Това не беше нашата майка.

— Защо се е самоубила?

— Непрекъснато си задавам този въпрос, когато не съм зает с други неща, като убийството на дъщеря ти.

На лицето на майка ми се появи странна усмивка.

— Повтори го.

— Кое по-точно? — Лен я погледна и едва се сдържа да не проследи с пръсти очертанията на устните й.

— За убийството на дъщеря ми — каза мама.

— Абигейл, добре ли си?

— Никой не го изрича на глас. Дори съседите. Всички използват думите „ужасна трагедия“ или нещо подобно. Просто исках някой да го каже направо. Да го произнесе на висок глас. Сега съм готова за това. За разлика отпреди.

Тя хвърли цигарата си, без да я изгаси, и обхвана с ръце лицето на Лен.

— Кажи го!

— Убийството на дъщеря ти.

— Благодаря ти.

И аз видях как тези гладки червени устни преминаха през невидимата линия, която разделяше мама от останалия свят. Тя придърпа Лен към себе си и бавно го целуна по устата. Отначало той се поколеба. Тялото му се напрегна и му казваше НЕ, но това НЕ постепенно се разми и отслабна и беше всмукано в решетката на жужащия до тях климатик. Мама разкопча шлифера си. Той сложи ръка върху тънката, прозрачна материя на лятната й нощница.

Желаеше ли нещо, мама беше неустоима. Като дете я виждах как въздейства на мъжете. Когато влизахме в някой магазин за хранителни стоки, продавачите сами предлагаха да набавят продуктите от списъка й и след това да ги отнесат до колата. Подобно на Руана Сингх, тя се славеше като една от най-красивите майки в квартала. Нямаше мъж, който да не се усмихне, като я види. А ако му зададеше въпрос, сърцето му направо се разтапяше.

Но единствено татко можеше да я накара да се отпусне и да се развесели така, че от смеха и да ехти цялата къща.

Когато бяхме малки, татко работеше извънредно или пропускаше обедната си почивка, само и само да се прибере в четвъртък по-рано. Събота и неделя бяха „семейни дни“, а четвъртък беше „ден на мама и татко“. За Линдзи и мен това беше денят, в който трябваше да се държим възпитано: да не надничаме в спалнята им и да си играем кротко в другата половина на къщата — по-точно в работната стая на татко, където тогава той влизаше рядко.

В този ден мама се заемаше с приготовленията към два часа.

— Хайде в банята — казваше тя с такъв тон, все едно ни пращаше навън да си играем. В началото наистина беше като игра. И трите се втурвахме към стаите си, за да си облечем хавлиите. После се срещахме в коридора — три момичета — и мама, като най-голямата, ни хващаше за ръце и ни повеждаше към розовата баня.

По онова време тя ни разказваше митовете, които беше изучавала в колежа. Обичаше да ни разказва за Персефона и Зевс. Беше ни купила илюстровани книжки за скандинавските божества, които ни караха да сънуваме кошмари. Майка ми имаше магистърска степен по английски език и литература. Защитила я беше, след като се борила със зъби и нокти с баба Лин, за да продължи образованието си. Тогава все още кроеше планове да започне да преподава, когато със сестра ми пораснем достатъчно, за да може да ни оставя сами.

Сега онези мигове почти са се слели в ума ми, както и образите на всички богове и богини. Но си спомням добре как едно след друго, подобно на връхлитащи вълни, обстоятелствата я бяха лишили от живота, за който някога бе мечтала. Мислех си, че тъкмо аз, като нейно първородно дете, съм й отнела желаното бъдеще.

Мама изваждаше първо Линдзи от ваната и я подсушаваше, слушайки бърборенето й за патиците или порязания й пръст. След това идваше моят ред. Колкото и да се стараехме да не говорим, топлата вода като че ли ни опияняваше и ние със сестра ми разказвахме на мама всичко, което ни се струваше важно. Как момчетата ни дразнят, какво кученце имат съседите и защо не можем и ние да си вземем едно. Тя ни слушаше сериозно и внимателно, сякаш записваше в паметта си всичко като в стенографски бележник, за да може по-късно да го обмисли.

— Добре, първо най-важното — обобщаваше тя. — Което означава, че и двете трябва хубавичко да се наспите!

Помагах й да завием Линдзи. Стоях до леглото, а тя я целуваше по челото и отмяташе падналата на лицето й коса. Мисля, че точно тогава у мен се появи желанието да се съревновавам със сестра ми. Коя от нас мама ще целуне по-нежно и на коя ще отдели повече време след банята.

За щастие, аз винаги печелех. Когато сега обърна поглед назад, разбирам, че майка ми е започнала да се чувства самотна скоро след като сме се преместили в тази къща. И аз, като по-голяма, скоро станах най-близката й приятелка.

Бях още много малка, за да разбирам какво ми говори, но обичах да я слушам и думите й ми действаха като приспивна песен. Едно от най-хубавите неща за мен на небето е, че мога да се върна, да изживея отново тези моменти и да бъда с мама по начин, по който никога не съм била в детството си. Протягам ръка през границата, която ни разделя и хващам за ръка моята млада, самотна майка.

Ето какво беше казала тя на четиригодишната си дъщеря за Хубавата Елена: „Смела жена, но объркала живота си.“ За Маргарет Сангър^[1]: „За нея са съдили по външността й, Сузи. Решили са, че щом прилича на сива мишка, няма да има кой знае какво влияние“.За Глория Стайнъм^[2]: „Ужасно ми е неловко, но ми се иска да си беше оправила ноктите.“ За нашата съседка: „Глупачка с тесни панталони; потискана от самодоволен и ограничен съпруг; типична провинциалистка и клюкарка.“

— Знаеш ли коя е Персефона? — попита ме тя разсеяно един четвъртък.

Аз не отговорих. По това време се бях научила да мълча, когато ме отвеждаше в стаята ми. Сестра ми и аз можехме да говорим на воля, за каквото си искаме в банята, докато ни къпе и подсушава. Но в спалнята ми настъпваше часът на мама.

Тя свали хавлията и я закачи на една от колоните на леглото ми.

— Представи си, че съседката ни, мисис Таркинг, е Персефона — каза тя, като отвори чекмеджето на скрина и ми подаде пликчетата.

Винаги ми подаваше дрехите една по една, защото не искаше да ме притеснява. Отрано беше установила една моя особеност. Ако предварително знам, че трябва да завържа връзките на обувките си, не мога да си обуя чорапите.

— Облечена е с дълга бяла туника, която се спуска като чаршаф, надиплен на раменете й, но изработен от блестяща, ефирна материя, например коприна. Обута е със златни сандали и е заобиколена от факли, озаряващи всичко с ярките си пламъци…

Отиде до скрина да вземе фланелка и разсеяно я нахлузи през главата ми, вместо да ме остави да си я облека сама. Използвах случаите, когато мама се разприказваше, за да се държа отново като бебе. Не протестирах и не обяснявах, че съм пораснала и съм вече голямо момиче. В тези следобеди просто слушах тайнствените истории на мама.

Отметна купената от „Сиърс“ покривка и аз бързо се изтърколих в другия край на леглото до стената. Тя винаги поглеждаше часовника си и след това казваше: „Само за минутка.“ После събуваше обувките си и се мушваше до мен под завивките.

И двете като че ли се изгубвахме в един друг свят. Тя потъваше в своята история, а аз в мелодията на гласа й.

Разказваше ми за Деметра — майката на Персефона, или за Купидон и Психея, а аз я слушах, докато заспя. Понякога се събуждах от смеха на родителите ми в съседната стая или от звуците, които издаваха, докато правеха любов. Тогава лежах в полудрямка и слушах. Обичах да си представям, че лежа в топлия трюм на кораба, за който татко обичаше да ни чете, и че всички сме в океана, а вълните се плискат и леко ни люлеят. Смехът и приглушените стонове ме унасяха и аз отново заспивах.

Бях на десет години, а Линдзи на девет, когато тези половинчати бягства на мама от реалния свят приключиха. Цикълът й закъсня и тя предприе с колата съдбоносното си посещение при лекаря. Радостта и въодушевлението, които демонстрираше пред мен и сестра ми, не можеха да скрият, че дълбоко в душата й нещо се беше пропукало. Но аз бях дете и това не ме тревожеше. Грабнах усмивката й като нещо, което ми се полага, и се втурнах в страната на чудесата, където се вълнувах единствено от въпроса дали ще имам братче, или още една сестричка.

Ако бях по-внимателна, щях да забележа промяната. Но едва сега разбирам значението на признаците. Купищата с каталози за местните колежи, сборниците с митове, романите на Хенри Джеймс, Елиът и Дикенс бяха заменени с книгите на доктор Спок. След това се появиха наръчници по градинарство и готварство.

Когато трябваше да й избирам подарък за последния й рожден ден, два месеца преди смъртта ми, аз бях убедена, че най-подходящи за нея ще бъдат изданията „Дом и градина“ и „Съвети за добрата домакиня“. Когато разбра, че е бременна с третото си дете, тя издигна високи стени около жрицата на тайните в себе си. Но макар и потиснати, вместо да закърнеят, нейните въжделения набираха сила. Когато срещна Лен, те започнаха да напират да излязат навън, да чупят, да рушат и унищожават. Повикът на плътта им проправи път и мама се впусна напред, стъпвайки върху отломките.

Не ми беше лесно да гледам всичко това. Първата им прегръдка беше бърза, неумела, страстна.

— Абигейл — каза Лен. Беше я прегърнал през кръста под шлифера и ги разделяше единствено тънката нощница. — Помисли какво правиш.

— Уморих се да мисля — отвърна тя.

Вентилаторът на климатика развяваше косата й. Лен я погледна и затвори очи. Великолепна, опасна, неукротима.

— Съпругът ти…

— Целуни ме — прошепна тя. — Моля те.

Гледах как мама моли за снизходителност. Буквално летеше през времето, само и само да избяга от мен. И аз не бях в състояние да й попреча.

Лен притисна устни към челото й и затвори очи. Тя взе ръката му и я постави на гърдите си. После зашепна в ухото му. Знаех какво я тласка към него. Гняв, скръб, отчаяние. Животът, който беше загубила, избухна като ярка волтова дъга. Нуждаеше се от Лен, за да се освободи от мъртвата си дъщеря.

Докато се целуваха, той я притисна към стената. Мама се беше вкопчила в него така, сякаш целувката му щеше да й отвори пътя към нов живот.

* * *

На път за вкъщи след училище понякога спирах в края на моравата и гледах как мама коси тревата с косачката, заобикаляйки боровете. Спомнях си как си подсвиркваше сутрин, докато правеше чая, и как татко, прибирайки се в специалния им ден, й носеше букет от невени. Тогава лицето й сияеше от радост. Любовта им един към друг беше дълбока и всеобхватна. Без децата тя би могла да задържи тази любов, но с нашата поява мама започна постепенно да се отчуждава. За разлика от нея татко се привързваше все по-силно към нас.

Седнала до болничното легло на татко, Линдзи беше задрямала, но продължаваше да държи ръката му. Мама, разчорлена и раздърпана, мина покрай Хал Хеклър. Малко по-късно я последва и Лен. Хал усети, че помежду им се е случило нещо. Взе каската си и тръгна след тях по коридора.

Майка ми излезе от женската тоалетна, където се беше отбила за малко, и се отправи към стаята на татко. В този момент Хал я спря:

— Там е дъщеря ви — извика той.

Тя се обърна.

— Хал Хеклър — представи се той. — Братът на Самюъл. Бях на панихидата.

— А, да. Извинете. Не ви познах.

— Не е задължително да познавате всички.

Последва неловко мълчание.

— Линдзи ми се обади и аз я докарах тук преди час.

— Аха.

— Бъкли е при една съседка — уведоми я той.

— Аха.

Тя го гледаше втренчено и постепенно се връщаше към действителността. Лицето му й служеше за ориентир.

— Добре ли сте?

— Не съм много на себе си, но е обяснимо, нали?

— Напълно — изрече той бавно. — Просто исках да ви кажа, че дъщеря ви е при вашия съпруг. Ако имате нужда от нещо, аз съм във фоайето.

— Благодаря.

Гледаше го как се отдалечава и спря за момент, заслушана в потрепването на мотоциклетните му ботуши по линолеума.

След няколко секунди дойде на себе си, но изобщо не й мина през ум, че именно това беше целта на Хал.

В стаята сега беше тъмно. Луминесцентната лампа над леглото светеше толкова слабо, че се виждаха само най-големите предмети. Сестра ми седеше на един стол до леглото с клюмнала на една страна глава и държеше ръката на татко. Той още не беше излязъл от упойката и лежеше по гръб. Майка ми нямаше как да знае, че и аз съм там с тях, че отново сме четиримата, но вече не сме същите, каквито бяхме, когато тя ни слагаше да си легнем и отиваше да прави любов със съпруга си. Сега пред нея бяха само отломките от това минало. Но тя забеляза, че сестра ми и татко са заедно, че са едно цяло. И беше доволна.

Когато пораснах, играех на криеница с любовта на мама, стремях се да спечеля вниманието и одобрението й. С татко не се налагаше да правя това.

Сега изобщо не беше нужно да играя на тази игра. Докато тя стоеше в тъмната стая и гледаше сестра ми и татко, аз осъзнах едно от предимствата, на които се радвахме на небето. Имах право на избор и аз избрах да запазя семейството си цяло и непокътнато в сърцето си.

Късно през нощта въздухът над болниците и старческите домове се изпълваше с мъртви души. Когато не можехме да заспим, понякога с Холи ги наблюдавахме. Скоро разбрахме, че танцът на смъртта се направлява някъде отдалеч. Не от нашето небе. И затова предположихме, че има място, много по-всеобхватно от него.

В началото Франи идваше да ги наблюдава заедно с нас.

— Това е едно от тайните ми развлечения — признаваше тя. — След всичките тези години аз все още обичам да гледам как душите се носят, кръжат във въздуха и шумят.

— Аз не виждам нищо — оплаках се първия път.

— Вгледай се по-внимателно — каза тя. — И мълчи.

Първо ги почувствах и едва след това ги видях: мънички горещи искри по ръцете ми. После те се превръщаха в светулки, издигаха се, ставаха все по-големи, стенеха и кръжаха, напускайки тленната плът.

— Приличат ми на снежинки — каза Франи. — Те всички са различни, но оттук, където сме ние, всяка нова снежинка изглежда досущ като останалите.