Юрий Глазков
Зареждането

Съоръжението висеше далеч извън Слънчевата система, по средата на пътя до Вега. По него нямаше рекламни светлини. То представляваше скромно и незабележимо кълбо, летящо в безмълвието. По него имаше устройства за акостиране и скачване, антени.

Хари се натъкна на него случайно и бе щастлив от своята находка. Радарът на олющения му кораб упорито сочеше метеорит точно по курса му и Хари направи всичко, за да избегне сблъскването, но когато „метеоритът“ се очерта в илюминатора, ахна и побърза да спре кораба. Пред него се намираше идеално гладка сфера, блестяща в лъчите светлина на далечните и близки звезди.

Хари майсторски прилепи своята таратайка до кълбото, проникна в него и се огледа. Малък тезгях, автомат за храна, пречник и ремъци за прикрепване. Това беше всичко. И освен това много клавиши. Хари отгатна предназначението на някои от тях: един пълнеше стъклениците с течности, друг подаваше пакети, съдържащи бяло хранително вещество, трети включваше необичайна звънтяща музика, четвърти — екран, по който бягаха фигурки, приличащи на дяволчета.

Но най-удивителното и радостно откритие направи Хари в по-отдалечения ъгъл, зад таблото с клавишите. Там имаше кран, след завъртането на който Хари застена от удоволствие. Изпъчи гърди и напълни стъкленицата чак до клапана. Парливата струя потече в зажаднялото гърло. Стъкленицата се изпразни за миг. Хари си пое дъх.

„И който е измислил тази прелест, сигурно е гений! Да знаех кой е, бих му отлял паметник от вегианско сребро, така че всички да го поздравяват като генерал, когато прелитат покрай него. Това се казва съобразителност, по отдалечените пътища — и гледай ти… Такова къркане.“

Като се събуди, той дълго обмисля къде се намира и какво му е. Главата го цепеше, устата му беше пресъхнала.

„Лош навик е да се пие от сутринта“ — помисли той и си наля още… Безпокоеше го само едно — като всеки честен човек. Не можеше да намери касата, за да плати, и това го нервираше.

„Че къде ще е тази дяволска каса, дето се дават парите? И колко?“ — трескаво се питаше той.

Хари си пийна още. Мътните му очи различиха натрупване на странни фигури по екрана. Тръсна глава. Дяволчетата не изчезнаха, а започнаха да подскачат, грухтейки от възторг. Хари се отблъсна от стената и поставяйки пред главата си два пръста — като че ли е бабината козичка, се юрна към най-близкото:

— Я дай да те прегърна, дяволе!

Дяволчетата изчезнаха.

В илюминатора Хари видя отдалечаващ се кораб със странна конструкция.

„Защо си тръгнаха толкова бързо?“ — помисли Хари.

* * *

… Спешният старт премина успешно: за щастие успяха да напълнят с гориво резервоарите на кораба почти до половината. Корабът се отдалечи от станцията за зареждане и с пълна скорост се отправи към звездата Зета.

„Пропадна ни зареждането. Но какво ли представляват те, щом пият ракетно гориво? Какво ли няма да видиш в безкрайната Вселена!“ — размишляваше командирът на зетианския кораб.