Майкъл Крайтън
Ген (9)

7.

По обед Алекс Бърнет излезе от кабинета си в правната фирма и тръгна към къщи. Разстоянието не беше голямо — живееше в апартамент на Роксбъри Парк с осемгодишния си син Джейми. Джейми беше настинал и днес не беше на училище. Баща й го наглеждаше, докато тя беше в кантората.

Завари баща си в кухнята да приготвя макарони със сирене. Напоследък Джейми само това ядеше.

— Как е той? — попита Алекс.

— Температурата му спадна. Иска макарони.

— Това е добре — каза тя. — Искаш ли аз да ги довърша? Баща й поклати глава.

— Ще се справя и сам. Не беше нужно да си идваш, между другото.

— Знам. — Тя замълча, после добави: — Съдията се произнесе, татко.

— Кога?

— Тази сутрин.

— И?

— Загубихме.

Баща й продължи да бърка.

— Всичко ли изгубихме?

— Да — каза тя. — По всеки параграф. Нямаш право над собствените си тъкани. Съдията ги е определил като „отпадъчен материал“, който университетът е отстранил с твое позволение. Съдът постановява, че нямаш никакви права над свои тъкани от какъвто и да било вид, след като те са били отделени от тялото ти. Университетът може да прави с тях каквото си иска.

— Но когато поискаха повторни…

— Съдията каза, че всеки средно съобразителен човек би се досетил, че тъканите се събират с търговска цел. Следователно ти мълчаливо си дал съгласието си.

— Но те ми казаха, че съм болен.

— Съдията е отхвърлил всичките ни аргументи, татко.

— Те ме излъгаха.

— Знам. Но според съдията добрата социална политика следва да насърчава медицинските изследвания. И ако отсъди в твоя полза сега, рискува да подложи крак на бъдещите изследователски проекти. Това е истинската причина за от-съждането му — общото добруване.

— Това няма нищо общо с добруването. А със забогатяването — каза баща й. — Три милиарда долара…

— Знам, татко. Университетите имали нужда от пари. А и като цяло, съдията просто повтори онова, което калифорнийските съдии правят през последните двайсет и пет години, от случая „Мур“ през осемдесета. Тогава съдът постановил, че тъканите на Мур са отпадъчни материали, върху които той няма право на претенции. Това решение на въпроса не е оспорено сериозно вече повече от две десетилетия.

— И какво ще стане сега?

— Ще обжалваме — каза тя. — Едва ли можем да се надяваме на нещо по-различно, но трябва да го направим, преди да стигнем до Върховния съд на Калифорния.

— И кога ще е това?

— След година.

— Имаме ли изобщо някакъв шанс?

 

— Абсолютно никакъв — каза Албърт Родригес и се завъртя със стола си към баща й. Родригес и другите адвокати на КУЛА бяха дошли в кантората на Алекс, след като бяха разбрали съдийското решение. — Никакъв шанс нямате и при обжалването, господин Бърнет.

— Изненадана съм — каза Алекс, — че сте толкова сигурен какво ще отсъди Върховният съд на Калифорния. — О, нямам представа какво ще отсъди Върховният съд — каза Родригес. — Казвам само, че ще изгубите това дело зависимо какво реши съдът.

— В какъв смисъл? — попита Алекс.

— КУЛА е щатски университет. Академичният съвет готов, от името на щата Калифорния, да вземе клетките на баща ви по силата на суверенното право.

Алекс примигна.

— Какво?

— Ако Върховният съд реши, че клетките на баща ви са негова собственост — което според нас е малко вероятно, — щатът ще присвои собствеността му по силата на суверенното право.

Суверенното право беше правото на държавата и щата да отчуждават частна собственост без съгласието на собственика, най-често за обществено ползване.

— Но чрез суверенното право се отчуждават земи, върху които се строят училища или магистрали, това е принципната идея зад този…

— Щатът може да го приложи и във вашия случай — каза Родригес. — И ще го направи.

Баща й ги гледаше като ударен от гръм.

— Шегувате ли се?

— Не, господин Бърнет. Касае се за законно отнемане и щатът ще упражни правото си на него.

— Тогава каква е целта на тази среща? — попита Алекс.

— Сметнахме, че е редно да ви информираме за ситуацията, с надеждата, че ще осъзнаете колко безсмислени са бъдещите съдебни битки.

— Предлагате да прекратим съдебния спор? — попита Алекс.

— На ваше място така бих посъветвал клиента си, да — каза Родригес.

— Прекратяването на съдебния спор ще спести на щата значителни разноски.

— Не само на щата, на всички — каза Родригес.

— И какво ще ни предложите като споразумение, ако се съгласим да прекратим делото?

— Нищо, госпожо Бърнет. Съжалявам, ако сте ме разбрали погрешно. Не става дума да договорки и споразумения. Дойдохме само за да обясним позицията си, така че вие да вземете информирано решение в свой интерес.

Баща й се изкашля.

— Казвате ни, че каквото и да става, пак ми вземате клетките. Че каквото и да става, вече сте ги продали за три ми-лиарда долара. И че каквото и да става, ще си задържите тезии пари до последния цент.

— Така казано звучи зле, но иначе е точно — каза Родригес.

Срещата приключи. Родригес и колегите му им благодариха за отделеното време, взеха си довиждане и излязоха. Алекс кимна на баща си и излезе след тях. Франк Бърнет ги гледаше през стъклото как си говорят нещо.

— Копелета гадни — каза той. — Що за свят е това?

 

— Що за свят, наистина — обади се някой зад него. Бърнет се обърна.

Млад мъж с очила с рогови рамки седеше в дъното на съвещателната зала. Бърнет си спомни, че беше видял младежа да влиза по време на срещата — носеше поднос с кафе и чаши, беше го оставил на библиотечката до стената. А после беше седял в ъгъла до края на обсъждането. Бърнет беше решил, че сигурно е някой от младшите сътрудници на фирмата, но спокойното му самоуверено държане противоречеше на това заключение.

— Нека си го признаем, господин Бърнет — каза той, — факт е, че ви прецакаха. Оказва се, че вашите клетки са много редки и ценни. Те са ефикасен производител на цитокини, химикали, които се борят с рака. Това е истинската причина да оцелеете. В интерес на истината, вашите клетки бълват цитокини по-ефикасно от който и да било производс процес. Затова струват толкова много пари. Докторите от КУЛА нито са създали, нито са изобретили каквото и било. Нито са модифицирали генетично каквото и да било Просто са взели ваши клетки, отгледали са ги в стъкълце и са ги продали на „Биоджен“. А вие, приятелю мой, сте прецакан.

— Кой сте вие? — попита Бърнет.

— Нямате и надежда за справедливост — продължи младежът, — защото съдилищата ни са тотално некомпетентни Съдилищата ни не разбират колко бързо се променят нещата. Не разбират, че вече живеем в нов свят. Новостите не стигат до тях. И понеже са технически неграмотни, не разбират какви процедури са били извършени — или във вашия случай, какви не са били извършени. Вашите клетки са били откраднати и продадени. Съвсем просто, нали? А съдът реши, че в това няма нищо нередно.

Бърнет въздъхна дълбоко.

— Но — продължи младият мъж — все още не е късно крадците да получат възмездие.

— И как ще стане това?

— Понеже КУЛА по никакъв начин не е променила клетките ви, друга компания може да вземе същите тези клетки, да направи минимални генетични промени в тях и да ги продаде като нов продукт.

— Но „Биоджен“ вече има моите клетки.

— Вярно. Но клетъчните линии са нещо крехко и уязвимо. Може да им се случи какво ли не.

— Какво имате предвид?

— Клетъчните култури са уязвими на плесени, бактериални инфекции, замърсяване, мутации. Много неща могат да се объркат.

— В „Биоджен“ сигурно вземат предпазни мерки…

— Разбира се. Но понякога предпазните мерки не са достатъчни — каза мъжът.

— Кой сте вие? — отново попита Бърнет. Погледна през стъклената стена към по-големия офис отвън. Зачуди се къде ли е изчезнала дъщеря му.

— Аз съм никой — каза младият мъж. — Вие никога не сте ме виждали.

— Имате ли визитка? Мъжът поклати глава.

— Аз не съм тук, господин Бърнет. Бърнет се намръщи.

— А дъщеря ми…

— Си няма представа. Никога не съм разговарял с нея. Това си е между нас двамата.

— Но вие говорите за нещо незаконно.

— Не говоря нищо, защото с вас изобщо не сме се виждали — каза мъжът. — Но нека обсъдим как би могло да сработи това.

— Добре…

— На този етап вие не можете да продадете законно клетките си, защото съдът е постановил, че вече нямате право на собственост над тях — официалният им собственик вече е „Биоджен“. Но ваши клетки могат да бъдат намерени от други места. Давали сте кръв много пъти и в различни медицински заведения. Преди години сте били във Виетнам. Военните лекари са ви взели кръв за изследвания. Преди двайсет години сте претърпели операция на коляното в Сан Диего. От болницата са ви взели кръв и хрущялна тъкан. През годините сте се консултирали с много лекари. Те са ви назначавали изследвания на кръвта. Кръвта се пази в лабораториите. Така че ваша кръв може да се намери, това не е проблем. И може да бъде придобита от публично достъпни бази данни… ако, да речем, друга компания иска да използва клетките ви.

— Ами „Биоджен“?

Младият мъж сви рамене.

— Биотехнологиите са труден бизнес. Всеки ден се случва някоя проба да се замърси. Ако нещо се обърка в техните лаборатории, това не е ваш проблем, нали така?

— Но как би могло…

— Нямам представа. Толкова много неща могат да се случат.

Последва кратко мълчание.

— И защо да правя такова нещо? — каза накрая Бърнет.

— Защото ще получите сто милиона долара.

— За какво?

— Пункционна биопсия на шест системи от органи.

— Нали можехте да вземете кръвта ми отдругаде?

— На теория. Стигне ли се до съдебен спор, това ще е основният аргумент. В практиката обаче компаниите предпочитат пресни клетки.

— Не знам какво да кажа.

— Няма проблем. Помислете си, господин Бърнет. — Младият мъж стана и избута очилата си по-нагоре на носа. — Може и да са ви прецакали. Но няма причина да ги улеснявате допълнително.

 

 

Из „Университетски вести“, „колеж Бомонт“:

СПОРЪТ ЗА СТВОЛОВИТЕ КЛЕТКИ ЗАГРУБЯВА

До ефикасното лечение „остават десетилетия“

Проф. Маккеън шокира публиката

В лекцията си пред претъпканата аудитория на Бомонт Хол Изтъкнатият професор по биология Кевин Маккеън шокира слушателите си, като нарече изследванията на стволови клетки „една жестока измама“.

„Онова, което чуваме непрекъснато, всъщност е само мит — каза той, — чиято цел е да осигури финансиране на изследователите за сметка на фалшива надежда за тежко болните хора. Така че нека се придържаме към истината“.

Стволовите клетки, обясни той, са клетки, които притежават способността да се превръщат в други видове клетки. Има два Вида стволови клетки. Стволовите клетки при възрастните се намират из цялото тяло. В мускулите, мозъка, в черния дроб и така нататък. Тези „зрели“ стволови клетки могат да генерират нови клетки, но само от вида на тъканта, в която се намират. Те са важни, защото човешкото тяло подменя всичките си клетки на всеки седем години.

Изследванията, свързани със стволовите клетки при възрастните, рядко стават повод за противоречия. Има обаче и друг вид стволови клетки, ембрионалните стволови клетки, които поставят много сериозни въпроси от различен характер. Те могат да се вземат от кръвта в пъпната връв или от много млади ембриони. Ембрионалните стволови клетки са полипотентни, което означава, че могат да се превръщат във всякакъв вид тъкан. Но изследванията в тази насока са спорни, защото са свързани с използването на човешки ембриони, които според много хора, поради религозни или други причини, имат правото да бъдат смятани за човешки същества. Това е един стар спор, който едва ли скоро ще бъде разрешен.

УЧЕНИТЕ ПРЕДВИЖДАТ ЗАБРАНА НА ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Настоящата американска администрация постанови, че ембрионални стволови клетки могат да се вземат от съществуващите вече клетъчни линии, но не и от нови ембриони. Учените смятат съществуващите клетъчни линии за крайно недостатъчни и в този смисъл решението на администрацията се равнява на практическа забрана върху бъдещите проучвания. По тази причина те се местят в частни центрове, където да продължат работата си, без да разчитат на федерално финансиране.

Но в крайна сметка истинският проблем не е в липсата на стволови клетки. А във факта, че за да се постигне терапевтичен ефект, е необходимо всеки човек да разполага със своите собствени полипотентни стволови клетки. Това би ни позволило да си отгледаме нов орган, да поправим увредите, настъпили от нараняване или болест, или да победим парализата. Това е голямата мечта на човечеството. Уви, никой не е в състояние да прави подобни терапевтични чудеса сега. Не знаем и как би могло да се направи, дори представа си нямаме. Знаем само, че клетките са задължително условие за такава терапия.

Що се отнася до новородените, може да се изтегли кръв от пъпната им връв и да се замрази и това хората вече го правят. Но възрастните? Откъде да вземем полипотентни стволови клетки за тях?

Ето това е големият въпрос.

КЪМ МЕЧТАТА ЗА ИЗЦЕЛЕНИЕ

Всички ние, възрастните, разполагаме само с първия вид стволови клетки, онези, които могат да генерират само един вид тъкан. Ами ако съществува начин зрелите стволови клетки да се трансформират обратно в ембрионални стволови клетки? Подобна процедура би подсигурила на всеки възрастен леснодостъпен източник на негови собствени ембрионални стволови клетки. Това би направило мечтата за изцеление възможна.

Е, оказва се, че зрелите стволови клетки наистина могат да се превръщат в ембрионални, но само ако бъдат инжектирани в яйцеклетка. Нещо вътре в яйцеклетката деактивира диференциацията и превръща зрялата стволова клетка обратно в ембрионална стволова клетка. Това е добра новина, но приложението й с човешки клетки е изключително трудно. И ако методът може да бъде нагоден така, че да работи и при хората, ще изисква огромен запас от човешки яйцеклетки. А това отново повдига спорни въпроси около процедурата.

Затова учените търсят други начини да направят зрелите стволови клетки полипотентни. По този проблем работят учени от цял свят. Един изследовател в Шанхай инжектира човешки стволови клетки в кокоши яйцеклетки — засега резултатите му са смесени, сигурно е само, че мнозина негови колеги кудкудякат неодобрително. Така или иначе, не е ясно дали подобна процедура би проработила.

Също толкова неясно е дали мечтата, породена от стволовите клетки — трансплантации без отхвърляне, пълно възстановяване след тежки увреди на гръбначния стълб и т.н. — има шанс да се сбъдне. Привържениците на тази терапия са готови да обещаят всичко, а медийните спекулации от години са в сферата на научната фантастика. Всичко това подвежда хората с тежки заболявания, че успешното лечение е току зад ъгъла. Уви, това не е вярно. Приложимата терапия със стволови клетки ще бъде възможна едва след години, навярно след десетилетия. Мнозина сериозни учени споделят в частни разговори, че едва след 2050-а ще знаем дали терапията със стволови клетки изобщо работи. Дават за пример факта, че минаха четиридесет години от феноменалното откритие на Уотсън и Крик — декодирането на гена — До началото на реална генна терапия при хората.

СКАНДАЛ ШОКИРА СВЕТА

Сред трескави надежди и медийна шумотевица корейският биохимик Уонг Уо-Сук обяви през 2004-та, че успешно е създал човешка ембрионална стволова клетка от зряла клетка чрез соматичен ядрен трансфер — инжектиране в човешка яйцеклетка. Уонг, известен работохолик, прекарваше по осемнадесет часа в лабораторията, включително в събота и неделя. Вълнуващият доклад на Уонг беше публикуван през март 2005-а в списание „Сайънс“. Изследователи от цял свят се стекоха в Корея. Лечението със стволови клетки изведнъж придоби реалност и оборимост. Уонг се превърна в национален герой и беше назначен за ръководител на новия Световен център за работа със стволови клетки, финансиран от корейското правителство.

Но през ноември 2005-а един от американските сътрудници на Уонг заяви, че прекратява съвместната си работа с корееца. А после колега на Уонг разкри, че той незаконно е придобивал яйцеклетки от жените, които работели в неговата лаборатория.

През декември 2005-а Сеулският национален университет обяви, че клетъчните линии на Уонг са фалшификация, както и статиите му в сп. „Сайънс“. „Сайънс“ побърза да си измие ръцете и се извини публично за публикациите. В момента срещу Уонг се водят съдебни дела. Така свършва тази история.

ОПАСНОСТИТЕ НА МЕДИЙНАТА ИСТЕРИЯ

„Какви уроци можем да извлечем от всичко това?“ — пита професор Маккеън. „Първо, че в един пренаситен откъм медии свят упоритата медийна истерия по определен въпрос облича в необоснована достоверност и най-фантастичните твърдения. Вече от години медиите тръбят за предстоящото чудо на терапията със стволови клетки. И когато някой обяви, че чудото е станало, всички му повярваха. Означава ли това, че медийната истерия крие опасности? Крие, и още как. Не само защото вдъхва непразни надежди у тежко болните, което е жестоко, а защото влияе и на учените. Те започват да вярват, че чудото наистина ги чака зад ъгъла… макар че фактите показват друго.

Какво можем да направим срещу медийната истерия? Тя би пресъхнала за една седмица, ако научните институции искаха това да стане. Но те не искат. Те обичат истерията. Знаят, че тя им носи субсидии. И по тази причина това няма да се промени. Йейл, Станфорд и «Джонс Хопкинс» подклаждат медийната истерия не по-малко от «Ексон» или «Форд». Същото правят и отделните изследователи в споменатите институции. Истината е, че учените и университетите стават все по бизнес мотивирани, точно като корпорациите. Така че чуете ли някой учен да твърди, че думите му са били преувеличени или извадени от контекста, просто го попитайте дали е пратил протестно писмо до издателя. В деветдесет и девет от сто случая ще получите отрицателен отговор.

Следващият урок: взаимният контрол между учените. Всички публикации на Уонг в «Сайънс» бяха рецензирани от негови изтъкнати колеги. Ако някой някога е имал нужда от доказателство, че рецензирането е празен ритуал, то горният епизод го доказва извън всяко съмнение. Твърденията на Уонг бяха сериозни. Не бяха такива доказателствата, които той представи. Много проучвания са доказали, че рецензирането не подобрява качеството на научните публикации. Самите учени са наясно с това. Но обществеността все още го смята за знак за качество и си казва: «Този доклад е рецензирай» или «Този доклад не е рецензирай», сякаш това означава нещо. Не означава.

Следващото са самите журналисти. Къде е била твърдата ръка на главния редактор на «Сайънс»? Спомнете си, че това уважавано научно списание е и една сериозна бизнес организация, в която работят сто и петнайсет щатни служители. В същото време една Огромна измама, включително и снимки, променени с Або-уд Фотошоп, са останали незабелязани. А за никого не е тайна, че Фотошоп е основният инструмент за научни измами. Въпреки това списанието се е оставило да го подведат.

Не че «Сайънс» е уникално в това отношение. Фалшиви научни резултати бяха публикувани в «Ню Ингланд Джърнъл ъв Медсин», където авторите премълчаха критична информация завръзката между медикамента «Виокс» и инфарктите; в «Лан-сет» излезе публикация за наркотиците и рака на устната кухина, която беше изфабрикувана от началото до края — в пациентската база данни имало двеста и петдесет души с една и съща дата на раждане! Това би трябвало да породи нечии съмнения, нали така? Медицинските измами не са само скандални, те са заплаха за общественото здраве. И въпреки това продължават“.

ЦЕНАТА НА ИЗМАМАТА

„Цената на подобни измами е огромна — казва Маккеън, — оценяват я на трийсет милиарда долара годишно, но сигурно е три пъти по толкова. Измамите в науката не са рядко явление и не са запазена територия за дребните играчи. Дори най-уважавани изследователи и институции са били изобличавани във фалшифициране на данни. Дори Франсис Колинс, ръководителят на проекта за човешкия геном към Националния здравен институт, фигурираше като съавтор на три неверни доклада, които по-късно бяха разобличени.

И последният, най-съществен урок е, че науката не е по-различна от всичко останало — поне вече не е. Може би е била различна в миналото, когато Айнщайн си е беседвал с Нилс Бор и във всяка научна сфера е имало само по няколко десетки важни изследователи. Днес обаче само в Америка има три милиона души, които се занимават с научни изследвания. Науката вече не е призвание, а кариера. Науката днес е податлива на корупционни влияния като всяка друга човешка дейност. Специалистите, които се занимават с наука, не са светци, а обикновени хора, и като всички хора лъжат, мамят, крадат един от друг, съдят се, крият данни, преувеличават собствената си значимост и несправедливо омаловажават гледната точка на опонентите си. Такава е човешката природа и тя няма да се промени“.