Майкъл Крайтън
Ген (87)

85.

— Така, имаме раздвижване — каза Васко. Две хлапета излизаха от къщата на Кендал. Едното беше тъмнокосо, с бейзболна шапка и доста кривокрако. Другото беше русо, също с бейзболна шапка.

— Прилича на Джейми — каза той и включи колата на скорост.

Подкараха бавно напред.

— Не знам — каза Доли. — Не ми прилича много.

— Заради шапката е. Просто го попитай — каза Васко.

Доли свали прозореца и подаде глава навън.

— Джейми, миличък?

Момчето се обърна и каза:

— Да?

Доли изскочи от колата.

 

Хенри Кендал работеше на компютъра — активираше устройствата за проследяване. Изведнъж чу силен писък отвън. Веднага позна гласа — Дейв. Скочи и хукна към вратата. Лин тичаше зад него. Алекс седеше в кухнята, прегърнала уплашено сина си. Изглеждаше ужасена.

 

Дейв беше объркан. Жената в голямата бяла кола извика Джейми, а после изскочи и го грабна. Не беше в природата на Дейв да напада жени, така че само стоеше и гледаше как жената грабва Джейми, понася го към задницата на бялата кола и отваря вратите. Вътре Дейв видя мъж с бяла престилка и разни лъскави инструменти, които го изплашиха.

Явно и Джейми се уплаши, защото започна да пищи, а после жената затръшна вратите.

Преди колата да е потеглила, Дейв изкрещя и скочи отзад, хвана се за дръжките на вратите. Бялата кола набра скорост. Дейв се държеше, но едва пазеше равновесие. Успя да се захване добре и се изтегли нагоре да погледне през задните прозорци. Видя как мъжът с бялата престилка и жената натискат Джейми в едно легло и се опитват да го завържат. Джейми пищеше.

Вълна от ярост заля Дейв. Той заръмжа и заблъска по вратите. Жената вдигна стреснато поглед. Определено не очакваше да види Дейв. Извика нещо на шофьора.

Шофьорът зави. Инерцията затегли Дейв настрани и той за малко да изпусне дръжките. Когато колата го люшна в обратната посока, той протегна ръка и се хвана за сигналните лампи над вратите. Изкатери се на покрива на линейката. Вятърът беше силен. Повърхността — гладка. Той лежеше по корем и бавно пълзеше напред. Колата пое в права посока и намали скоростта. Отдолу се чуваха писъци.

Той продължи да лази напред, сантиметър по сантиметър.

 

— Няма го! — извика Доли, надничаше през задния прозорец.

— Какво беше?

— Приличаше на маймуна!

— Не е маймуна! Той ми е най-добрият приятел! — извика Джейми, продължаваше да се дърпа неистово. — Ходим заедно на училище.

Шапката на момчето падна и Доли видя, че косата му е тъмнокестенява.

— Как се казваш? — попита го.

— Джейми. Джейми Кендал.

— О, не!

— За Бога! — извика Васко иззад волана. — Сбъркала си хлапето?

— Каза, че се казва Джейми!

— Друго хлапе е. Господи, ти си пълна идиотка, Доли. Това е отвличане!

— Не съм аз виновна…

— А кой?

— Ти също видя хлапето.

— Не съм видял…

— Видя го.

— Млъкни, по дяволите. Стига си спорила. Трябва да го върнем.

— Какво имаш предвид?

— Че трябва да го върнем там, откъдето го взехме. Това си е проклето отвличане.

След това Васко изпсува и изкрещя.

 

Дейв беше на покрива на кабинката, между дългата лампа отпред и наклона към по-високото купе отзад. Наведе се откъм шофьорското място. Там имаше голямо странично огледало. Дейв видя грозен мъж с черна брада — шофираше и викаше нещо. Мъж, който искаше да нарани Джейми. Мъж, който оголваше зъби в знак на ярост.

Дейв се наведе още напред, прехвърли тежестта си върху страничното огледало и замахна с ръка през отворения прозорец. Силните му пръсти стиснаха брадатия мъж за носа и мъжът изпищя и дръпна глава. Пръстите на Дейв се плъзнаха, но той се мушна наполовина през прозореца и впи зъби в ухото на мъжа. Мъжът крещеше, обзет от бяс. Дейв усещаше яростта му, а и сам беше силно разгневен. Дръпна рязко със зъби и усети как ухото се откъсва и руква гореща кръв.

Мъжът изпищя и завъртя волана.

 

Линейката се наклони, левите гуми се вдигнаха от земята, колата бавно се преобърна и се строполи с трясък на дясната си страна. Звукът на стържещ метал беше оглушителен. При удара Дейв се изпусна. Краката му се забиха лицето на брадатия и една от обувките му хлътна право в устата му. Колата се плъзна още няколко метра, после спря, катурната на една страна. Мъжът хапеше и кашляше. Жената отзад пищеше. Дейв измъкна крак от обувката и тя остана в устата на брадатия. От ухото на мъжа се лееше кръв.

Дейв изрита и другата си обувка, прехвърли се с няколко скока в задния край на линейката и успя да отвори вратите. Мъжът с бялата престилка лежеше на една страна, от устата му течеше кръв. Беше затиснал с тялото си Джейми, който крещеше. Дейв извлече мъжа с бялата престилка от колата и го остави на улицата. После се върна за Джейми, метна го на гърба си и хукна с него назад към къщата.

— Ранен ли си? — попита Джейми.

Ухото още беше в устата на Дейв. Той го изплю в шепа.

— Не.

— Какво е това в ръката ти?

Дейв отвори юмрук.

— Ухо.

— Уф! Отврат!

— Отхапах му ухото. Той беше лош. Наранил те.

— Отврат!

Всички стояха в предния двор. Хенри, Лин и гостите. Дейв остави Джейми на земята и той хукна към родителите си. Дейв чакаше майка му, Лин, да дойде да го успокои, но цялото й внимание беше съсредоточено върху Джейми. От това Дейв се почувства зле. Хвърли ухото на земята. Всички се щураха около него, но никой не го докосваше, никой не прокарваше пръсти през козината му.

Ставаше му все по-тъжно и по-тъжно.

После видя голямата черна кола да лети по улицата към тях. Беше огромна и май изобщо не възнамеряваше да спира.