Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Next, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 57гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Ген (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- За понятието от биологията вижте ген.
Ген | |
Next | |
Автор | Майкъл Крайтън |
---|---|
Първо издание | 2006 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 978-954-585-803-1 |
Ген (на английски: Next) е техно-трилър от американския писател Майкъл Крайтън, издаден за първи път през 2006 г.
Сюжет
Действието се развива в настоящето, където както правителството, така и частният сектор харчат милиарди долари всяка година за генетични изследвания. Романът проследява опитите на множество герои, включително трансгенетични животни, да оцелеят в свят, доминиран от генетични изследвания, корпоративна алчност и юридически намеси.
Франк Бърнет получава агресивна форма на левкимия, и преминава през интензивно лечение и четири години с редовни прегледи. Той по-късно научава, че тези прегледи са претекста за изследователите на генетичната база на неговия необичайно успешно лечение, и медицинският университет е продал правата за клетките на Франк на BioGen, биотехнологична startup компания.
Издания на български език
- 2007 — „Ген“ — изд. Бард, ISBN 978-954-585-803-1
Източници
- ((en)) Genetics gone wild. What's the world to do? Рецензия на романа Ген от Майкъл Крайтън в The New York Times. November 28, 2006.
6.
„Биоджен Рисърч“ се помещаваше в огромен лъскав куб в индустриалната зона на Уествю Вилидж. Надвиснал величествено над магистрала 101, кубът беше рожба на президента на компанията Рик Диел, който настояваше всички да го наричат „хексахедрон“. Кубът изглеждаше внушително и високотехнологично и в същото време не разкриваше нищо от случващото се вътре — точно както го беше замислил Диел.
В добавка, „Биоджен“ разполагаше и със складови помещения с площ от четири хиляди квадратни метра в индустриална зона, отдалечена на три километра от централата. Точно там бяха разположени помещенията с опитните животни и по-опасните лаборатории. Джош Уинклър, обещаващ млад учен, взе гумени ръкавици и хирургическа маска от рафта до вратата към животинските помещения. Помощникът му Том Уелър четеше изрезките от вестници, залепени на стената.
— Хайде, Том — каза Джош.
— Диел сигурно е оцапал гащите — каза Уелър и посочи статията. — Чете ли това?
Джош се обърна да погледне. Беше статия от „Уолстрийт Джърнъл“:
УЧЕНИ ИЗОЛИРАТ „ГОСПОДАРСКИ“ ГЕН
Господството над себеподобните ни е генетично обусловено?
ТУЛУЗА, ФРАНЦИЯ — Френски учени са изолирали гена, който тласка някои хора към контрол над другите. Генетици от Биохи-мическия институт към Тулузкия университет, под ръководството на д-р Мишел Нарсежак-Боало, обявиха откритието си на пресконференция днес. „Генът — каза д-р Нарсежак-Боало — е свързан със социалното доминиране и силния конт-рол върху други хора. Изолирахме го у водещи спортисти, директори на компании, държавни ръководители. Вярваме, че този ген са притежавали и всички диктатори в историята на човечеството“.
Д-р Нарсежак-Боало обясни, че докато силната форма на гена създава диктатори, то по-меката, хе-терозиготна форма води до „поносимото псевдототалитарно желание“ да казваме на другите хора как да живеят живота си, обикновено добронамерено.
„Психологическите тестове показаха неоспоримо, че индивиди с меката форма на гена искрено вярат, че другите хора имат нужда от техните прозрения и че са неспособни да се справят със собствения си живот без тяхната подкрепа. Тази форма на гена присъства сред политици, религиозни фундаменталисти и знаменитости. Този самомнителен комплекс се проявява чрез силна самоувереност, придружена от убеждение в личната правота, както и чрез грижливо отгледаното чувство на възмущение спрямо онези, които не желаят да се вслушат в думите им“.
В същото време той призовава към предпазливост при интерпретиране на резултатите. „Много хора, които се стремят към контрол над другите, са водени от желанието всички да са като тях просто защото не търпят различията“.
Това обяснява парадоксалното откритие на екипа, че индивиди с меката форма на гена проявяват и най-голяма търпимост към авторитарна среда със строги социални правила. „Нашето изследване показа, че генът предопределя не само стремеж към доми-нация, но също и търпимост към чуждата. Подобни хора имат ясно изразени предпочитания към тоталитарни форми на управление“. Отбелязва се също, че такива хора лесно възприемат модните тенденции от всякакъв вид и са склонни да потискат мнения и предпочитания, които не се споделят от тяхната група.
— „Лесно възприемат модните тенденции“… — каза Джош — Това шега ли е?
— Не, напълно сериозно е. Въпрос на маркетинг — каза Том Уелър. — В наше време всичко е маркетинг. Чети нататък.
„Макар френските учени да не заявиха изрично, че меката форма на господарския ген представлява генетично заболяване — «пристрастеност към принадлежността», както се изрази д-р Нарсежак-Боало, — те все пак смятат, че еволюционният натиск тласка човешкия вид към все по-голям конформизъм“.
— Невероятно — каза Джош. — Тия типове в Тулуза дават пресконференция и целият свят публикува историйката им за „господарския“ ген! Имат ли поне една публикация в научно списание?
— Не, само пресконференцията. Нямат публикация, нито споменават за бъдеща такава.
— И какво е следващото, робският ген? Пълни глупости, ако ме питаш — каза Джош и си погледна часовника.
— Искаш да кажеш, че се надяваме да са глупости.
— Да, това искам да кажа. Да се надяваме, че са глупости. Защото иначе определено ще подлее вода на онова, което „Биоджен“ се кани да обяви официално.
— Мислиш ли, че Диел ще отложи съобщението? — попита Том Уелър.
— Може би. Но Диел не обича да чака. А и откакто се върна от Вегас, съвсем е пощурял.
Джош си сложи гумените ръкавици, предпазните очила и хартиената маска, после взе петнайсетсантиметровия цилиндър със сгъстен въздух и зави в горния му край флакончето с ретровирус. Цялото устройство беше голямо колкото цилиндър за пура. След това нагласи миниатюрен пластмасов конус най-отпред на джаджата и го натисна с палец, докато щракна на място.
— Взимай си джобния компютър и да действаме — каза на колегата си.
Силната и леко сладникава миризма на плъховете им беше позната до болка. Тук имаше петстотин-шестстотин плъха, всичките в клетки с етикетчета, спретнато наредени една върху друга на два метра височина от двете страни на централната пътека.
— Кои ще обработваме днес? — попита Том Уелър. Джош изчете поредица номера. Том провери в джобния си компютър местоположението им. Тръгнаха по пътеката, докато не стигнаха до клетките с днешните номера. Пет плъха в пет клетки. Животинките бяха бели, закръглени, движеха се нормално.
— Изглеждат добре. Това втората им доза ли е?
— Да.
— Хайде, момчета — каза Джош. — Дръжте се прилично, милички. — Отвори първата клетка и с бързо движение хвана плъха вътре. Държеше животното през телцето, като с палеца и показалеца си придържаше умело вратлето му. Нагласи малкия пластмасов конус върху муцунката на плъха. Дъхът на животното замъгли прозрачната маска. Кратко изсъскване и вирусът беше освободен през дюзата. Джош задържа маската върху муцуната на плъха още десет секунди, докато животното вдиша. После го пусна обратно в клетката му.
— Първият е готов.
Том Уелър отбеляза с електронната писалка върху монитора на компютърчето си и двамата се преместиха пред следващата клетка.
Ретровирусът беше обработен така, че да пренася ген, известен като ACMPD3N7, един от гените, контролиращи аминокарбоксимуконатната паралдехидна декарбоксилаза. В „Биоджен“ го наричаха „гена на зрелостта“. Когато се активираше, ACMPD3N7, изглежда, променяше реакциите на амигдалата и цингулатната гънка в мозъка. В резултат се наблю-даваше по-ранно настъпване на зряло поведение — поне при плъховете. Женските плъхове в детска възраст например показваха наченки на майчинско поведение, като търкаляне на изпражненията в клетката, много по-рано от обичайното А „Биоджен“ разполагаше и с предварителни данни за подобно действие на гена и при маймуни.
Интересът към този ген произтичаше от възможната му връзка с невродегенеративните заболявания. Една от теориите за възникването на тези заболявания гласеше, че те са резултат от нарушения на мозъчните пътеки, отговорни за съзряването.
Ако това беше вярно — ако ACMPD3N7 имаше връзка, да речем, с болестта на Алцхаймер или с друга форма на сенил-ност, — то търговската стойност на гена би била огромна.
Джош тъкмо нагласяваше маската върху муцунката на поредния плъх, когато телефонът му иззвъня. Той даде знак на Том да го извади от джоба на ризата му.
Уелър погледна екранчето и каза:
— Майка ти е.
— О, по дяволите — измърмори Джош. — Я хвани тоя плъх.
— Джошуа, какво правиш?
— Работя, мамо.
— Можеш ли да прекъснеш?
— Не точно…
— Защото случаят е спешен. Джош въздъхна.
— Какво е направил този път?
— Не знам — каза тя, — но е в ареста, в центъра.
— Ами Чарли да го измъкне. — Чарлз Силвърбърг беше семейният адвокат.
— Той точно това прави в момента — каза майка му. — Но Адам трябва да се яви пред съда. И някой трябва да го докара вкъщи след изслушването.
— Аз не мога. На работа съм.
— Той ти е брат, Джош.
— Да. И освен това е на трийсет — каза Джош. Това продължаваше от години. Брат му Адам, инвестиционен банкер, вече десетина пъти влизаше и излизаше от клиники за детоксикация. — Не може ли да си вземе такси?
— Не мисля, че е разумно при тези обстоятелства. Джош въздъхна отново.
— Какво е направил, мамо?
— Явно е купил кокаин от жена, която работела под прикритие за Агенцията за борба с наркотиците.
— Пак ли?
— Джошуа. Ще отидеш ли да го вземеш, или не? Дълга въздишка.
— Да, мамо. Ще отида.
— Сега ли? Можеш ли да тръгнеш веднага?
— Да, мамо, тръгвам.
Прекъсна връзката и се обърна към Уелър.
— Какво ще кажеш да довършим това след два часа?
— Няма проблем — каза Том. — И без това имам недовършена документация в офиса.
Джошуа се обърна и на излизане от помещението свали ръкавиците. Пъхна флакончето, предпазните очила и хартиената маска в джоба на престилката си, свали ламинираната картичка на щипка, която предупреждаваше за радиационна опасност, и бързо тръгна към колата си.
Докато караше към центъра, хвърли поглед към флакончето, което се подаваше от джоба на престилката, метната на Дясната седалка. Ако не искаше да наруши протокола на изследването, трябваше да се върне в лабораторията и да напръска останалите плъхове преди пет следобед. Разписанията от този вид и необходимостта да се спазват символизираха всичо, което различаваше Джош от по-големия му брат. Преди Адам имаше всичко — привлекателна външност, много приятели, спортни постижения. Гимназиалните му години в елитното училище „Уестфийлд“ се състояха сякаш само от триумфи — редактор на училищния вестник капитан на футболния отбор, президент на клуба по дебати, накрая спечели и стипендия за колеж. За разлика от него, Джош беше типичният смотан зубър. Пълничък, нисък и тромав. Като вървеше, си влачеше краката — такава му беше походката и нищо не можеше да направи. Момичетата го презираха. Чуваше ги как се кискат зад гърба му по коридорите. Гимназията беше истинско мъчение за Джош. И той не се справи добре. Адам отиде да учи в Йейл. Джош едва го добута до „Емерсън Стейт“.
Сега всичко беше различно.
Преди година Адам го бяха уволнили от Дойче Банк. Проблемите му с наркотиците нямаха край. Междувременно Джош беше започнал в „Биоджен“ като обикновен лаборант, но бързо се беше придвижил нагоре, след като компанията започна да оценява трудолюбието и изобретателността му. Джош имаше акции на компанията и ако някой от проектите, върху които се работеше в момента, включително и този с гена на зрелостта, се реализираше на пазара, щеше да стане богат човек.
А Адам…
Спря пред съда. Адам седеше на стъпалата и гледаше в една точка, свел глава. Вехтият му костюм беше целият на петна, по страните му имаше поне двудневна четина. Чарлз Силвърбърг стоеше до него и говореше по телефона си.
Джош натисна клаксона. Чарлз му махна и си тръгна. Адам се повлече към колата.
— Благодаря ти, братле. — Настани се на седалката и тресна вратата. — Оценявам го.
— Няма проблем.
Джош се включи в движението и си погледна часовника. Имаше достатъчно време да закара Адам до къщата на майка им и да се върне на работа преди пет.
— Да не би да прекъснах нещо? — попита Адам.
Ето това най-много го дразнеше у брат му. Направо си умираше да обърква живота на всички около себе си. Това му носеше истинска наслада.
— Всъщност да.
— Съжалявам.
— Съжаляваш? Ако съжаляваше, щеше да престанеш с тази гадост.
— Стига бе, човек — каза Адам. — Откъде можех да зная? Беше си клопка, сериозно ти казвам. И Чарлз го каза. Оная кучка ме насади. Чарлз каза, че лесно ще ме измъкне.
— Нямаше да попадаш в капани — възрази Джош, — ако не купуваше дрога.
— О, я ми се разкарай от главата! Няма да ми четеш лекции.
Джош не каза нищо. Защо изобщо го беше споменал? След всичките тези години отлично знаеше, че каквото и да каже, ще е без значение. Нищо нямаше значение. Мълчанието се проточи.
— Съжалявам — каза накрая Адам.
— Не съжаляваш.
— Ами да, прав си. Прав си. — Адам сведе глава и въздъхна театрално. — Пак прецаках всичко.
Разкайващият се Адам.
Тази пиеса Джош я беше гледал многократно. Войнственият Адам, разкайващият се Адам, логичният Адам, отричащият Адам. И през цялото време пробите му за наркотици бяха положителни. До една.
На таблото светна оранжева светлинка. Бензинът му беше на привършване. Джош се огледа и видя, че е близо до бензиностанция.
— Трябва да заредя.
— Хубаво. Тъкмо ми се пикае.
— Ти ще стоиш в колата.
— Пикае ми се бе, човек.
— Стой в шибаната кола. — Джош спря до колонката и излезе. — Така, че да те виждам.
— Не искам да ти пикая в колата бе, човек… — Ти само гледай да се напикаеш…
— Ама…
— Стискай, Адам.
Джош пъхна кредитната си карта в процепа и зачака резервоарът да се напълни. Погледна към брат си през задното стъкло, после обратно към въртящите се цифри на брояча Бензинът беше станал наистина скъп. Май трябваше да си купи кола, която върви с по-евтино гориво.
Приключи и се върна в колата. Погледна брат си. На лицето му имаше странно изражение. А в колата се усещаше лека миризма.
— Адам?
— Какво?
— Какво си направил?
— Нищо.
Джош запали двигателя. Тази миризма… нещо сребристо привлече погледа му. Погледна пода между краката на брат си и видя сребристия цилиндър. Наведе се и го взе. Беше твърде лек.
— Адам…
— Нищо не съм направил!
Джош разклати цилиндъра. Беше празен.
— Реших, че е нещо яко — каза брат му.
— Задник такъв.
— Що бе? Нищо не ми стана.
— За плъхове е, Адам. Току-що си вдишал вируси за плъхове.
Адам се тръшна назад.
— Лошо ли е?
— Не е добро.
Докато караше към къщата на майка им в Бевърли Хилс Джош обмисли случилото се и стигна до заключението, че нищо не заплашва Адам. Ретровирусът беше от щам, заразен за гризачи, и макар че не беше изключено да зарази и човек, дозата беше изчислена за животно с тегло осемстотин грама Брат му тежеше сто пъти повече. За генетична уязвимост не можеше да става и дума.
— Е, наред ли съм? — попита Адам.
— Да.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Извинявай де — каза Адам, докато слизаше от колата. — И ти благодаря, че ме докара. Чао, братле.
— Ще изчакам да влезеш — каза Джош. Гледаше как брат му минава по алеята и чука на вратата. Майка им му отвори. Адам влезе и тя затвори вратата.
Дори не погледна към Джош. Той запали двигателя и потегли.