Майкъл Крайтън
Ген (76)

74.

Самопровъзгласилият се творец-природозащитник Марк Сангър, наскоро завърнал се от пътуване до Коста Рика, вдигна озадачено поглед от компютъра си, когато четирима мъже разбиха вратата и нахлуха в апартамента му. Бяха облечени от главата до петите в сини гумирани екипи, с големи гумирани шлемове и големи лицеви предпазители, с гумени ръкавици и ботуши, и със зловещи на вид пушки и пищови.

Сангър още не беше успял да изпадне в шок, когато онези се нахвърлиха отгоре му, сграбчиха го с гумените си ръце и го задърпаха далеч от клавиатурата.

— Свине! Фашисти! — разкрещя се Сангър, а после настана истинска какофония. Всички крещяха. — Това е безобразие! Фашистки свине! — викаше той. Докато му слагаха белезниците, Сангър видя лицата им зад маските, видя и страха в очите им. — За Бога, какво съм направил? — попита той и един от мъжете му отговори:

— Знаете какво, господин Сангър. — И го дръпна.

— Хей! Хей! — Влачеха го грубо по стълбите към улицата. Можеше само да се надява, че долу ще чакат репортери и камерите им ще запечатат за света този пример за полицейски произвол.

Уви, представителите на медиите стояха зад кордон чак на отсрещния тротоар. Чуваха виковете на Сангър и камерите им работеха, но разстоянието намаляваше търсения ефект. И тогава Сангър си даде сметка как изглежда сцената през техните обективи — полицаи в страховити гумени екипи ескортират брадясал трийсетинагодишен мъж с дънки и тениска с лика на Че Гевара, който се мята в ръцете им, ругае и крещи.

Сигурно изглеждаше като някой умопобъркан. Като сериен убиец или нещо подобно. Ченгетата щяха да кажат, че е имал микробиологично оборудване в апартамента си, инструментариум за генно инженерство и с тях е създавал чума, вирус, болест, изобщо нещо ужасно. Че е луд.

— Пуснете ме — каза той, опита се да възвърне спокойствието си. — Мога и сам да вървя. Пуснете ме.

— Добре, сър — каза единият. Оставиха го да върви сам.

Сангър тръгна с цялото възможно при тези обстоятелства достойнство, изпъна рамене, тръсна дългата си коса. Водеха го към някаква кола. Не беше полицейска, разбира се. Трябваше да се досети. Шибаното ФБР, ЦРУ или нещо друго. Тайни правителствени организации, правителството в сянка. Черни хеликоптери. Хора и оборудване, които не се водят на отчет никъде, секретните нацисти сред нас.

Раздиран от гняв, той с изненада видя госпожа Малоуф, чернокожата дама, която живееше на втория зтаж в неговата кооперация — стоеше пред сградата с двете си малки деца. Когато мина покрай нея, тя се наведе напред и започна да му крещи:

— Копеле! Ще ми застрашаваш семейството! Живота на децата ми! Франкенщайн такъв! Франкенщайн!

Сангър съвсем ясно си представи как ще изглежда това във вечерните новини. Чернокожа майка крещи по него и го нарича Франкенщайн. А децата до нея плачат, уплашени от суматохата.

После ченгетата го набутаха в кола без отличителни знаци, единият го натисна с гумената си ръка по главата. Сангър се отпусна на задната седалка, а когато вратата се затръшна, си помисли: „Дяволски се прецаках“.

 

Седеше в килията и гледаше телевизора в коридора, като се опитваше да чуе коментара през гласовете на съкилийницете си, да не обръща внимание на гадната миризма и на дълбокото отчаяние, което го обземаше при всяка следваща дума.

Първо показаха кадри на самия Сангър, дългокос и облечен като клошар, между двама полицаи в гумени костюми. Изглеждаше дори по-зле от очакваното. Корпоративният лакей, който четеше текста, изричаше всички ключови думи — Сангър бил безработен; отпаднал от колежа; фанатик и самотник, който разполагал с материали за генно инженерство в тесния си мръсен апартамент, и когото полицията смятала за опасен, защото отговарял на класическия биотерористичен профил.

След това показаха брадат адвокат от Сан Франциско — представляваше някаква природозащитна организация — и той каза, че Сангър трябвало да бъде съден с най-голямата строгост на закона. Сангър бил нанесъл непоправима вреда на един застрашен вид и с престъпните си действия бил застрашил самото му съществуване.

Сангър смръщи чело — за какво говореше този?

След това на екрана се появи снимка на морска костенурка и карта на Коста Рика. От думите на диктора стана ясно, че властите научили за дейността на Сангър, защото преди известно време той бил ходил в Тортугуеро, на атлантическото крайбрежие на Коста Рика. И защото бил нанесъл сериозни щети на околната среда и по-точно на морските костенурки, които посещавали тамошното крайбрежие.

Сангър се обърка. Никакви щети не беше нанасял. Искал бе само да помогне, нищо повече. В интерес на истината, когато се прибра в апартамента си, разбра, че няма как да осъществи плановете си. Купи си учебници по генетика, но цялата работа се оказа твърде сложна. Отворил беше най-тънкия учебник да прегледа надписите под картинките и графиките. „Плазмид с нормален LoxP трудно би останал интегриран в геном с подобна LoxP локация, защото Сгерекомбиназата би елиминирала интегрирания ДНК фрагмент…“ „Лентивирусните вектори, инжектирани в едноклетъчни ембриони или инкубирани с ембриони, от които е били отстранена зона пелуцида, са особено…“ „Един по-ефективен начин за заместване на ген разчита на използването на мутирали ES клетки без HPRT ген (хипоксантин фосфорибосил трансфераза). Тези клетки не могат да оцелеят в НАТ среда, която съдържа хипоксантин, аминоптерин и тимидин. HPRT генът се въвежда в избраната локация чрез двойна хомоложна рекомбинация…“

Тук Сангър бе спрял да чете.

А сега на екрана показваха костенурки на плажа нощем — светеха със странна лилава светлина… и смятаха, че това той го е направил? Самата мисъл за това беше нелепа. Но всяка фашистка държава наказва сурово всяко нарушение, било то реално или въображаемо. Сангър знаеше, че ще го хвърлят в затвора за престъпление, което не е извършил — престъпление, което дори не знаеше как да извърши.

 

НОВИ ТРАНСГЕНЕТИЧНИ ЛЮБИМЦИ НА ХОРИЗОНТА

Гигантски хлебарки, перманентни паленца

Творците и индустрията не си поплюват

Завършилата Йейл художничка Лиза Хенсли обедини силите си с фирмата за генно инженерство „Боргър и Снод“ ООД в проект за създаването на гигантски хлебарки, които да се продават като домашни любимци. Генно-модифицираните хлебарки ще бъдат дълги един метър и високи приблизително трийсет сантиметра. „Ще бъдат с размерите на голям дакел — казва Хенсли, — макар че няма да лаят, разбира се“.

Хенсли гледа на своите хлебарки като на произведения на изкуството, чиято цел е да привлекат вниманието на хората към насекомите. „В огромната си част живата материя на нашата планета се състои от насекоми — казва тя. — Ние обаче храним упорити предразсъдъци към тях. Време е да прегърнем нашите братя насекомите. Да ги целунем. Да ги обичаме“.

Хенсли отбеляза също, че „истинската опасност от глобалното затопляне е, че то застрашава съществуването на много видове насекоми“. Тя признава, че е почерпила вдъхновение от работата на художничката Катрин Калмърс (бакалавър по инженерни науки от Станфордския университет), чийто проект „Американката хлебарка“ за пръв път превърна хлебарките в сериозна тема на съвременното изкуство.

Междувременно в предградията на Ню Джърси компанията „Камник Дженомикс“ усилено работи върху създаването на животно, което любителите на кучета щели да посрещнат с разтворени обятия — перманентното пале. „Перманентните палета на Камник ще си остават палета през целия си живот — казва представителката на компанията Лин Камник. — Когато си купите перманентно кученце, то ще си остане кученце завинаги“. В момента компанията работи върху отстраняването на нежелателните елементи от поведението на малките кучета, като дъвкането на обувки например, които дразнят собствениците. „Щом им порасна зъбки, кученцата започват да се държат прилично — обяснява Камник. — За жалост на този етап нашите генни интервенции възпрепятстват израстването на зъбите, но ние скоро ще решим и този проблем“. Тя заяви, че слуховете за пазарен дебют на беззъбо животно, наречено „Гуменото пале“, не отговарят на истината.

Камник отбелязва, че след като зрелостта при хората е на път да бъде заместена от перманентна младост, то е съвсем нормално да възникне търсене и за вечно млади кучета. „Също като Питър Пан, и ние не искаме да порастем — казва тя. — И генетиката ни дава тази възможност!“