Майкъл Крайтън
Ген (73)

71.

Стан Милграм тънеше в безкраен мрак. Пътят напред беше тясна ивица светлина, но нито отляво, нито отдясно се виждаше какъвто и да било признак на живот, само тъмен като в оог пустинен пейзаж. На север едва различаваше билото на планината, като неясна линия от черно върху черно. Нищо друго обаче — нито светлини, нито градчета, нито къщи, нищо.

И така — вече час.

Къде беше попаднал, за Бога?

Откъм задната седалка птицата нададе пронизителен писък. Стан подскочи — направо го заболяха тъпанчетата. „Ако някога решите да пътувате на запад — помисли си той, за нищо на света не качвайте папагал на задната седалка“. Още преди часове беше метнал кърпа върху клетката, но и тя вече не спираше голямата уста на папагала. От Сейнт Луис надолу през Мисури, оттам към Галъп, Ню Мексико. През цялото време проклетата птица не млъкна. Стан се настани в един мотел в Галъп, но малко след полунощ папагалът започна да надава пронизителни писъци.

Не му оставаше друго, освен да се махне от мотела — останалите гости вдигнаха врява до небето — и да поеме отново на път. Когато потеглиха, птицата млъкна. Стан отби от пътя да дремне за няколко часа през деня, а по-късно, когато спряха във Флагстаф, Аризона, птицата пак започна да пищи. Разпищя се още преди Стан да е влязъл в мотела.

Продължи да шофира. Уинона, Кингмън, Барстоу, на път към Сан Бернардино — леля му го наричаше „Сан Берду“ — с единствената мисъл, че пътуването скоро ще свърши. Молеше се да свърши, преди да е убил проклетата птица.

Но умората се беше натрупала и след като кара почти без почивка повече от три хиляди километра, Стан започва губи ориентация. Или беше пропуснал отбивката за Сан Берду, или… или и сам не знаеше.

Така или иначе, беше се изгубил.

А птицата пищеше ли, пищеше.

— Сърцето ти кърви, и тялото трепти, целувка само болката ще облекчи…

Стан отби, слезе от колата и отвори задната врата. Махна кърпата от клетката.

— Жерар. Защо правиш така?

— Сънят ти бяга, гладът те стяга…

— Жерар, престани. Защо?

— Страх ме е.

— Защо?

— Защото сме много далеч от дома. — Птицата примигна и погледна към тъмнината навън. — Сега пък в кой кръг на ада попаднахме?

— В пустинята сме.

— Много е студено.

— Нощем в пустинята става студено.

— Защо сме тук?

— Водя те в новия ти дом. — Стан се загледа в птицата. — Ако не те покрия пак с кърпата, ще кротуваш ли?

— Да.

— Изобщо няма да се обаждаш?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Добре. Имам нужда от тишина, за да разбера къде сме.

— Не знам защо така те обичам, след всичко, което…

— Опитай се да ми помогнеш, Жерар. Моля те. — Стан заобиколи колата и седна зад волана. Подкара. Птицата мълчеше. Километрите летяха един подир друг. После видя табела, която съобщаваше, че се намират на пет километра някакво градче — Ърп.

— Добре сте ни дошли в тъпото градче — каза Жерар.

Стан въздъхна.

Колата летеше в нощта.

— Приличаш на един човек — каза Жерар.

— Обеща нещо — каза Стан.

— Не, трябва да кажеш: „Какъв човек?“.

— Млъкни, Жерар.

— Приличаш на един човек — каза Жерар.

— Какъв човек?

— Човек, който може.

— Какво може?

— Може да ти каже за теб.

— За мен?

— За теб.

— Какво за мен?

— Че приличаш на един човек.

— Какъв човек? — попита Стан. А после се усети. — Жерар, затвори си тъпата човка или моментално ще те изхвърля от колата!

— Ауу, много си обидчив бе.

Стан си погледна часовника.

„Още един час“, помисли си. Един час и щеше да се отърве от проклетата птица.