Майкъл Крайтън
Ген (72)

70.

Алекс заведе сина си в ресторант за бързо хранене. Хапнаха бургери, пържени картофки и изпиха по един ягодов шейк. Навън вече беше тъмно. Замисли се дали да не се обади отново на Лин, но приятелката й, изглежда, си имаше проблеми. Реши да го отложи.

Плати за бургерите в брой. После спряха пред универсален магазин, от онези големите, в които се продава всичко. Купи на Джейми бельо и един кат дрехи; същото купи и за себе си. Плюс паста за зъби и две четки.

Докато вървяха към изходите, погледът й попадна на оръжейния щанд, точно до камерите и часовниците. Спря се да разгледа. Преди години баща й често я водеше на стрелбището и тя умееше да си служи с пистолет. Каза на Джейми да иде да разгледа щанда с играчките, а самата тя се обърна към служителя, дребен и мустакат.

— Да? — каза той.

— Бихте ли ми показали онзи „Мосберг“ с двойно действие? — И кимна към стената зад него.

— Този е модел 590, дванайсети калибър, идеален за самозащита. Тази седмица е на промоция.

Алекс взе оръжието и го прецени на тегло.

— Ще го взема.

— Ще ми трябва документ за самоличност и депозит.

— Не — каза тя. — Тоест, ще платя цялата сума сега.

— Съжалявам, госпожо, в Калифорния има задължителен десетдневен период на изчакване.

Тя му върна пистолета.

— Добре, ще си помисля.

Върна се при Джейми, плати Човека-паяк, с който синът й се беше заиграл, и излязоха от магазина.

Мъжът стоеше при багажника на колата й, приведен над табелката с регистрационния номер. Записваше го. Беше на възраст, облечен с нещо като униформа. Сигурно беше от охраната на магазина.

Помисли си: „Бягай. Веднага!“

Но това беше глупаво — без кола беше за никъде. Трябваше да мисли бързо. Каза на Джейми да се качва, а тя се обърна към мъжа.

— Знаете, че той лъже, нали?

— Кой? — попита пазачът.

— Бившият ми съпруг. Уж колата била негова, но не е. Тормози ме, това е. Имам съдебна възбрана срещу него, а в момента водя дело за голямо обезщетение срещу охраната на „Уол-Март“.

— Моля? — каза той.

— Не ми се правете на тъп — каза тя. — Знам, че той ви се е обадил. Преструва се на адвокат или на съдебен служител, или на агент по гаранциите и кара хората да проверяват дали колата ми е на паркинга. Казал ви е, че текат съдебни процедури, бас държа.

— Ами, да…

— Лъже и е насадил вас на пачи яйца. Мога да ви съдя. Спомена ли ви, че съм адвокат?

— Не, той само…

— Е, адвокат съм. А вие сте съучастник в нарушаването на съдебна възбрана. Което означава, че мога да ви съдя за обезщетение. Нарушаване на личното пространство и тормоз. — Извади бележника от чантата си. — Кажете ми името си.

— Примижа към ламинираната картичка на ризата му и започна да пише. — Вижте, не искам неприятности, госпожо…

— Тогава ми дайте листа, на който записахте номера на колата ми, и се отдръпнете — каза тя. — И когато съпругът ми се обади пак, гледайте да му кажете, че изобщо не сте ме виждали, или двамата с вас ще се видим в съда и ви гарантирам, че ще благодарите на съдбата, ако ви се размине само с уволнение.

Той кимна и й даде листа. Ръцете му трепереха. Алекссе качи в колата и потегли.

Докато излизаше от паркинга, си помисли, че сплашването може и да свърши работа. А може и да не свършеше. В преди всичко не можеше да повярва колко бързо я е открил ловецът на глави.

Несъмнено беше проследил колата на север, може би час-два, преди да осъзнае, че си е сменила колата със секретарката си. Той и помощниците му бяха разбрали името на секретарката, после бяха взели и номера на колата й. И сега знаеха коя кола кара Алекс.

След това Алекс беше използвала кредитната си карта и в рамките на двайсетина минути ловецът на глави беше разбрал за това, открил беше и местонахождението й — мотел в Сан Хуан Капистрано. Досетил се беше, че ще отиде да пазарува, и сигурно се беше обадил във всички по-големи магазини в десеткилометров радиус около мотела и беше баламосал охраната с някаква правдоподобна история. И беше казал да му съобщят за бяла тойота с еди-кой си номер.

Беше я открил.

За нула време.

Освен ако не бъркаше генерално в заключението си, ловецът на глави вече пътуваше към Капистрано. Ако беше с кола, щеше да пристигне за три часа. Ако разполагаше с хеликоптер обаче, можеше вече да е тук.

Вече.

— Мамо, може ли да погледам телевизия в мотела?

— Разбира се, миличък.

Само дето те, разбира се, нямаше да се връщат в мотелала.

 

Спря на известно разстояние от мотела, зад ъгъла. От мястото си виждаше фоайето и пъпчивия младеж на рецепцията. Той говореше по телефона и се оглеждаше.

Алекс включи собствения си мобилен телефон и набра номера на мотела.

Младежът остави другата линия на изчакване и вдигна.

— „Бест Уестърн“.

— Обажда се госпожа Колсън. Тази вечер се регистрирах при вас.

— Да, госпожо Колсън? Какво има?

Определено изглеждаше възбуден. Оглеждаше се трескаво.

— Настанихте ме в стая 204.

— Да…

— Мисля, че в стаята ми има някой.

— Госпожо Колсън, не виждам как…

— Искам да дойдете тук и сам да отворите вратата.

— И да има някой, сигурно е камериерката…

— Мисля, че е мъж.

— Не, не. Не е възможно…

— Елате и отворете вратата. Или трябва да повикам полицията?

— Не, моля ви, сигурен съм, че… Добре, идвам.

— Благодаря.

Той превключи на другата линия, бързо каза нещо, после излезе от фоайето и хукна към стаите отзад.

Алекс изскочи от колата и пресече на бегом улицата към мотела. Влезе бързо във фоайето, мина зад рецепцията, взе пушката и излезе. Беше ремингтън с рязана цев, дванайсети калибър. Не би избрала точно такова оръжие, но засега щеше да свърши работа. По-късно щеше да купи и муниции.

Качи се в колата.

— За какво ти е тая пушка? — попита Джейми.

— За всеки случай — каза тя и потегли. Зави по Камино Реал. В огледалото за задно виждане видя младежът да се връща. Изглеждаше озадачен.

— Искам да гледам телевизия — каза Джейми.

— Няма да е тази вечер. Тази вечер е за приключения.

— Какви приключения?

— Ще видиш.

Подкара на изток, далеч от светлините, към мрака на планината.