Майкъл Крайтън
Ген (71)

69.

Докато Лин тичаше към задния двор, се чуха още два изстрела. Трейси пищеше, Дейв беше на дървото, крещеше и клатеше трескаво клоните, а Джейми лежеше на земята и от главата му течеше кръв. Прилоша й. Хукна към детето, но Трейси изпищя:

— Мамо! Залегни!

Изстрелите като че ли идваха от улицата. Стреляше се през дъските на дървената ограда. Някъде в далечината се чуха сирени. Не можеше да откъсне очи от Джейми. Тръгна към него.

Още изстрели и шумолене на листа откъм дървото. Стреляха по Дейв. Дейв виеше, ръмжеше и клатеше неистово клоните. Извика:

— Мъртъв си! Мъртъв си, пич!

— Дейв, тихо! — извика тя. Запълзя към Джейми. Трейси крещеше по мобилния си телефон. Диктуваше адреса им на 911. Джейми стенеше в тревата. Лин само него виждаше. Надяваше се Хенри да е излязъл през предната врата, да види кой стреля и самият той да не пострада. Очевидно беше, че някой се опитва да убие Дейв.

Сирените се чуваха все по-силно. Лин чу викове и тичащи стъпки по улицата. Някаква кола беше спряла с писък на спирачки, ярки светлини прозираха през цепнатините на оградата и хвърляха рязко очертани сенки.

Горе на дървото Дейв нададе боен вик и изчезна. Трейси крещеше. Лин стигна до Джейми. Цялата му глава беше в кръв.

— Джейми, Джейми…

Внимателно го обърна. Имаше огромна рана на челото. По едната страна на лицето му се стичаше яркочервена кръв.

Той й се усмихна.

— Мамо…

— Джейми, къде те улучиха?

— Не са…

— Къде, Джейми?

— Паднах. От дървото.

Лин внимателно почна да бърше кръвта с полата си. Не с виждаше дупка от куршум. Само голяма дълбока драскотина, която кървеше обилно.

— Миличък, не са те простреляли, така ли?

— Не, мамо. — Той поклати глава. — Не стреляше по мен. По Дейв стреляше.

— Кой?

— Били.

Лин вдигна поглед към дървото. Клоните се поклащаха леко на светлините на сигналните лампи.

Дейв го нямаше.

 

Дейв скочи на тротоара и хукна след Били Клийвър, който тичаше по улицата към дома си. Поискаше ли, Дейв можеше да бяга много бързо, на четири крака, с дълги скокове. Тичаше успоредно на тротоара, по тревата, защото твърдата настилка нараняваше кокалчетата му. Ръмжеше заплашително и бързо скъсяваше разстоянието.

В края на пресечката Били се обърна и видя, че Дейв го настига. Вдигна пушката с треперещи ръце и стреля, после още веднъж. Дейв обаче не спря. По цялата улица се отваряха прозорци и хора надничаха на фона на синкавата светлина от включените телевизори.

Били се обърна и понечи да хукне отново, но Дейв го настигна, сграбчи го и фрасна главата му в стойката яа един пътен знак. Главата му издрънча от удара. Били се опита да избяга, но беше ужасен. Дейв го държеше здраво. Заби главата му в тротоара. Със сигурност щеше да го убие, ако не беше звукът на приближаващи сирени, който го накар да спре и да вдигне поглед.

В същия момент Били го ритна, скочи тромаво на крака и хукна по алеята на най-близката къща. Качи се в някаква кола, паркирана на алеята отпред. Дейв беше по петите му. Били затръшна вратата и я заключи миг преди Дейв да скочи върху предното стъкло. Плъзна се надолу към капака, взря се във вътрешността на автомобила.

Били насочи пушката, но беше толкова ужасен, че не успя да стреля. Дейв се прехвърли към лявата предна врата и се опита да я отвори, дърпаше ли, дърпаше дръжката. Били го гледаше и едва успяваше да си поеме дъх от страх.

После Дейв се сниши и изчезна от полезрението му.

Сирените се приближаваха.

 

Били постепенно осъзнаваше каква попара е надробил. Полицията идваше. А той се беше заключил в кола с пушка в ръцете, кръвта и отпечатъците му бяха по цялото оръжие. Следи от барут и малка раничка там, където ударникът го беше прищипал. Той всъщност не умееше да стреля. Искал беше само да ги уплаши, нищо повече.

Полицаите щяха да го намерят тук. Затворен в колата.

Надникна предпазливо през левия прозорец, помъчи се да види къде е Дейв.

Дейв изскочи сякаш от нищото и се блъсна в прозореца. Били изпищя и се дръпна. Пушката стреля и уцели таблото. Остри парченца пластмаса се забиха в ръката му, колата се напълни с дим. Били пусна пушката на пода и се сви на седалката. Не можеше да си поеме дъх.

Сирени. Все по-близо.

Може пък ако го намереха тук, да каже, че е било самоотбрана. То така си и беше, очевидно. Маймуняка беше хищно животно. Само да го погледнат полицаите и веднага ще разберат, че Били само се е защитавал. Длъжен е бил да се защити. Това маймунче беше гадно. Приличаше на маймуна и се държеше като маймуна. Истински убиец. Мястото му беше зад решетките в зоопарка…

Мигащи червени светлини заляха покрива на колата. Сиреките млъкнаха. Чу се рупор:

— Полиция. Веднага излезте от колата. Много бавно и с вдигнати ръце, така че да ги виждаме.

— Не мога! — изкрещя Били. — Той ме дебне!

— Излезте от колата веднага! С вдигнати ръце.

Били почака малко, после излезе с вдигнати ръце, примижал срещу ярките светлини на патрулките. Едно ченге се приближи и го смота на земята. Щракна му белезници.

— Не съм виновен — каза Били с лице в тревата. — Дейв беше. Под колата е.

— Няма никой под колата, момче — каза полицаят и го изправи на крака. — Само ти. Никой друг. Казвай сега какво стана.

 

Извикаха баща му и той дойде. Били знаеше, че ще яде бой. Но баща му само поиска да види пушката. Попита го къде са патроните. Били отговори, че е стрелял по едно гадно хлапе, което го е нападнало.

Баща му само кимна, лицето му беше безизразно. Каза, че ще придружи полицаите до управлението.

 

— Трябва да признаем, че просто не се получава, и толкоз — каза Хенри.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лин, галеше Дейв по косата. — Не е виновен Дейв, ти сам го каза.

— Знам. Но непрекъснато възникват проблеми. Хапе, бие се… А сега и стрелба, за Бога. Излага всички ни на опасност.

— Но вината не е негова, Хенри.

— Не ми се мисли какво ще е следващото.

— Да се беше сетил по-рано — сопна му се тя във внезапен изблик на гняв. — Преди четири години например, когато си решил да си правиш експерименти. Защото сега е малко късно да съжаляваш, не мислиш ли? Ние носим отговорност за него и той ще остане при нас.

— Но…

— Ние сме неговото семейство.

— Онова момче за малко да простреля Джейми.

— Нищо му няма на Джейми. — Стреляха по него, за Бога!

— Стреля някакво откачено хлапе. Шестокласник. И полицията го задържа.

— Лин, не ме слушаш. Тя го изгледа гневно.

— И какво си мислиш, че можеш ей така тихомълком да се отървеш от него? Не можеш да изхвърлиш Дейв на сметището за биологични отпадъци. Дейв е живо, мислещо същество, при това е твое дело. Ти си причината да се появи на света. Нямаш право да го изоставиш само защото е неудобен или има проблеми в училище. — Млъкна, за да си поеме дъх. Беше много ядосана. — Аз няма да се откажа от него, да знаеш. И повече не желая да говорим за това.

— Но…

— Престани, Хенри.

Този тон му беше познат. Хенри сви рамене и излезе от стаята.

— Благодаря ти — каза Дейв и сведе глава в мълчалива покана Лин да го почеше по тила. — Благодаря ти, мамо.