Майкъл Крайтън
Ген (66)

64.

— Не мога да повярвам, че пак си тук!

Елис Ливайн откри майка си на втория етаж в магазина на Ралф Лорън на ъгъла на Мадисън и Седемдесет и втора. Стоеше пред огледалото, облечена в кремав ленен костюм, гарниран със зелено шалче. Въртеше се наляво и надясно, за да се види по-добре.

— Здравей, скъпи — каза тя. — Пак ли ще правиш сцена?

— Мамо. Какво правиш?

— Купувам си едно-две нещица за лятото, скъпи.

— Вече говорихме за това — каза Елис.

— Само едно-две неща — каза майка му. — За лятото. Харесват ли ти маншетите на този панталон?

— Мамо, вече го обсъждахме.

Тя смръщи чело и разсеяно приглади бялата си коса.

— Шалчето харесва ли ти? Май идва малко в повече, а?

— Трябва да поговорим — каза Елис.

— На обяд ли ще ме водиш?

— Спреят явно не е подействал — каза той.

— Ами, не знам. — Докосна бузата си. — Сякаш усещах кожата си малко по-хидратирана. За около седмица. Но не беше кой знае какво.

— И продължаваш да пазаруваш.

— Вече почти не пазарувам.

— Три хиляди долара само за миналата седмица.

— О, не се тревожи. Повечето от онези неща ги върнах. — Развърза шалчето. — Мисля, че това зелено не отива на лицето ми. Придава ми болнав вид. Но едно розово шалче сигурно ще стои добре. Дали го имат в розово, как мислиш?

Елис я наблюдаваше съсредоточено и с нарастващо чувство за предстояща беда. Нещо не беше наред с майка му. Стоеше си пред огледалото, на съвсем същото място, където я беше заварил преди седмици, когато беше демонстрирала пълно безразличие към него, към онова, което имаше да й каже, към семейното и финансовото си състояние. Поведението й беше абсолютно неадекватно.

Като счетоводител, Елис изпитваше ужас от хора с неадекватно отношение към парите си. Парите бяха нещо реално, осезаемо, бяха неоспорим факт, цифри в баланса. Тези факти и цифри не бяха въпрос на лично мнение. Не зависеха от гледната точка. Майка му не осъзнаваше тъжната реалност на финансовото си положение.

Гледаше я как пита с усмивка момичето дали имат същото шалче в розово. Не, каза продавачката, в тазгодишната колекция го нямало в розово. Само в зелено и в бяло. Майка му поиска да види бялото. Момичето се отдалечи да изпълни молбата й. Майка му се обърна с усмивка към него.

Съвсем неадекватно. Почти сякаш…

„Може да са ранни признаци на деменция — помисли си той. — Първите признаци“.

— Защо ме гледаш така?

— Как, мамо?

— Не съм луда. Не си въобразявай, че ще ме затвориш в някоя лудница.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Знам, че ти и братята ти искате да ни вземете парите. Затова продавате къщите ни във Вейл и на Вирджинските острови. Заради парите. Много сте алчни, да знаеш. Като лешояди сте и само ни чакате да умрем. И ако не умрем, пак ще намерите начин да си уредите въпроса. Ще ни затворите в лудница. Ще ни отстраните от пътя си. Ще уредите да ни обявят за невменяеми. Това ви е планът, нали?

Момичето се върна с бялото шалче. Майка му го сложи на врата си и преметна с театрален жест единия край през рамото си.

— Е, господинчо, няма да ме затвориш в лудница. По-добре си го избий от главата още сега. — Обърна се към продавачката. — Ще го взема — каза все така усмихната.

 

Братята се срещнаха същата вечер. Джеф, който беше красавецът в семейството и имаше връзки във всички ресторанти в града, им уреди маса близо до водопада в „Суши Хана“. Макар да беше сравнително рано, ресторантът беше пълен с манекенки и актриси, които упорито заглеждаха Джеф. Той не им оставаше длъжен. Елис попита раздразнено:

— Как е работата? Джеф сви рамене.

— Добре. Понякога се налага да оставам до късно. Знаеш как е.

— Не, не знам. Защото не съм голям инвестиционен банкер и момичетата не ми намигат, както намигат на теб.

Арън, най-малкият брат и адвокат по професия, говореше по мобилния си телефон. Приключи разговора и прибра телефона.

— Я престанете. Този разговор го водите още от гимназията. Кажи за мама.

— Вече ти обясних по телефона. Направо тръпки да те побият. Усмихва се наляво и надясно, сякаш е на върха на щастието. Изобщо не й пука.

— Три хилядарки миналата седмица.

— Не й пука. Купува повече отвсякога.

— Да ти имам генния спрей — каза Арън. — Откъде го взе, между другото?

— От някакъв тип, който работи за някаква компания в Калифорния. „Биоджен“.

Джеф — гледаше през рамо — се обърна.

— Чувал съм за „Биоджен“. Имат си проблеми.

— Какви проблеми? — попита Арън.

— Един от продуктите им бил замърсен и акциите им падат. Някой си свършил работата през пръсти или била допусната грешка, нещо такова. Не помня подробностите. Предстои им флотация — това е първата емисия обикновени акции на фондовата борса, обяснявам за непосветените, — но със сигурност ще се провали.

Арън се обърна към Елис.

— Мислиш, че мама се държи така заради онзи спрей ли?

— Не, тъкмо напротив. Мисля, че проклетият спрей изобщо не й е подействал.

— Но ако е имало замърсяване… — каза Арън.

— Престани да разсъждаваш като адвокат. Една братовчедка на мама издейства синът й да ни го прати като услуга.

— Да, но генната терапия е опасна — каза Арън. — Хора са умирали в резултат на генна терапия. Много хора.

Елис въздъхна.

— Арън, никого няма да съдим. Според мен става въпрос за начални симптоми на, сещаш се, на деменция. Алцхаймер или нещо такова.

— Тя е само на шейсет и две.

— Тези неща понякога започват рано.

Арън поклати глава.

— Стига, Елис. Мама е в отлично здраве. Доскоро беше съвсем с ума си. А сега ми казваш, че започва да оглупява. Може да е заради спрея.

— И е имало замърсяване — напомни им Джеф. Усмихваме се на едно момиче.

— Джеф, би ли се съсредоточил, по дяволите?

— По-съсредоточен не мога да бъда. Виж й само балкона.

— Фалшив е.

— Ти просто обичаш да разваляш всичко, нали? — И носът й е коригиран.

— Красива е.

— Страда от параноя — каза Елис.

— Това пък откъде го измисли?

— Говоря за мама — каза Елис. — Мисли си, че искаме да я вкараме в лудница.

— Може и да ни се наложи, между другото — каза Арън. — Което ще ни излезе адски скъпо. Но ако се наложи да го направим, то ще е заради онази биотехнологична комания. Обществеността никак не обича биотехнологичните фирми. Според проучванията на общественото мнение деветдесет и два процента от хората не ги одобряват. Смятат ги за безскрупулни измамници, които не зачитат човешкия живот, Генномодифицирани храни, замърсяване на околната среда. Патентоват гени и заграбват общото ни наследство зад гърба на обществото. Искат хиляди долари за лекарства, които струват жълти стотинки. Преструват се, че провеждат научни изследвания, а всъщност само купуват изобретенията на други хора. Преструват се, че имат високи разходи за научна дейност, а истината е, че харчат огромната част от средствата си за реклама. И на всичкото отгоре рекламите им са подвеждащи. Хитри, подли, некадърни, алчни измамници. Няма начин да изгубим делото.

— В момента не говорим за това — каза Елис. — Говоря за мама.

— Татко си е добре — каза Джеф. — Нека той се оправя с нея. — Стана от масата и се премести при три дългокраки момичета с къси полички.

— Едва ли са на повече от петнайсет — каза Елис и сбърчи отвратено нос.

— Сервирали са им питиета, значи са на повече — възрази Арън.

— Джеф има две деца в училищна възраст.

— Как са нещата при теб? — попита Арън.

— Майната ти.

— Да се придържаме към темата — каза Арън. — Мама може да развива нещо като деменция, а може и да си е съвсем добре. Но ако се стигне до настаняването й в специализирано заведение, ще ни трябват много пари. Не съм сигурен, че можем да си го позволим.

— И накъде биеш?

— Искам да разбера нещо повече за „Биоджен“ и за онзи генен спрей, който ни пратиха. Много повече.

— Като те слуша човек, май вече планираш съдебно дело.

— Просто мисля в перспектива — каза Арън.