Майкъл Крайтън
Ген (63)

61.

Интеркомът в чикагския кабинет на д-р Мартин Бенет изжужа, но той не му обърна внимание.

Резултатите от биопсията бяха по-лоши от очакваното, много по-лоши. Той прокара пръст по ръба на листа, чудеше се как ще съобщи това на пациентката си.

Мартин Бенет беше на петдесет и пет години и през последните трийсет от тях работеше като семеен лекар. Не му беше за пръв път да съобщава лоша новина на пациент, но така и не свикна с това. Особено когато пациентите бяха млади хора с малки деца. Погледна снимките на синовете си, които държеше на бюрото. Сега и двамата бяха в колеж. Тад завършваше в Станфорд; Бил учеше в Колумбийския. И се готвеше за медицинското училище.

На вратата се почука и Бевърли, медицинската сестра, подаде глава.

— Извинявайте, доктор Бенет, но не отговорихте по интеркома, а ми се струва, че е важно.

— Знам. Просто… чудех се как да й го кажа. — Изправи се. — Нали е Андреа? Да влезе.

Бевърли поклати глава.

— Андреа още не е дошла. Говорех ви за другата жена.

— Каква друга жена?

Бевърли се вмъкна в кабинета и затвори вратата. Сниши глас.

— Дъщеря ви.

— Какви ги говориш? Аз нямам дъщеря.

— Ами, в чакалнята има една млада жена, която казва, че е ваша дъщеря.

— Невъзможно — каза Бенет. — Как се казва?

Бевърли погледна картона в ръката си.

— Мърфи. Живее в Сиатъл. Майка й работи в университе. На двайсет и осем е и води малко дете, може би на година и половина. Момиченце.

— Мърфи? Сиатъл? — Бенет превърташе назад лентата на живота си. — На двайсет и осем? Не, не. Невъзможно. — Поживял си беше в колежа, вярно, а после и в медицинското училище. Но с Емили се бяха оженили преди почти трийсет години и оттогава й беше изневерявал само когато ходеше на медицински конференции. Вярно, случваше се поне два пъти годишно и то все в чужбина. Но всичко това беше започнало преди десет, най-много петнайсет години. Не беше възможно да има толкова голямо извънбрачно дете.

— То човек май никога не знае със сигурност… — каза Бевърли. — Ще я приемете ли?

— Не.

— Добре, ще й кажа. — Бевърли сниши гласа до шепот: — Но да не вземе да направи някоя сцена пред пациентите? Стори ми се малко, ъъ, нестабилна. Щом не е ваша дъщеря, може би ще е по-добре да изясните това на четири очи.

Бенет бавно кимна и седна.

— Добре. Да. Нека влезе.

 

— Голяма изненада, а? — Жената на прага — подрусваше малко дете в ръцете си — беше средна на ръст грозновата блондинка, с дънки и тениска, възшироки и не особено чисти. Лицето на детето беше мръсно, от носа му течаха гъсти сополи. — Ще извиняваш, че не съм облечена подобаващо, ама знаеш как е.

Бенет се изправи.

— Моля, влезте, госпожице, ъъ…

— Мърфи. Елизабет Мърфи. — Кимна към детето. — Това е Бес.

— Аз съм доктор Бенет. — Махна й да седне на стола пред бюрото. Докато сядаше, я огледа по-подробно. Не откри никаква прилика със себе си, дори най-далечна. Самият той беше тъмнокос, със светла кожа и склонност към пълнеене. Тя беше смугла, тънка като вейка и напрегната.

— Да, знам — каза тя. — Мислиш си, че не приличал на тебе. Но ако бях с естествения цвят на косата си и с десетина килограма отгоре, друго щеше да е.

— Съжалявам — каза Бенет и седна, — но честно казано, не мисля така.

— Нищо де — каза тя и сви рамене. — Сигурно си направо шокиран. Да ти се изтреса така в кабинета.

— Определено съм изненадан, да.

— Мислех да се обадя предварително, но после реших, че ще е по-добре направо да дойда. Иначе сигурно щеше да откажеш да се срещнем.

— Разбирам. Кое ви кара обаче да мислите, че сте моя дъщеря?

— О, дъщеря съм ви. Няма съмнение по въпроса. — Говореше с необяснима увереност.

— Майка ви твърди, че ме познава?

— Не.

— Че сме се срещали?

— Божке, не.

Той въздъхна облекчено.

— Тогава боя се, че не разбирам…

— Ще карам направо. Специализирал си в Далас. В болница „Садърн Мемориъл“.

Той смръщи чело.

— Да…

— На всички специализанти им е правено изследване за кръвна група, в случай че потрябва спешно кръвопреливане на някой пациент.

— Беше много отдавна. — Бенет отново върна лентата назад. Минали бяха почти трийсет години.

— Вярно е. Обаче там са запазили кръвта, тате.

Пак същата твърда убеденост в гласа й.

— Какво общо има това?

Тя се размърда на стола си.

— Искаш ли да подържиш внучката си?

— В момента не, благодаря.

Тя се усмихна криво.

— Не си какъвто очаквах. Мислех си, че един лекар ще е по-съпричастен. Персоналът в метадоновата клиника в Белвю определено е по-съпричастен.

— Госпожице Мърфи — почна той, — нека да…

— Но след като се отървах от наркотиците и родих това красиво детенце, реших, че е крайно време да се стегна. Исках детето ми да познава баба си и дядо си. Исках и най-после да се запозная с тебе.

Време беше, реши Бенет, да сложи край на това. Пак се изправи зад бюрото.

— Госпожице Бенет, сигурно знаете, че мога да изискам генетичен тест, който ще покаже, че…

— Да — каза тя. — Знам. — Хвърли един сгънат лист на бюрото му. Той бавно го разгъна. Резултати от изследвания, направени в даласка генетична лаборатория. Плъзна поглед по параграфите. Зави му се свят.

— Тук пише, че определено си ми баща — каза тя. — Шансът да не си е едно на четири милиарда. Сравниха мой генетичен материал с твоя кръв от болницата.

— Това е лудост — каза той и се срина в стола.

— Аз пък си мислех, че ще ме поздравиш — каза тя. — Никак не ми беше лесно да сглобя пъзела. Мама е живяла в Сейнт Луис преди двайсет и осем години; по онова време е била омъжена…

Бенет беше следвал медицина в Сейнт Луис.

— Но нали казахте, че майка ви не ме познава?

 

— Направила си е изкуствено оплождане със сперма от анонимен донор. От теб.

На Бенет му прилоша.

— Реших, че донорът трябва да е бил студент по медицина — продължи тя, — защото процедурата е била извършена в клиниката към медицинското училище. А там си имат своя собствена банка със сперма. По онова време студентите по медицина редовно са давали сперма срещу заплащане, нали така?

— Да. Двайсет и пет долара.

— Точно. Немалко джобни пари по онова време. И сте го правили, колко, веднъж седмично? Отивате в клиниката и хоп — готово.

— Нещо такова.

— Преди петнайсет години клиниката изгоряла и всички архиви били унищожени. Но аз се добрах до студентските годишници и потърсих информация там. Всеки випуск е бил от сто и двайсет студенти, половината жени. Тоест, остават шейсет мъже. Като се извадят азиатците и другите малцинства, остават около трийсет и пет на година. По онова време съхранявали спермата само година или там някъде. Накрая останаха приблизително сто и четиридесет имена, които да проверя. Стана по-бързо, отколкото очаквах.

Бенет се облегна тежко назад.

— Но да ти кажа ли честно? Още като видях снимката ти в годишника, веднага разбрах. Нещо в косата и във формата на веждите… — Тя сви рамене. — Тъй или иначе, ето ме тук.

— Но до това изобщо не би трябвало да се стига — каза Бенет. — Всички ние бяхме анонимни донори. Неоткриваеми. Никой от нас нямаше да разбере дали от семенната ни течност са се родили деца, или не. По онова време аноиимността беше гарантирана.

— Е, да. Но вече не е така.

— Само че аз никога не съм се съгласявал да ставам ваш родител. Това се опитвам да ви обясня.

Тя вдигна рамене.

— Е аз какво мога да кажа?

— Целта ми не беше да имам дете. Просто помагах на безплодни двойки да се сдобият със свое.

— Да, ама аз съм твое дете.

— Но вие си имате родители…

— Твое дете съм, докторе. И мога да го докажа в съда.

Последва мълчание. Гледаха се. Бебето точеше лиги и се въртеше неспокойно. Накрая Бенет каза:

— Зашо дойдохте тук?

— Исках да се запозная с биологичния си баща… — Е, запознахте се.

— И исках той да изпълни задълженията си.

Ето какво било. Най-после картите бяха на масата.

— Госпожице Мърфи — бавно каза той. — Няма да получите нищо от мен.

Бенет стана. Младата жена последва примера му.

— Твоите гени са причината да се пристрастя към наркотиците — заяви тя.

— Не говорете глупости.

— Баща ти е бил алкохолик, ти също си имал проблеми с наркотици. Носиш гените на пристрастяването.

— Какви гени?

— AGS3. Хероинова зависимост. DAT1. Кокаинова пристрастеност. Ти имаш тези гени, имам ги и аз. Имам ги заради теб. Изобщо не е трябвало да даряваш дефектната си сперма.

— Какви ги говориш? — каза той, вече ядосан. Тази жена очевидно рецитираше наизустен сценарий. — Дарил съм сперма преди трийсет години. По онова време нямаше тестове… следователно не нося никаква отговорност днес…

— Знаел си — сопна му се тя. — Знаел си, че имаш фамилна обремененост. Въпреки това си продал спермата си. Изкарал си увредената си, опасна сперма на пазара. Без да те е грижа кого ще заразиш.

— Да заразя?

— Изобщо не е трябвало да го правиш. Ти си срам за лекарското съсловие. Обрекъл си други хора да страдат от генетичните ти разстройства. Без изобщо да ти пука.

Доктор Бенет успя някак да се овладее. Тръгна към вратата.

— Госпожице Бенет, нямам какво повече да ви кажа.

— Изхвърляш ме, така ли? Ще съжаляваш — каза тя. — Много, ама много ще съжаляваш.

И изхвърча от кабинета му.

 

Бенет изведнъж се почувства изцеден и се строполи на стола си. Беше в шок. Гледаше втренчено картоните на очакващите го вън пациенти, подредени на бюрото пред него. Всичко това вече нямаше значение. Свърза се с адвокатата си и му обясни набързо ситуацията.

— Пари ли иска? — попита адвокатът.

— Така предполагам.

— Каза ли колко?

— Джеф, нали не приемаш това на сериозно?

— За жалост нямаме друг избор — каза адвокатът. — Случило се е в Мисури, а по онова време там не е имало изричен закон, уреждащ бащинството при изкуствено оплождане. Случаи като твоя доскоро не бяха проблем. Но при спорове за бащинство съдът по правило отсъжда издръжка на детето.

— Тя е на двайсет и осем.

— Да, и си има родители. Въпреки това може да заведе дело. Може да използва онова с гените и да подаде иск на основание застрашаване поради небрежност, злоупотреба с дете или каквото там измислят адвокатите й. Съдията може и да й присъди нещо, може и да спре делото поради липса на основания. Но делата за бащинство по принцип се решават в ущърб на мъжа. Да кажем, че една жена е забременяла от теб и реши да направи аборт. Може да го направи, без да се допита до теб. Но ако реши да роди, ти ще си задължен да плащаш издръжка, нищо че не си се съгласил да имаш дете от нея. Съдът ще отсъди, че е било твоя отговорност да избегнеш бременността. Или да речем, че направиш генетичен тест на децата си и установиш, че те не са твои деца, че жена ти ти е изневерявала. И в този случай съдът ще постанови, че трябва да плащаш издръжка на децата, нищо, че не са твои.

— Но тя е на двайсет и осем години. Не е дете…

— Въпросът е дали един уважаван лекар иска да отиде на съд, защото отказва да помага финансово на собствената си дъщеря?

— Не — каза Бенет.

— Така е, не искаш. И тя го знае. Подозирам, че познава и законите на Мисури. Така че изчакай да се свърже отново с теб, уговорете си среща и ми се обади. Ако и тя има адвокат, още по-добре. Питай я дали има и ако има, нека и той да дойде. А междувременно ми прати по факса резултатите от генетичния тест, който ти е дала.

— Ще трябва да й платя, за да ми се махне от главата, така ли?

— По този въпрос няма никакво съмнение — каза адвокатът и затвори.