Майкъл Крайтън
Ген (60)

58.

Боингът 737 на Бартън Уилямс бавно спря на частният терминал в Кливланд, Охайо, и воят на двигателите постепенно заглъхна. Интериорът на самолета тънеше в лукс. Имаше две спални, две просторни бани с душове и трапезария, достатъчно голяма за осем човека. Но Бартън прекара полета в голямата спалня с огромното легло, проснатата на пода кожа и регулиращото се осветление — тя заемаше цялата задна част на самолета. Една стюардеса би била напълно достатъчна, но Бартън винаги летеше с три. Обичаше да има компания. Обичаше да чува смях и бърборене. Обичаше гледката на млада, гладка плът върху кожата на пода, а осветлението да е намалено почти докрай, топло, червеникаво, чувтвено. А и на тринайсет хиляди метра във въздуха беше единственото място, където съпругата му със сигурност не можеше да го хване на калъп, по дяволите.

Мисълта за нея му скапа настроението. Той погледна папагала, който клечеше на стойка в дневната на самолета. Папагалът каза:

— Ти ме отвлече.

— Как каза, че ти е името? — попита Бартън.

— Елтън Джон.

— Не ми се прави на интересен, ако обичаш.

— Името ми е Жерар.

— Вярно. Жерар. Нещо не ми харесва много. Звучи ми чуждоземско. Какво ще кажеш за Джери? Харесва ля ти?

— Не — каза папагалът. — Не ми харесва.

— Защо?

— Защото е тъпо. Идеята е тъпа. Последва натегнато мълчание.

— Сериозно? — каза накрая Бартън Уилямс с намек за заплаха в гласа. Знаеше, че това е просто птица, но не беше свикнал да го наричат глупак. Никой не си го беше позволявал от десетки години, а сега някаква си нищо и никаква птица му го казваше в лицето. Подаръкът май вече не му харесваше чак толкова.

— Джери — каза той, — за твое добро ще е да се спогаждаш с мен, защото вече си моя собственост.

— Хората не са ничия собственост.

— Ти не си човек, Джери. Ти си една тъпа птица. — Бартън пристъпи по-близо до стойката. — Нека ти обясня как стоят нещата. Ще те подаря на съпругата си и искам да се държиш прилично, да бъдеш забавен, да я четкаш и да й повдигаш самочувствието. Дотук ясно ли е?

— Всички го правят — каза Жерар. Имитираше гласа на пилота, който го чу откъм кабинката и обърна рязко глава да види какво става. — Боже, понякога направо ми се повръща от тая стара пръдня — продължи Жерар.

Бартън Уилямс се намръщи.

Следващото, което излезе от човката на птицата, беше съвършена имитация на самолетни двигатели в полет, а на техния фон се чу глас на млада жена, една от стюардесите:

— Джени, кой ще му духа, ти или аз?

— Твой ред е. Въздишка.

— Уф, добре…

— Не забравяй да му занесеш питието. Щракване на врата, която се отваря и затваря.

Бартън Уилямс започна да почервенява. Птицата продължи:

— О, Бартън! О, начукай ми го, да! О, толкова си голям! О, Бартън! Да, скъпи. Да, голямото ми момче. О, страхотно е! Толкова си голям, толкова си голям, аааа!

Бартън Уилямс гледаше втренчено птицата.

— Струва ми се — каза той, — че няма да си добре дошъл в дома ми.

— Заради теб децата ни са толкова грозни, скъпи — каза Жерар.

— Достатъчно — каза Бартън и му обърна гръб.

— О, Бартън! О, не спирай! Толкова си голям! Оооо… Бартън Уилямс метна покривалото върху клетката на пагала.

 

— Джени, миличка, семейството ти живее в Дейтън, нали?

— Да, господин Уилямс.

— Дали ще се зарадват, ако някой им подари говорещ папагал?

— Ами, не знам… всъщност, да, господин Уилямс, сигурна съм, че много ще се зарадват.

— Чудесно. Ще съм ти благодарен, ако им го занесеш още днес.

— Разбира се, господин Уилямс.

— А ако по някаква причина семейството ти не хареса пернати домашни любимци, просто им кажи да вържат нещо тежко за краката му и да го хвърлят в реката. Защото повече никога не искам да виждам тази птица.

— Да, господин Уилямс.

— Това го чух — каза птицата.

— И гледай да го запомниш — каза Бартън Уилямс.

 

След като лимузината на стареца потегли, Джени остана да стои на пистата с покритата клетка в ръка.

— Какво да правя с това чудо? — каза тя. — Баща ми мрази птици. Обича само да стреля по тях.

— Занеси го в някой магазин за домашни любимци — предложи пилотът. — Или го дай на човек, който ще го закара в Юта, Мексико или още по-далеч.

 

„Сладки лапки“ беше хубав магазин за домашни любимци в Шейкър Хайтс. Предлагаше основно кученца. Младият продавач беше сладък, може би година-две по-млад от Джени. Имаше хубаво тяло. Тя се приближи към него с покритата клетка в ръка.

— Имате ли папагали?

— Не. Продаваме най-вече кучета. — Усмихна й се. — Какво носите? Аз съм Стан. — На табелката на гърдите му пишеше СТАН МИЛГРАМ.

— Здрасти, Стан. Аз съм Джени. А това е Жерар. Африкански сив папагал.

— Я да го видим — каза Стан. — Искате да го продадете ли?

— Може и да го подаря.

— Така ли? Защо, какво му е?

— Собственикът не го харесва.

Джени свали покривалото. Жерар примигна, плесна с криле и заяви:

— Отвлякоха ме.

— Доста добре говори — каза Стан.

— О, бива го в приказките — каза Джени.

— О, бива го в приказките — повтори Жерар, имитираше гласа й. После: — Я не ми се правете на много важни.

Стан смръщи вежди.

— Какво иска да каже?

— Заобиколен съм от глупаци — каза Жерар.

— Просто говори твърде много — каза Джени и сви рамене.

— Има ли му нещо?

— Не, нищо му няма.

Жерар се обърна към Стан и натърти:

— Казах ти вече. Отвлякоха ме. Тя е замесена. Тя е от похитителите.

— Откраднат ли е? — попита Стан.

— Не откраднат — поправи го Жерар. — Отвлечен.

— Що за акцент е това? — попита Стан. Усмихваше се на Джени. Тя се обърна леко настрани, за да му покаже гърдите си в профил.

— Френски.

— На мен ми звучи по-скоро британски.

— Идва от Франция, само това знам.

— О ла ла — проточи Жерар. — Ще ме чуете ли най-после?

— Мисли се за човек — поясни Джени.

— Може да не съм човек, но съм личност, малка глупачко — каза Жерар. — И ако искаш да се начешеш с тоя тип, давай, направи го. Но не ми губи времето, като си навираш активите под носа му.

Джени се изчерви. Младежът отклони поглед, после пак й се усмихна.

— Има мръсна уста — каза Джени, все така поруменяла от неудобство.

— Псува ли?

— Не съм го чувала да псува.

— Защото познавам един човек, който може и да го хареса, стига да не псува — каза Стан.

— Какъв човек?

— Леля ми, живее в Калифорния. В Мишън Виехо. Това е в Ориндж Каунти. Вдовица е и живее сама. Обича животните и напоследък се чувства самотна.

— Ами, на мен ми звучи добре.

— Ще ме дадеш? — възкликна ужасено Жерар. — Това е робство! Не можеш просто така да ме даваш на разни хора!

— След два дни ще пътувам за там — каза Стан Милграм.

— Мога да го взема с мен. Сигурен съм, че леля ще го хареса. Вие, ъъ, какво ще правите довечера?

— Може и да съм свободна, зависи — отвърна Джени.