Майкъл Крайтън
Ген (56)

54.

Брад Гордън влезе в „Бордър Кафе“ на булевард „Вентура“ и плъзна поглед по сепаретата. Глождеше го лошо предчувствие. Кафенето беше от евтиния и не особено хигиеничен вид, освен това беше пълно с безработни актьори. Един мъж му махна от сепаре в дъното. Брад тръгна към него.

Мъжът беше със светлосив костюм. Беше нисък, оплеши-вяваше и никак не изглеждаше уверен в себе си. Ръкостискането му беше вяло.

— Уили Джонсън — каза той. — Аз съм новият ви адвокат за предстоящото дело.

— Мислех, че вуйчо ми, Джак Уотсън, осигурява адвоката.

— Така е — каза Джонсън. — Тук съм по негова молба. Педерастията ми е специалност.

— Това пък какво значи?

— Секс с момче. Но имам опит с малолетни партньори и от двата пола.

— Не съм правил секс с никого — каза Брад. — Нито с малолетни, нито с никакви.

— Прегледах документите по делото, както и полицейските доклади — каза Джонсън и извади голям тефтер. — Мисля, че можем да подходим към защитата ви по няколко начина.

— А момичето?

— Напуснала е страната. Майка й се е разболяла, във Филипините. Но ми казаха, че ще се върне за процеса.

— Мислех, че няма да има процес — каза Брад. Приближи се сервитьорката и той й даде знак, че няма да поръчват. — Защо поискахте да се срещнем точно тук?

— В десет трябва да съм в съда във Ван Нюис. Реших, че ще е удобно и за двама ни, ако се срещнем тук.

Брад се огледа неспокойно.

— Много хора има. Пълно е с актьори. Те много говорят.

— Няма да обсъждаме подробностите по делото — каза Джонсън. — Засега само ще обсъдим стратегията на защитата ви. Предлагам да заложим на генетична защита.

— Генетична защита? Това пък какво е?

— За хора с различни генетични отклонения понякога е невъзможно да потиснат определени импулси — каза Джонсън. — И това, технически погледнато, ги оневинява. Ще се позовем на това като обяснение на вашия случай.

— Какво генетично отклонение? Нямам никакви генетични отклонения.

— Е, това не е нещо лошо — каза Джонсън. — Все едно сте предразположен към диабет. Нямате вина за това. Така сте роден. Във вашия случай страдате от неустоимо желание да правите секс с привлекателни млади жени. — Тук Джонсън се усмихна. — Това желание се споделя от почти деветдесет процента от мъжкото население в активна възраст.

— Що за защита е тогава, по дяволите? — изсумтя Брад Гордън.

— Много ефикасна. — Джонсън запрехвърля документите в една папка. — Наскоро в няколко вестника излязоха дописки за…

— Искате да кажете — прекъсна го Брад, — че има ген за секс с млади жени?

Джонсън въздъхна.

— Де да беше толкова просто. За жалост не е.

— Каква е защитата тогава?

— D4DR.

— Тоест?

— Нарича се ген на силните усещания. Именно този ген ни кара да поемаме рискове, да се стремим към вълнения и опасности. Ще пледираме, че генът на силните усещания ви е подтикнал към подобно рисково поведение.

— На мен ми звучи като пълна глупост.

— Сериозно? Да видим. Да сте скачали някога с парашут?

— Да, в армията. Ужасно беше.

— Гмуркане под вода?

— Два пьти. Ходех с една сладурана, на която много й харесваше.

 

— Планинско катерене?

— Не.

— Така ли? Не сте ли изкачили Маунт Рейнър с класа си от гимназията?

— Е, да, но тогава…

— Изкачили сте един от високите американски върхове — каза Джонсън и кимна доволно. — Карали ли сте спортни коли? В смисъл бързо?

— Не съм.

— За последните три години имате пет глоби за превишена скорост с поршето си. Според калифорнийските закони през цялото това време сте били на крачка да загубите книжката си.

— Просто превишена скорост, нищо особено.

— Не мисля така. Какво ще кажете за секс с гаджето на шефа?

— Ами…

— А със съпругата на шефа?

— Само веднъж, на по-предната ми работа. Но не аз бях инициаторът, тя ми се…

— Това са рискови сексуални партньори, господин Гордън. Всеки състав от съдебни заседатели би се съгласил. Какво ще кажете за секса без предпазни средства? Някакви венерически заболявания?

— Чакай малко — възмути се Брад. — Не искам да навлизам във…

— Не искате, разбира се — прекъсна го Джонсън, — и това едва ли е изненада, като се има предвид, че три пъти сте имали педикулосис пубис — срамни въшки. Два пъти сте боледували от гонорея, веднъж от хламидии, два пъти сте имали кондиломи — по-популярни като генитални брадавици — като … хм, една е била близо до ануса. И това само за последните пет години според информацията на личния ви лекар в Южна Калифорния.

— Как сте се добрали до всичко това?

Джонсън сви рамене.

— Скокове с парашут, гмуркане, планинско катерене, рисково шофиране, високорискови сексуални партньори, секс без предпазни средства. Ако това не е класически пример за високорисково поведение и стремеж към екстремни преживявявания, здраве му кажи.

 

Брад Гордън мълчеше. Трябваше да признае, че дребосъкът си разбира от работата. Никога не беше гледал на живота си по този начин. Както когато чукаше жената на шефа си — вуйчо му направо побесня тогава. „Как изобщо ти хрумна да направиш такова нещо? — все повтаряше. — Защо не си го държиш а панталоните, глупак с глупак?!“ По онова време Брад не можеше да даде никакво смислено обяснение за действията си. Под гневния поглед на вуйчо му те наистина изглеждаха много глупави. А и жената даже не беше особено хубава. Сега обаче май се беше намерил отговор — простонее могъл да устои. Поведението му е било предопределено от генетичното му наследство.

Джонсън продължи с обясненията, в подробности. Според него Брад изцяло зависел от този ген, D4DR, който контролирал количеството на определени вещества в мозъка му. Нещо наречено „допамин“ карало Брад да поема рискове, да копнее за тях. Изследвания със скенер и други мозъчни тестове доказвали, че хората като Брад не са в състояние да контролират желанието си да рискуват. (.

— Това е генът на екстремността — каза Джонсън — и за него съобщи не друг, а най-изтъкнатият генетик в Америка, доктор Робърт Белармино. Доктор Белармино е най-важният генетик в Националния здравен институт. Има огромна лаборатория. Публикува по петдесет разработки годишно. Никой състав от съдебни заседатели не би отхвърлил с лека ръка заключенията му.

— Добре де, значи имам този ген. Наистина ли смятате, че ще свърши работа?

— Да, но преди да влезем в съда искам да сложим и черешката на тортата.

— Тоест?

— Преди процеса вие естествено сте притеснен и подложен на голям стрес.

— Да…

— Затова искам да си организирате едно пътешествие, за да се разсеете от неприятните мисли. Искам да попътувате из страната и докато пътувате, да поемате колкото се може повече рискове.

Джонсън обясни подробно плана си: глоби за превишена скорост, увеселителни паркове, сбивания, влакчета на ужасите и всякакви други страхотии, алпинистки експедиции в националните паркове — и при всеки конкретен случай Брад трябвало да вдига шум около себе си, да недоволства, да се оплаква от оборудването и така нататък. Изобщо да прави така, че името му да фигурира в документ, който по-късно да бъде представен като доказателство пред съда.

— Това е — каза Джонсън. — Събирайте си багажа и потегляйте. Ще се видим след няколко седмици. — И му даде един лист.

— Какво е това?

— Списък с най-опасните атракциони в САЩ. Гледайте да посетите първите три.

— Боже! Охайо… Индиана… Тексас…

— Недей да мрънкаш — каза Джонсън. — Чакат те двайсет години затвор, приятел, и поне един здравеняк с татуировка, заради който ще си спомняш с умиление за аналните брадавици. Така че прави каквото ти казвам. И още днес да си напуснал града.

 

Брад се прибра в апартамента си в Шърман Оукс и започна да си приготвя багажа. Мисълта за здравеняка с татуировките не го напускаше. Зачуди се дали да не си вземе и пис толета. Да обикаля из страната, на диви места като Охайо… един Бог знае на какви откачалки можеше да налети. Прибра кутийка патрони в сака си, а пистолета пъхна в наглезенния кобур.

На път към колата установи, че вече се чувства значателно по-добре. Слънцето грееше весело, поршето му лъщеше, а той имаше план.

На път!