Майкъл Крайтън
Ген (50)

48.

— Джош. — Беше майка му, по телефона.

— Да, мамо.

— Реших, че е редно да знаеш. Помниш ли сина на Лоис Греъм, Ерик, който беше на хероин? Ужасна трагедия. Мъртъв е.

Джош въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Какво е станало?

— Загинал е в автомобилна катастрофа. Но после са му направили аутопсия или каквото там правят. Ерик е получил масивен инфаркт. Той беше на двайсет и една, Джош.

— Имат ли фамилна обремененост? Нещо по наследство?

— Не. Бащата на Ерик живее в Швейцария и е на шейсет и четири. Все се катери по планините. Лоис също е добре със здравето. Е, в момента е съсипана, разбира се. Всички сме съсипани.

Джош не каза нищо.

— А на Ерик така му беше потръгнало. Отказа наркотиците, намери си нова работа, през есента щеше да продължи обучението си… само дето оплешивя, горкият. Хората мислеха, че е на химиотерапия. Толкова много коса загуби. И се беше попрегърбил. Джош? Чуваш ли ме?

— Да, мамо.

— Видях го миналата седмица. Приличаше на старец.

Джош не каза нищо.

— Ще има опело. Трябва да дойдеш.

— Ще се опитам.

— Джош. Брат ти също изглежда стар.

— Знам.

— Казах му, че се е метнал на баща си. За да успокоя страховете му. Но той наистина изглежда стар, Джош.

— Знам.

— Какво става? — попита тя. — Какво си му направил?

— Аз ли какво съм му направил?

— Да, Джош. Ти даде на тези хора някакъв ген. Или каквото там е имало в спрея. И сега те остаряват.

— Мамо, Адам сам си беше виновен. Вдиша от спрея, защото мислеше, че ще се надруса. Дори не бях с него, когато го е направил. А колкото до сина на Лоис Греъм, ти ме накара му дам от спрея.

— Как можеш да твърдиш такова нещо?!

— Ти ми се обади.

— Джош, не ставай смешен. Защо да ти се обаждам? Аз не знам нищо за твоята работа. Ти ми се обади и попита къде живее Ерик. И ме помоли да не казвам на майка му. Това е, което сиспомням.

Джош не каза нищо. Притисна с пръсти затворените си очи, докато не го заболя. Искаше да избяга някъде. Искаше да семахне от този офис и от тази компания. Искаше всичко това да не се е случвало.

— Мамо — каза накрая той. — Това може да се окаже много сериозно. — Смяташе, че е възможно да отиде в затвора.

— Естествено, че е сериозно. Много ме е страх, Джош. Какво ще стане? Ще загубя ли Адам?

— Не знам, мамо. Надявам се, че няма да се стигне до там.

— Може би има шанс — каза тя. — Обадих се на двамата Лирайн в Скарсдейл. Те вече са стари. Над шейсетте са. И изгледа са добре. Хелън каза, че никога не се била чувствала по-добре. А Джордж непрекъснато ходел да играе голф.

— Това е добре — каза той.

— Така че на тях може нищо да им няма.

— Сигурно.

— Така че може и с Адам всичко да е наред.

— Наистина се надявам да е така, мамо. Наистина.

Затвори. Разбира се, че онези Ливайн ще са добре. В техния спрей имаше стерилен физиологичен разтвор. Те не бяха получили от гена. Не беше толкова глупав да праща експерименталните си гени на някакви хора в Ню Йорк, които дори не познаваше.

Но ако това даваше надежда на майка му, добре. Нека да остане така.

Защото самият Джош не хранеше никакви надежди. Нито за брат си. Нито за себе си.

Налагаше се да каже на Рик Диел. Но не сега. Не точно сега.