Майкъл Крайтън
Ген (4)

2.

При последните въпроси Алекс наблюдаваше внимателно заседателите. Лицата им бяха безизразни, но никой не помръдваше, никой не нервничеше. Бурната им реакция при последния отговор беше неволна и показваше колко дълбоко ги е заинтригувал разказът на свидетеля. Продължиха да следят жадно въпросите.

— Господин Бърнет, доктор Грос извини ли ви се, задето ви е подвел?

— Не.

— Предложи ли да раздели с вас печалбата си?

— Не.

— А вие поискахте ли това от него?

— Накрая да. Когато си дадох сметка какво точно е направил. Клетките бяха мои, от моето тяло. Смятах, че имам право на глас за това какво се случва с тях.

— Но той отказа?

— Да. Каза, че не било моя работа какво прави той с клетките ми.

Заседателите реагираха на последното. Неколцина се обърнаха да погледнат доктор Грос. „Това също е добър знак“, помисли Алекс.

— Един последен въпрос, господин Бърнет. Подписвали ли сте някога документ, който дава на доктор Грос право да използва ваши клетки за някаква търговска цел?

— Не.

— Никога не сте му давали право да ги продава?

— Никога. Но той въпреки това го е направил.

— Нямам други въпроси.

Съдията даде петнайсетминутна почивка и когато заседанието се поднови, адвокатите на Калифорнийския университет се заеха с кръстосания разпит. За това дело КУЛА, Калифорнийският университет в Лос Анжелис, беше наел „Репър и Крос“, голяма адвокатска фирма, специализирала се в сложни корпоративни дела. „Репър“ представляваше петролни компании и едри доставчици в областта на отбраната. Очевидно КУЛА не гледаше на това дело като на дребен съдебен спор за медицински проучвания. Касаеше се за три милиарда долара, сума, която изстрелваше делото към висините на едрия бизнес, и те бяха наели фирма, която обслужваше едрия бизнес.

Водещият адвокат на КУЛА беше Албърт Родригес. Беше младолик и излъчваше дружелюбност, усмивката не слизаше от лицето му, а внушението за обезоръжаваща неопитност беше негова запазена марка. Последното, разбира се, беше добре отрепетирано и напълно невярно. Всъщност Родригес беше на четиридесет и пет години и двайсет от тях беше прекарал в съдебните зали, но успяваше някак да създаде впечатлението, че това му е първото дело и че съдебните заседатели не бива да съдят твърде строго евентуалните му пропуски.

— Така, господин Бърнет, сигурно не ви е било лесно през тези последни няколко години, които са ви подложили на тежко емоционално изпитание. Оценявам факта, че споделихте със съдебните заседатели преживяванията си, и обещавам, че ще бъда възможно най-кратък. Казахте на заседателите, че сте били много уплашен, като всеки друг на ваше място. Между другото, с колко килограма бяхте отслабнали, когато за пръв път отидохте при доктор Грос?

„Опала“, помисли си Алекс. Знаеше накъде отиват нещата. Щяха да акцентират върху чудодейността на изцелението. Хвърли поглед към адвоката, който седеше до нея и явно се опитваше да измисли някаква ответна стратегия. Наведе се и прошепна:

— Спри го.

Адвокатът поклати объркано глава.

Баща й казваше:

— Не знам точно. Двайсет или двайсет и пет.

— Значи дрехите са ви станали доста големи?

— Да.

— А имахте ли сили по онова време? Можехте ли да се изкачите по стълбите до втория етаж?

— Не. На всеки две-три стъпала се налагаше да спирам.

— От изтощение?

Алекс смушка адвоката до себе си и прошепна:

— Попитано и отговорено. Адвокатът моментално стана.

— Възразявам. Ваша чест, господин Бърнет вече заяви, че е бил диагностициран като терминално болен.

— Да — каза Родригес. — И каза също, че е бил уплашен. Но на мен ми се струва, че заседателите трябва да знаят точно колко безнадеждно е било състоянието му.

— Разрешавам да продължите.

— Благодаря, ваша чест. И така, господин Бърнет. Били сте изгубили една четвърт от телесното си тегло, били сте толкова слаб, че повече от две стъпала наведнъж са ви затруднявали сериозно, и сте страдали от много сериозна форма на левкемия. Така ли е?

— Да.

Алекс стисна зъби. Отчаяно й се искаше да сложи край на този разпит, поел в посока, която нямаше нищо общо с въпроса дали докторът на баща й е действал неправомерно, след като го е излекувал. Но съдията беше дал разрешението си и тя не можеше да направи нищо. Дори да възрази не можеше.

— Тоест в онзи момент на най-голяма нужда — каза Родригес — вие сте се обърнали към най-добрия специалист на Западния бряг?

— Да.

— И той ви е лекувал.

— Да.

— И ви е излекувал. Този способен и загрижен за пациентите си лекар ви е излекувал.

— Възразявам! Ваша чест, доктор Грос е лекар, не светец.

— Приемам възражението.

— Добре — каза Родригес. — Нека се изразя така. Господин Бърнет, преди колко време ви беше поставена диагноза левкемия?

— Преди шест години.

— Не е ли вярно, че при онкологичните заболявания пет години без рецидив се смятат за окончателно излекуване?

— Възразявам. Защитата иска от свидетеля да дава експертно мнение.

— Приемам възражението.

— Ваша чест — каза Родригес. — Не знам защо адвокатите на господин Бърнет реагират така. Аз просто се опитвам да покажа, че доктор Грос е излекувал тъжителя от смъртоносен рак.

— А аз — отговори съдията — не знам защо на защитата й е толкова трудно да зададе въпроса директно, без излишна фразеология, която само дава повод за възражения.

— Да, ваша чест. Благодаря ви. Господин Бърнет, смятате ли се за излекуван от левкемия?

— Да.

— Понастоящем напълно здрав ли сте?

— Да.

— И кой според вас ви е излекувал?

— Доктор Грос.

— Благодаря. Така, ако не се лъжа, вие казахте пред съда, че когато доктор Грос ви помолил да се върнете за допълнителни изследвания, вие сте приели това като знак, че още сте болен.

— Да.

— Доктор Грос каза ли ви, че още имате левкемия?

— Не.

— Някой в кабинета му или някой в медицинския център каза ли ви такова нещо?

— Не.

— В такъв случай, ако правилно съм разбрал свидетелските ви показания, в нито един момент не ви е давана конкретна информация, че още сте болен?

— Така е.

— Добре. А сега да се върнем към лечението ви. Били сте подложен на операция и химиотерапия. Знаете ли дали сте били подложен на стандартното лечение за Т-клетъчна левкемия?

— Не, лечението ми не беше стандартно.

— Било е нещо ново?

— Да.

— Вие ли бяхте първият пациент, получил това ново лечение?

— Да, аз бях първият.

— Това ви го е казал доктор Грос?

— Да.

— А каза ли ви как е било разработено това ново лечение?

— Каза, че било част от някаква изследователска програма.

— И вие сте се съгласили да участвате в тази изследователска програма?

— Да.

— Заедно с други пациенти със същото заболяване?

— Сигурно е имало и други, да.

— И във вашия случай новото лечение е успяло?

— Да.

— Били сте излекуван.

— Да.

— Благодаря ви. Така, господин Бърнет, вие сигурно си давате сметка, че в медицинските изследвания новите лекарства често се извличат от пациентски тъкани или се изпробват върху тях?

— Да.

— Знаели сте, че и вашите тъкани ще бъдат използвани по този начин?

— Да, но не и за търговски…

— Извинете, отговаряйте само с „да“ и „не“. Когато се съгласихте тъканите ви да бъдат използвани за научни изследвания, знаехте ли, че могат да бъдат използвани за извличане или тестване на нови медикаменти?

— Да.

— Подписахте ли документ, който дава право тъканите ви да бъдат използвани по този начин?

Дълга пауза. После:

— Да.

— Благодаря ви, господин Бърнет. Нямам други въпроси.

— Как мина според теб? — попита я баща й на излизане от съда. Заключителните пледоарии бяха на следващия ден. Вървяха към паркинга под яркото слънце на централен Лос Анжелис.

— Трудно е да се каже — каза Алекс. — Успяха умело да замаскират фактите. Ние знаем, че от тази програма не се е родило ново лекарство, но не мисля, че заседателите са наясно какво точно е станало. Ще призовем още експерти, които да обяснят, че в КУЛА просто са създали клетъчна линия от твоите тъкани и са я използвали за производството на цито-кин, така както той се произвежда по естествен начин в тялото ти. Тоест няма такова нещо като „ново лекарство“, но разликата е тънка и заседателите едва ли ще я доловят. А да не забравяме и друго — че Родригес съзнателно тласка делото в посоката на друго подобно дело — случая Мур отпреди две десетилетия. И тогава са били взети тъкани под фалшив претекст и са били продадени. КУЛА спечелили с лекота, а не е трябвало.

— В такъв случай, уважаема моя защитничке, как преценявате шансовете ни?

Тя му се усмихна, преметна ръка през рамото му и го Целуна по бузата.

— Честно? Не много добри.