Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Next, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 57гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Ген (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- За понятието от биологията вижте ген.
Ген | |
Next | |
Автор | Майкъл Крайтън |
---|---|
Първо издание | 2006 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 978-954-585-803-1 |
Ген (на английски: Next) е техно-трилър от американския писател Майкъл Крайтън, издаден за първи път през 2006 г.
Сюжет
Действието се развива в настоящето, където както правителството, така и частният сектор харчат милиарди долари всяка година за генетични изследвания. Романът проследява опитите на множество герои, включително трансгенетични животни, да оцелеят в свят, доминиран от генетични изследвания, корпоративна алчност и юридически намеси.
Франк Бърнет получава агресивна форма на левкимия, и преминава през интензивно лечение и четири години с редовни прегледи. Той по-късно научава, че тези прегледи са претекста за изследователите на генетичната база на неговия необичайно успешно лечение, и медицинският университет е продал правата за клетките на Франк на BioGen, биотехнологична startup компания.
Издания на български език
- 2007 — „Ген“ — изд. Бард, ISBN 978-954-585-803-1
Източници
- ((en)) Genetics gone wild. What's the world to do? Рецензия на романа Ген от Майкъл Крайтън в The New York Times. November 28, 2006.
22.
Марти Робъртс имаше лош ден, който се сговни още повече след обаждането на Емили Уелър:
— Доктор Робъртс, обаждам ви се от погребалната агенция. Изглежда, има някакъв проблем с кремацията на съпруга ми.
— Какъв проблем? — попита Марти Робъртс. Беше в кабинета си в патолабораторията.
— Казват, че не могат да го кремират, понеже съдържа метал.
— Метал? В какъв смисъл метал? Съпругът ви не е имал подменени стави или рани от война, нали?
— Не, не. Казват, че в ръцете и краката му има метални тръби. И че костите са били извадени.
— Сериозно? — Марти стана от стола и защрака с пръсти във въздуха да привлече вниманието на Раза, който беше в залата за аутопсии отвън. — Как може да е станало това?
— И аз за това ви се обаждам.
— Не знам какво да кажа. Представа нямам, госпожо Уелър. И съм дълбоко потресен, между другото.
Раза вече беше влязъл в кабинета.
— Ще ви включа на високоговорител, госпожо Уелър, за да мога да си водя бележки, докато говорим. Вие в крематориума ли сте в момента, при съпруга си?
— Да — каза тя. — И тук казват, че Джак има оловни тръби в ръцете и краката и затова не могат да го кремират.
— Разбирам — каза Марти и погледна Раза.
Раза поклати глава и надраска на един лист: „Взехме само от единия крак. Сложихме дървена шпилка“. Марти каза:
— Госпожо Уелър, нямам представа как е могло да стане такова нещо. Сигурно ще има разследване. Боя се, че от погребалната агенция или пък в гробището може да са направили нещо нередно.
— Ами, тук ми казват, че трябва да го погребем. И че може би трябва да се обадя в полицията, защото по всичко личало, че костите му са били откраднати. Но това означава нови тревоги и забавяне. — Последва дълга, натежала от неизказани неща пауза. — Вие какво ще кажете, доктор Робъртс?
— Нека помисля и след малко ще ви се обадя, госпожо Уелър — каза Марти и затвори телефона. — Ти, тъпанар шибан! Казал съм ти — дърво, винаги слагай дърво!
— Знам — каза Раза. — Това с оловото не е наша работа. Кълна се. Винаги използваме дърво.
— Оловни тръби… — Марти поклати глава. — Откачена работа.
— Не сме ние, Марти. Кълна ти се. Сигурно са били онези идиоти от гробището. Знаеш колко лесно става. Погребениетос вършва, близките хвърлят няколко шепи пръст и си тръгват. Преди ковчегът да е спуснат в земята. Понякога това става чак след ден-два. През нощта идват и вземат костите. Знаеш как става.
— А ти откъде знаеш? — Марти го изгледа злобно. — Защото миналата година една жена се обади да каже, че съпругът й е бил погребан с венчалната си халка, а тя искала Да си я запази като спомен. Питаше дали случайно не сме свалили по време на аутопсията. Казах й, че при нас няма никаква лични вещи на покойника, но ще се обадя в гробището. Още не го бяха заровили и жената си взе пръстена. Марти Робъртс седна зад бюрото и каза:
— Виж, ако има разследване и започнат да се ровят в банковите сметки…
— Не, не. Имай ми доверие.
— Не ме карай да се смея.
— Марти, казвам ти. Не сме го направили ние. Не сме сложили металните тръби. Не сме.
— Добре де. Не съм глух. Просто не ти вярвам. Раза потропа по бюрото.
— По-добре се оправи с нея. За рецептата.
— Ще се оправя. Излез, за да мога да говоря спокойно.
Раза влезе в съблекалнята. Беше празно. Той извади мобилния си телефон, набра един номер и каза:
— Йесу? Какви ги вършиш бе, човек? Сложил си оловни тръби в онзи тип от катастрофата. Марти е откачил, по дяволите! Искат да го кремират онзи, но той има оловни тръби във… Господи, колко пъти трябва да ти казвам? Използвай дърво!
— Госпожо Уелър — каза Марти Робъртс. — Мисля, че ще е най-добре да погребете съпруга си. Всъщност нямате друг избор.
— Е, освен ако не се обадя на полицията. Заради откраднатите кости.
— Вие ще решите как да постъпите — каза той. — Трябва да прецените кой вариант е най-добър за вас. Но едно мога да кажа — стигне ли се до полицейско разследване, несъмнено ще изскочи рецептата на ваше име за етакринова киселина, закупена от „Лонгуд Фармаси“ на Мотор Драйв.
— Лекарството беше за мен.
— Знам. Но остава въпросът как етакриновата киселина се е озовала в тялото на съпруга ви. А отговорът може да не е много лесен.
— Болничната ви лаборатория е открила следи от лекарството?
— Да. Но съм сигурен, че болницата ще преустанови по-нататъшните лабораторни изследвания веднага щом вие оттеглите иска си срещу нея. Уведомете ме как сте решили да постъпите, госпожо Уелър. Дочуване засега.
Затвори и погледна термометъра в залата за аутопсии. Показваше петнайсет градуса. Въпреки това Марти се потеше.
— Чудех се кога ще се появиш — каза Мерили Хънтър. Не изглеждаше доволна. — Искам да знам каква точно е твоята роля във всичко това.
— Във всичко кое?
— Днес ми се обади Кевин Маккормик. Има още един иск срещу нас от семейство Уелър. Този път от името на сина на починалия, Том Уелър. Онзи, който работи в биотехнологична фирма.
— Какво е обвинението?
— Аз само следвах протокола — каза Мерили.
— Хм… Какво е обвинението?
— Явно здравната му осигуровка е била прекратена. — Защото?
— Баща му е имал гена BNB71 за сърдечна болест.
— Сериозно? Няма логика. Личеше си, че бащата е бил откачен на тема здраве.
— Имал е гена. Което не значи, че е бил изразен. Открихме го в тъканите. И този факт беше надлежно отбелязан. От застрахователната компания са се хванали за него и са прекратили здравната осигуровка на сина, определили са го като „рисков клиент“.
— Как са се добрали до тази информация?
— Тя е онлайн — каза Мерили. — Онлайн?! Има я в интернет?
— Става въпрос за официално разследване — каза тя. — Щатските закони изискват пълен достъп. Задължават ни да изпращаме всички резултати от лабораторните изследвания на един FTP адрес. На теория трябва да имаш парола, за да влезеш, но на практика всеки може да влезе в сайта. — Качили сте генетични данни онлайн!
— Не всички. Само на пациентите, които са свързани със съдебни искове. И сега синът твърди, че не е дал разрешение да оповестяваме генетична информация за него, което е вярно. Но ако оповестим информация за бащата, както ни задължават щатските закони, оповестяваме и за сина, което пък е забранено от закона. Защото децата имат наполовина същите гени като бащата. Както и да постъпим, вее сме в нарушение. — Тя въздъхна. — Том Уелър иска да си върне здравната осигуровка, но това няма как да стане.
— И какво сега?
— Господин Уелър съди болницата и мен лично. От правния отдел настояват лабораторията да не се докосва повече до какъвто и да било материал от семейство Уелър. — Мерили Хънтър изсумтя. — Спираме работа по случая.
Спират работа по случая! Край на разследването, на ексхумациите! Топли вълни на облекчение заляха Марти Ро-бъртс, макар той да изписа на лицето си подходящото за случая притеснение.
— Не е честно. Обществото ни се ръководи от банда адвокати.
— Няма значение. Приключихме, Марти. Край.
— Раза — каза Марти. — Един от нас трябва да напусне тази лаборатория.
— Знам — отговори Раза. — Много ще ми липсваш, Марти.
— Какви ги говориш?
— Намерих си нова работа — каза Раза с усмивка. — В болница „Хамилтън“, Сан Франциско. Помощникът в тяхната патология получил инфаркт. Започвам вдругиден. Утре си събирам багажа, така че днес ми е последният ден тук.
Марти Робъртс го гледаше тъпо. Не знаеше какво да каже.
— Знам, че трябва да има двуседмично предупреждение — продължи Раза, — но казах на управата, че случаят е особен и че ти няма да имаш нищо против. Между другото, мога да ти препоръчам човек, който да ме замести. Един мой приятел, Йесу се казва. Много го бива. В момента работи в една погребална агенция, така че познава работата.
— Ще се срещна с него — каза Марти. — Но предпочитам сам избера кой да те замести.
— Както кажеш. — Раза вдигна рамене, после му подаде ръка. — Благодаря ти за всичко, доктор Робъртс.
— Веднъж да се сетиш — усмихна се Марти.
Раза се обърна и излезе от лабораторията.