Майкъл Крайтън
Ген (20)

18.

Брад Гордън обичаше да си почива по този начин, но иди го обясни на някой друг. В днешно време трябва да внимаваш, когато си сам и си мъж. Точно затова винаги носеше джобния си компютър и мобилния телефон, когато отиваше да поседне на училищното игрище. Преструваше се, че праща съобщения и говори по телефона, точно като родител който е излязъл от работа да погледа детето си, но използва времето и да свърши това-онова. Или пък чичо може би. А и не идваше всеки ден все пак, само един-два пъти седмично по време на футболния сезон. Когато нямаше друга работа.

Тичащите насам-натам момичета с шорти и чорапи до коленете изглеждаха страхотно под лъчите на следобедното слънце. Седмокласнички — стройни крачета и напъпили гърди, които почти не се поклащаха въпреки енергичните им движения. Някои бяха понатрупали месце и дупетата им си бяха като на жени, но повечето бяха запазили онова мило, детинско излъчване на фиданки. Още не бяха жени, но вече не бяха и деца. Невинни, поне засега.

Брад седна на обичайното си място, в зоната на средните редове скамейки, по-встрани, уж да си осигури известно уединение заради деловите си разговори. Кимна на другите редовни посетители — баби, дядовци и детегледачки от латиноамерикански произход, — извади компютъра, а телефона сложи на коляното си. Взе електронната писалка и започна да я движи по екрана на джобния компютър, все едно е твърде зает, за да се заглежда в момичетата.

— Извинете.

Той вдигна очи. Момиче от азиатски произход, сядаше до него. Не я беше виждал преди, но беше сладка. На осемнайсет или там някъде.

Страшно съжалявам, наистина — каза тя, — но трябва да се обадя на родителите на Емили — кимна към едно от момина игрището, — а батерията ми падна. Може ли да се обадя от вашия телефон? Ще бъда съвсем кратка.

— Да, разбира се — каза той и й подаде телефона си. — Разговорът е градски.

— Няма проблем.

Тя наистина говори кратко, каза само, че вече тече третата четвъртина и можели да дойдат да я вземат по-рано. Той се престори, че не я слуша. Девойката му върна телефона и за миг ръката й докосна неговата.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Не съм ви виждала на мачовете — каза тя. — Често ли идвате?

— Не толкова, колкото би ми се искало. Работа, знаете. — Брадли посочи към терена. — Коя е Емили?

— Централната нападателка. — Тя посочи чернокожо момиче от другата страна на игрището. — Аз съм нейна приятелка. Кели. — Подаде му ръка.

— Брад — каза той.

— Приятно ми е да се запознаем, Брад. С кого си тук?

— О, племенничката ми е на зъболекар днес каза той. — Но разбрах чак когато дойдох. — И сви рамене.

— Страхотен чичо сте значи. Племенничката ви сигурно много се радва, че идвате да я гледате. Но не ми изглеждате Достатъчно стар, за да сте чичо на някое от момичетата.

Той се усмихна. По някаква причина се чувстваше нервен. Кели седеше много близо до него, бедрото й почти докосваше неговото. Не можеше да използва компютъра или телефона си. Никой не сядаше толкова близко.

— Моите родители са много стари — каза Кели. — Баща ми е бил на петдесет, когато съм се родила. — Плъзна поглед по терена. — Сигурно затова си падам по по-зрели мъже.

„На колко ли години е?“, зачуди се Брад. Но не се сещаше как да я попита, без интересът му да е очевиден.

Тя вдигна ръце и разпери пръсти.

— Току-що си лакирах ноктите. Харесва ли ви цветът?

— Да. Много е хубав.

— Татко откача, като види, че съм се лакирала. Според него така изглеждам прекалено голяма. Но на мек цветът много ми харесва. Страстна любов. Така се казва.

— Аха…

— Пък и всички момичета се лакират. Така де, какво толкова. Лакирам си ноктите още от седми клас. А вече завърших.

— Завършила си?

— Да. Миналата година. — Отвори си чантата и затърси нещо вътре. Освен червило, ключове за кола, iPod и несесерче с гримове Брад забеляза две цигари с марихуана, увити в целофан, и лента цветни презервативи, които изшумоляха, когато момичето ги бутна настрани.

Брад отклони поглед.

— И сега учиш в колеж?

— Не — каза тя. — Реших да си почина една година. — Усмихна му се. — Оценките ми не бяха от най-добрите. Вместо да уча, наблягах на забавленията. — Извади малко шише портокалов сок от чантата си. — Да ви се намира водка?

— Не — каза той изненадано.

— Джин?

— Ами… не.

— Но можете да купите, нали? — Усмихна му се.

— Ами… да — каза той.

— Обещавам да ви се отплатя — каза тя и пак се широко.

Така се започна.

 

Тръгнаха си от игрището поотделно, с няколко минути разлика. Брадли тръгна пръв и я изчака в колата си на паркинга. Гледаше я как върви към него. Беше със сандали, къса пола и дантелено потниче, което приличаше повече на бельо за специални случаи. Но напоследък всички момичета се обличаха така. Голямата чанта подскачаше на хълбока й в ритъма на стъпките й. Запали цигара и се качи в колата си. Караше черен мустанг. Извърна се и му махна.

Той запали двигателя, излезе от паркинга и момичето потегли след него.

„Недей да очакваш много“, каза си. Но факт беше, че фантазията му вече работеше на пълни обороти.