Майкъл Крайтън
Ген (2)

ПРОЛОГ

Васко Бордън, четиридесет и девет годишен, подръпна реверите на сакото си, оправи си вратовръзката и продължи по застлания с дебела пътека коридор. Не беше свикнал да носи костюм, но този, тъмносиния, си го беше ушил по поръчка с изискването кройката да прикрива максимално мускулната му маса. Бордън беше огромен, два метра и сто и двайсет килограма, бивш футболист, и понастоящем се препитаваше като частен детектив и специалист по откриване на бегълци. В момента следеше своя човек, трийсетгодишно оплешивяващо „докторче“, беглец от катедрата по микропро-теономика в Кеймбридж, щата Масачузетс, който вървеше право към централната зала на конференцията.

Конференцията „Биопромяна 2006“ с ентусиазирания девиз „Да го направим сега!“ се провеждаше във Венецианския хотел в Лае Вегас. Двете хиляди делегати бяха от всички сфери, свързани с биотехнологиите, включително инвеститори, специалисти по човешки ресурси, които се надяваха да вербуват някой и друг учен, експерти по трансфер на технологии, висши ръководни кадри на големи компании и адвоти по интелектуалната собственост. По един или друг начин почти всички биотехнологични фирми в Щатите бяха представени тук.

Беше идеалното място, където беглецът да се срещне със свръзката си. На пръв поглед беглецът беше истинска мижитурка — с невинно лице и безволева брадичка; вървеше приведенен и създаваше впечатление за плахост и некомпетентност. Ала същият този „скромен“ човечец беше духнал с дванайсет трансгенетични ембриона в криогенен термос и ги беше пренесъл през няколко щата до мястото на конференцията, където възнамеряваше да ги предаде на работодателя си, който и да беше той.

Не за пръв път млад учен на временен трудов договор стигаше до извода, че от едната заплата трудно се живее. Нямаше да е и последният.

Беглецът отиде на рецепцията да си вземе делегатската карта и я овеси на врата си. Васко се задържа при входа и си сложи своята. Беше се подготвил. Престори се, че разглежда таблото с лекционната програма.

Важните речи щяха да се проведат в балната зала. Обявени бяха семинари на теми като „Как да подобрим набирането на работна ръка“, „Печеливши стратегии за задържане на талантливи учени“, „Обикновените акции като част от комплексното трудово възнаграждение“, „Корпоративното управление и Комисията по търговия с ценни книжа“, „Тенденции в патентното право“, „Инвеститорите — ангели-храните-ли или проклятие?“ и накрая: „Кражбата на търговски тайни — защитете се СЕГА!“.

Васко често си имаше работа с високотехнологични фирми. И преди беше попадал на конференции като тази. Бяха от два вида — за наука или за бизнес. Тази беше от втория вид.

Беглецът — казваше се Еди Толман — мина покрай него на път за балната зала. Васко го последва. Толман подмина последните редове и седна така, че да не е в близост до никого от присъстващите. Васко се вмъкна на реда зад него и седна малко встрани. Толман провери телефона си за съобщения, после сякаш се поотпусна и се заслуша в лекцията.

Васко се зачуди защо.

 

Мъжът на подиума беше Джак Б. Уотсън, един от най-известните специалисти по рискови капитали в Калифорния, истинска легенда във високотехнологичните инвестиции. Лицето му беше раздуто до неестествено големи размери на екрана зад него, силният му загар и поразително правилните черти — негова запазена марка — изпълваха залата. Уотсън беше на петдесет и две години, които не му личаха, и усърдно работеше върху репутацията си на капиталист с будна съвест. Беше запазил това си реноме въпреки поредицата безмилостни бизнес сделки — в медиите се появяваха единствено репортажи за посещенията му в държавни училища или за стипендиите, които отпускаше на деца в неравностойно положение.

Тук обаче, в тази зала, на преден план излизаше репутацията му на безскрупулен бизнесмен — знаеше го Васко, знаеха го и всички присъстващи. Ала Васко се чудеше дали Уотсън е достатъчно безскрупулен, за да купи дванайсет незаконно придобити трансгенетични ембриона. Сигурно беше.

Понастоящем обаче Уотсън се пенеше от катедрата:

— Биотехнологията е в невиждан възход. На път сме да станем свидетели на най-големия растеж в рамките на една индустрия, по-голям дори от бума в компютърния отрасъл отпреди трийсет години. Най-голямата биотехнологична компания, „Амджен“, в Лос Анжелис, има персонал от седем хиляди души. Федералното финансиране за университетите, от Ню Йорк до Сан Франциско и от Бостън до Маями, надхвърля четири милиарда долара годишно. Рисковите капитали, вложени в биотехнологичната индустрия, се движат в рамките на пет милиарда годишно. Чудодейните методи за лечение, създадени благодарение на стволовите клетки, ци-токините и протеономиците, привличат най-големите таланти в тази сфера на науката. И при население, което в глобален мащаб застарява с всяка минута, нашето бъдеще е по-светло отвсякога. И това не е всичко! Стигнали сме етап, когато можем спокойно да покажем среден пръст на големите фармацевтични компании — и ще го направим. Тези огромни, раздути организации имат нужда от нас и го знаят. Имат нужда от гени, имат нужда от технология. Те са минало. Ние сме бъдещето. При нас са големите пари!

Последното му спечели бурни аплодисменти. Васко размърда якото си тяло на стола. Публиката ръкопляскаше въодушевено, макар всички присъстващи да знаеха, че тоя мръсник на катедрата би съсипал фирмичките им за нула време, ако реши, че така му е изгодно.

— Разбира се, има и препятствия по пътя ни. Някои хора — колкото и да се мислят за добронамерени — предпочитат да застанат на пътя на човешкото усъвършенстване. Те не искат парализираните да проходят, болните от рак да оздравеят, а тежко болните деца да живеят и да играят като здравите си връстничета. Тези хора имат своите аргументи. Религиозни, етически или дори „прагматични“. Но каквито и да са основанията им, тези хора са на страната на смъртта. И няма да победят!

Още бурни аплодисменти. Васко хвърли поглед на беглеца. Толман. Хлапето пак си проверяваше телефона. Явно чакаше съобщение. И започваше да става нетърпелив.

Означаваше ли това, че свръзката му закъснява?

Това със сигурност би го изнервило. Защото хлапето беше скатало някъде термос от неръждаема стомана, пълен с течен азот и ембриони. Не беше в стаята му. Васко вече я беше претърсил. А Толман беше тръгнал от Кеймбридж преди пет дни. Охладителят не беше вечен. А ако ембрионите се размразяха, край. Така че, освен ако не разполагаше с нещо по-силно от течен азот, Толман трябваше в най-скоро време да предаде контейнера на купувача.

В най-скоро време.

В рамките на един час, ако питаха Васко.

 

— Разбира се, разни хора се опитват да пречат на прогреса — говореше Уотсън от подиума. — Дори и най-добрите ни компании са се оплели в безсмислени и безрезултатни съдебни дела. Една от моите навосъздадени фирми, „Биодж-ен“ в Лос Анжелис, в момента води съдебна битка, защото един човек, казва се Бърнет, е решил, че не е длъжен да спазва договора, който сам е подписал. Защото си бил променил решението. Бърнет се опитва да блокира прогреса в медицината, освен ако не му платим. Изнудвач, чиято дъщеря му е адвокат по делото. Така де, нека бизнесът си остане в семейството. — Уотсън се усмихна. — Но ние ще спечелим делото „Бърнет“. Защото прогресът не може да бъде спрян!

При тези си думи Уотсън вдигна ръце и замаха на публиката, която го обсипваше с аплодисменти. Почти като кандидат в предизборна кампания, помисли си Васко. Към това ли се стремеше Уотсън? Със сигурност имаше достатъчно пари, за да го изберат. Напоследък личното богатство беше важен фактор в американската политика. Нищо чудно в най-скоро време да…

Отмести поглед и видя, че Толман го няма.

Мястото му беше празно.

По дяволите!

 

Прогресът е нашата мисия, нашето свещено призвание — викаше Уотсън. — Прогресът, който ще победи болестите! Прогресът, който ще спре стареенето, ще сложи край на де-менцията, ще удължи живота! Живот без болести, старост, болка и страх! Великата мечта на човечеството, която най-после става реалност!

Васко Бордън не слушаше. Придвижваше се по редицата към страничната пътечка и оглеждаше изходите. Неколцина излизаха, но никой от тях не приличаше на Толман. Не можеше да се е измъкнал толкова бързо, нямаше как да…

Погледна назад и го видя да върви бавно по централната пътека, забил поглед в телефона си.

— Шейсет милиарда тази година. Двеста милиарда през следващата. Петстотин милиарда до пет години! Това е бъде-щето на нашата индустрия и това е перспективата, която носим на цялото човечество!

Тълпата се изправи на крака и заръкопляска ентусиазирано, в резултат на което Васко изгуби хлапето от поглед.

Но само за миг. Толман се отправяше към централния изход. Васко се обърна, излезе през страничната врата и се озова във фоайето едновременно с него.

Хлапето примижа на яркото осветление, погледна си часовника и тръгна към коридора в дъното покрай големите прозорци, които гледаха към тухлената камбанария на Сан Марко, пресъздадена в двора на Венецианския хотел и ярко осветена нощем. Отиваше към плувния басейн или към вътрешния двор. Привечер тези места бяха пълни с хора.

Васко се движеше плътно зад него.

„Готово“, помисли си.

 

В балната зала Джак Уотсън крачеше напред-назад, усмихваше се и махаше на аплодиращата го тълпа.

— Благодаря ви, много мило от ваша страна, благодаря ви… — повтаряше и кимаше. С точно премерена доза скромност.

Рик Диел изсумтя отвратено. Стоеше зад кулисите и наблюдаваше сцената на малък черно-бял монитор. Диел беше тридесет и четири годишният главен изпълнителен директор на „Биоджен Рисърч“, новосъздадената лосанжелиска компания, която се бореше за оцеляване, и театрото, изнесено току-що от най-важния му външен инвеститор, го изпълваше с безпокойство. Защото Диел отлично знаеше, че въпреки ентусиазираните му речи и снимките му с чернокожи дечица по страниците на вестниците, в крайна сметка Джак Уотсън е абсолютен мръсник. Както се беше изразил някой: „Най-доброто, което мога да кажа за Уотсън, е, че не е садист. Просто е гаден кучи син“.

Диел беше приел финансирането му с крайна неохота. Ако можеше да мине без него… Съпругата на Диел беше богата и той беше създал „Биоджен“ с нейни пари. Първото му голямо начинание като главен изпълнителен директор беше офертата за една клетъчна линия^[1], патентована от Калифорнийския университет. Това беше така наречената „клетъчна линия Бърнет“, на името на Франк Бърнет, която произвеждаше мощни антиракови вещества, наречени цитокини^[2].

По онова време Диел не хранеше големи надежди да спечели лиценза за производството им, но все пак успя и внезапно се изправи пред задачата да се подготви за провеждането на клинични тестове след одобрение от Агенцията по храните и лекарствата. Цената на клиничните тестове започна от един милион долара и бързо нарасна до десет милиона, без да се броят разходите по реализацията на продукта. Вече не можеше да разчита единствено на семейните пари. Трябваше му външно финансиране.

И тогава разбра колко точно рискови са цитокините по скалата на рисковите капиталисти. При много от цитокините, като при интерлевкините например, пазарната реализация беше отнела години. Много други пък се бяха оказали опасни, дори смъртоносни за пациентите. А после Франк Бърнет заведе дело и постави под съмнение собствеността на „Биоджен“ върху клетъчната линия. И така Диел се видя принуден да приеме парите на усмихнатия Джак Уотсън със слънчевия загар.

Знаеше обаче, че Уотсън иска само едно да погълне „Биоджен“ и да изрита Рик Диел на улицата.

 

— Джак! Фантастична реч! Направо фантастична! — Рик протегна ръка, когато Уотсън най-сетне се появи зад кулисите.

— Мда. Радвам се, че ти е харесала. — Уотсън не стисна ръката му. Вместо това свали безжичния си предавател и го пусна в шепата му. — Погрижи се за това, Рик.

— Няма проблем, Джак. — Жена ти тук ли е?

— Не, Карън не успя да дойде. — Диел сви рамене. — Нещо с децата.

— Жалко, че пропусна речта ми — каза Уотсън.

— Ще се погрижа да я изгледа на диск — каза Диел.

— Важното е, че дадохме гласност на лошата новина — каза Уотсън. — Сега всички знаят, че се води дело, знаят, че Бърнет е лошият и че ние ще му духнем под опашката. Само това е важно. Сега всички са на наша страна.

— Ти затова ли се съгласи да изнесеш реч? Уотсън го погледна невярващо.

— А ти какво, мислел си, че изгарям от желание да се разходя до Вегас? Господи! — Свали си микрофона и му даде и него. — Погрижи се и за това.

— Разбира се, Джак.

След което Джак Уотсън се обърна и се отдалечи. Рик Диел потръпна. „Слава на Бога за парите на Карън“, помисли си. Защото без тях беше обречен.

 

Васко Бордън мина под арките на Двореца на дожите и продължи през вътрешния двор по петите на Еди Толман сред вечерната тълпа. Слушалката в ухото му изпука. Знак от Доли, помощничката му, която беше в друга част на хотела. Той докосна ухото си.

— Казвай.

— Плешивкото Толман си е организирал малко забавление.

— Сериозно?

— Сериозно. Той…

— Задръж — каза Васко. — Запомни си мисълта. Прекъсна я, защото пред очите му се разиграваше нещо невероятно. От дясната страна на двора току-що се беше поя вил Джак Б. Уотсън в компанията на красива стройна тъм нокоса жена и кимаше наляво и надясно. Уотсън винаги гс придружаваха великолепни жени. Всичките работеха за него, всичките бяха умни и зашеметяващо красиви.

Не жената изненада Васко. Изненада го траекторията на Уотсън, която водеше право към Еди Толман, беглеца. В това нямаше никакъв смисъл. Дори Толман да беше сключил сделка с Уотсън, известният инвеститор никога не би се срещнал с него лично. Още по-малко на обществено място. Но ето ги тук, вървяха един срещу друг посред пълния с хора Венециански двор.

Какво ставаше, по дяволите? Не можеше да повярва на очите си.

Но после стройната жена се спъна и спря. Рокличката й беше къса и впита, обувките — с високи токчета. Облегна се на рамото на Уотсън, сви коляно, с което доразголи бедрото си, и си заоглежда обувката. Нагласи каишката, изправи се и се усмихна на Уотсън. Васко отклони поглед от двамата и видя, че Толман е изчезнал.

В следващия миг Уотсън и жената минаха толкова близо пред него, че долови парфюма на мацката, чу как Уотсън й прошепна нещо, а тя стисна ръката му и облегна глава на рамото му в движение. Самата романтика по бели гащи.

Случайно ли беше всичко това? Или бе съзнателно изиграно? Преметнали ли го бяха? Той натисна слушалката в ухото си.

— Доли. Изгубих го.

— Няма проблем. Виждам го. — Васко погледна нагоре. Доли беше на втория етаж и наблюдаваше двора. — Онзи, дето мина покрай теб, Джак Уотсън ли беше?

— Да бе. Реших, че може би…

— Не, не — каза Доли. — Не виждам как Уотсън ще се забърка в такова нещо. Не му е в стила. Исках да ти кажа, че Плеши се е запътил към стаята си, защото има среща. За разтуха.

— По-точно?

— Рускинче. Той май само по рускини си пада. Високи.

— Познаваме ли я?

— Не, но имам малко информация. Имам и камери в апартамента му.

— Стига бе. И как? — попита Васко и се усмихна.

— Просто охраната на Венецианския не е каквато беше. И е поевтиняла на всичкото отгоре.

 

Ирина Катаева, двадесет и две годишна, почука на вратата. В лявата си ръка държеше бутилка вино в кадифена подаръчна торбичка с връзки за пристягане в горната част. Мъж на трийсетина години й отвори вратата и се усмихна. Не беше привлекателен.

— Ти ли си Еди?

— Аз съм. Заповядай.

— Донесох ти това, от хотелския сейф — каза тя и му подаде виното.

Васко наблюдаваше всичко на малкия си преносим монитор.

— Даде му го в коридора — каза той. — Където ще се види на охранителните монитори. Защо не изчака да влязат в стаята?

— Може така да й е било наредено — каза Доли.

— Над метър и осемдесет е. Какво знаем за нея?

— Добър английски. От четири години е в страната. Студентка.

— В хотела ли работи?

— Не.

— Значи не е професионалистка?

— Е, все пак сме в Невада — каза Доли.

На монитора се видя как руското момиче влиза в стаята и вратата се затваря. Васко завъртя копчето за настройка на монитора и прехвърли образ от една от вътрешните камери. Хлапето се беше настанило в голям апартамент, близо двеста квадрата, обзаведен във венециански стил. Момичето кимна и се усмихна.

— Хубаво стайче.

— Да. Ще пийнеш ли нещо? Тя поклати глава.

— Всъщност нямам много време. — Вдигна ръка зад гърба си, смъкна ципа на роклята и презрамките се свлякоха по раменете й. Момичето се обърна уж несъзнателно, но изложи на показ гърба си, гол чак до дупето, съвсем съзнателно.

— Накъде е спалнята?

— Насам, сладурано.

Двамата тръгнаха към спалнята и Васко побърза да превключи на друга камера. Картината се появи точно когато момичето казваше:

— Не знам нищо за бизнеса ти и не искам да знам. Бизнесът е скучен. — После остави роклята да се свлече около глезените й. Прескочи я и се изтегна на леглото, съвсем гола, ако не се брояха обувките с високи токчета. Изрита и тях. — Едва ли имаш нужда от нещо за пиене — каза тя. — А за себе си със сигурност знам, че не ми трябва.

Толман се метна отгоре й. Момичето изпъшка и направи опит да се усмихне.

— Полека, младеж. — Толман грухтеше като локомотив. Посегна да я погали по косата. — Не ми закачай косата — каза тя и се извърна. — Легни като човек и аз ще се погрижа за теб.

— Ега ти — възкликна Васко, вперил очи в малкия монитор. — Можеш ли да повярваш? Този и една минута не изтрая. С жена като тази е нормално да…

— Няма значение — обади се Доли в слушалката му. — Мацката вече се облича.

— Вярно — каза той. — И май доста бърза на всичкото отгоре.

— Нали уж му се полага половин час. А и не видях Плеши Да й плаща.

— И аз не видях. Но и той се облича.

— Има нещо гнило — каза Доли. — Момичето излиза. Васко се опита да мине на друга камера. Нямаше образ, само статичен шум.

— Нищо не се вижда.

— Тя си тръгва. Той още е в апартамента. Не, чакай… и той излиза.

— Сериозно?

— Сериозно. С бутилката при това.

— Добре де — каза Васко. — И къде е тръгнал с бутилка вино?

 

Замразени в течен азот ембриони се транспортираха в специални термоси от неръждаема стомана с обвивка от бороси-ликатно стъкло, известни под наименованието „термос на Девар“. Деварите обикновено бяха обемни и големи колкото бидони за мляко, но можеха да се намерят и по-малки, с вместимост един литър. Нямаха формата на бутилка за вино, защото гърлото им по правило е широко, но иначе размерът долу-горе съвпадаше. И един еднолитров девар със сигурност би се вместил в подаръчна торбичка за вино.

— Трябва да е у него — каза Васко. — В торбичката.

— И аз така реших — каза Доли. — Сега виждаш ли ги?

— Да, виждам ги.

Васко пое двойката на приземния етаж, близо до пристана на гондолите. Вървяха под ръка, Толман крепеше бутилката в лакътната си свивка, с гърлото нагоре. Доста неудобен и необичаен начин да носиш бутилка вино. Двамата биеха на очи — красиво момиче и изгърбен мухльо. Вървяха покрай канала, без да поглеждат към лъскавите витрини от другата страна.

— Отиват да се срещнат с някого — каза Васко.

— Виждам ги — отвърна Доли. Васко плъзна поглед по изпълнената с хора улица и видя Доли в другия й край. Доли беше на двайсет и осем и съвсем обикновена на вид. Можеше да е всякаква — счетоводителка, нечие гадже, секретарка. За всичко можеше да мине. Тази вечер беше облечена като за Вегас — стърчаща руса коса и лъскава рокля с дълбоко деколте. Беше малко пълничка, което идеално допълваше образа й. Васко беше с нея от четири години и като екип работеха добре. В личния живот се спогаждаха поносимо. Доли обаче мразеше навика му да пуши в леглото.

— Насочват се към колонадата — каза Доли. — Не, връщат се.

Централната колонада представляваше огромен овален проход с висок позлатен таван, меко осветление и мраморни колони. Толкова беше голяма, че хората приличаха на пълзящи по пода й мравки. Васко забави крачка.

— Променили са си решението? Или са ни забелязали?

— Мисля, че просто играят предпазливо.

— Е, нали това е решаващият момент. — Защото освен да задържат беглеца Васко и Доли имаха и по-важна задача — да разберат кой се е спазарил за ембрионите. Очевидно беше някой от делегатите на конференцията.

— Малко остава — каза Доли.

 

Рик Диел крачеше напред-назад покрай магазините при канала за гондоли, стиснал телефона си. Не обръщаше никакво внимание на витрините — пълни бяха със скъпи вещи, от онзи вид, който никога не го беше интересувал. Диел беше трето дете в семейството на лекар от Балтимор. Братята му завършиха медицина и станаха акушер-гинеколози като баща им. Диел обаче се насочи към медицинските изследвания. Натискът на семейството все пак го принуди да се премести на запад. Известно време се занимава с генетични изследвания за Калифорнийския университет в Сан Франциско, но скоро откри, че повечето кадърни университетски преподаватели в района или са създали свои собствени компании, или са в борда на най-малко две биотехнологични фирми. Разговорите в университетската столова се въртяха главно около технологични трансфери, кръстосано лицензиране, поетапни плащания, закупуване на контролни пакети, изплащане на дивиденти, предшестваща и съпътстваща интелектуална собственост.

По онова време Карън, съпругата му, вече беше получила значително наследство и той си даде сметка, че разполага с достатъчно капитал да основе своя компания. Заливът на Сан Франциско беше тъпкан с фирми и търсенето на персонал и офис пространство отдавна удряше тавана. Затова Диел реши да се насочи към района северно от Лос Анжелис, където „Амджен“ бяха построили огромния си комплекс. Дич>л, от своя страна, построи страхотен завод с най-съвременни технологии, нае способни изследователски екипи и нещата потръгнаха. Баща му и братята му дойдоха на посещение и останаха съответно впечатлени.

Но… защо тя не отговаряше на обаждането му? Диел си погледна часовника. Девет. Децата трябваше вече да са в леглата. А Карън да си е у дома. Домашната помощница му беше казала, че жена му е излязла преди час, но не казала къде отива. Само че Карън никога не излизаше, без да си вземе мобилния. И сега трябваше да е у нея. Защо тогава не отговаряше?

Не разбираше какво става и това го подлудяваше. Ето го тук, сам в този прокълнат град, където на квадратен метър имаше повече красиви жени, отколкото беше виждал за целия си живот. Вярно, бяха изкуствени, с много силикон и операции, но пък сексапилът им извираше на талази.

Малко по-напред вървеше някакъв мъж, смотан на вид, под мишка с високо гадже на тънки токчета, направо трепач — дълга коса, гладка кожа и стройна снага. Смотанякът сигурно й плащаше за компанията, но дори и така да беше, очевидно не я оценяваше по достойнство. Беше гушнал бутилка вино, като да беше бебе, и изглеждаше толкова нервен, че направо се обливаше в пот.

Момичето обаче… леле мале, беше направо жестоко. Защо, по дяволите, не му се обаждаше Карън?

 

— Ха — каза Васко. — Виж ти. Онова там не е ли шефчето на „Биоджен“? Мотае се като муха без глава.

— Виждам го — каза Доли. Беше на една пресечка пред него.

— Остави, няма значение.

Толман и рускинчето минаха покрай шефа на „Биоджен“, който само си отвори телефона и набра някакъв номер. Как беше името? Диел. Васко беше чувал едно-друго за него. Създал компания с мангизите на жена си и сега бил под чехъл горкият. Нещо такова. Богата мадама, стара фамилия източните щати, много пари. Такива мадами лесно обуваха мъжки панталони.

— Ресторант — каза Доли. — Отиват в онова заведение, тераса някаква си.

„Ил Теразо Антико“ беше двуетажен ресторант с остъклени балкони. Интериорът му — в стил съвременен бардак с излишество от позлата. Колони, таван, стени — всяка повърхност бъкаше от декорации. Направо да те полазят тръпки, реши Васко.

Толман и момичето влязоха в ресторанта, без да се спрат на бюрото за резервации, и тръгнаха право към една странична маса. На масата седеше едър мъж, същинска мутра, тъмнокож и с надвиснали вежди, зяпаше рускинчето и само дето не се облизваше.

Толман се приближи до масата и заговори тъмнокожия. Той пък изглеждаше озадачен. Не ги покани да седнат. Васко си помисли, че нещо не е наред. Рускинчето беше отстъпило крачка назад.

И в този момент блесна светкавица. Доли беше направила снимка. Толман вдигна поглед, прецени ситуацията и си плю на петите.

— Мамка му, Доли!

Васко хукна след Толман, който тичаше към вътрешността на ресторанта. Един сервитьор вдигна предупредително ръце.

— Сър, извинете, но…

Васко го събори в движение. Толман тичаше пред него, по-бавно от очакваното, защото се опитваше да не тръска скъпоценната си бутилка. Но явно не знаеше къде отива. Не познаваше ресторанта, просто бягаше. Шмугна се през една люлееща се врата и се озова в кухнята, Васко беше по петите му. Всичко живо им крещеше, някои от готвачите размахваха ножове, но Толман тичаше упорито напред, явно с мисълта, че все трябва да има заден изход от кухнята.

Нямаше. Напъхал се беше в капан. Огледа се трескаво. Васко забави крачка. Извади една от значките си, тежкарска на вид, и викна:

— Граждански арест.

Толман отстъпи назад покрай две фризерни помещения и тясна врата с още по-тясно и високо прозорче. Хлътна през тясната врата и тя се затвори след него.

Отстрани примигна светлинка.

Служебен асансьор.

„Мамка му!“

— Къде отива това?

— На втория етаж.

— Някъде другаде?

— Не, само на втория.

Васко притисна слушалката в ухото си.

— Доли?

— Действам — каза тя. Дишаше тежко, явно изкачваше стълбите на бегом.

Васко зае позиция пред вратата на асансьора и зачака. Натисна копчето да го извика.

— Пред асансьора съм — каза Доли. — Видях го. Слиза надолу.

— Кабинката е миниатюрна — каза Васко.

— Знам.

— Ако наистина носи течен азот, ще стане лошо. Преди две години беше гонил беглец в склад с лабораторни материали. Онзи се заключи в някакъв килер и едва не се задуши.

Кабинката се спусна и щом спря, Васко дръпна вратата, но Толман явно беше натиснал стоп-бутона, защото вратата не се отвори. Торбичката с бутилката се виждаше на пода на кабинката. Кадифето се беше смъкнало надолу, виждаше се стоманеното гърло на девара.

Запушалката беше махната. Около отвора се събираше бяла пара.

Толман го гледаше трескаво през прозорчето.

— Излизай, момче — каза Васко. — Не прави глупости. Толман поклати глава.

— Опасно е — каза Васко. — Знаеш, че е опасно.

Но хлапето натисна някакъв бутон и асансьорът тръгна нагоре.

Васко потръпна от лошо предчувствие.

Хлапето знаеше, разбира се. Знаеше съвсем точно какво прави.

 

— Тук е, горе — обади се Доли от втория етаж. — Но вратата не се отваря. Не, пак тръгна надолу.

— Върни се при масата — каза Васко. — Остави го да излезе.

Доли веднага разбра какво има предвид партньорът й. Забърза надолу по застланото с червена пътека стълбище към приземния етаж. Изобщо не се изненада, че масата на тъмнокожата мутра вече е празна. Нямаше мутра, нямаше и красиво рускинче. Само стодоларова банкнота, пъхната под една чаша. Платил беше в брой естествено.

И беше изчезнал.

 

Бяха го обкръжили трима служители от хотелската охрана и всички говореха едновременно. Васко — стърчеше с половин глава над всички, им кресна да млъкнат.

— Един въпрос — каза после. — Как да отворим вратата на асансьора?

— Явно е натиснал стоп-бутона.

— Как да я отворим бе, хора?

— Трябва да прекъснем захранването. — Това ще я отвори ли?

— Не, но ще можем да я насилим с лост, след като асансьорът спре.

— Колко време ще отнеме?

— Десет, може би петнайсет минути. Няма значение. Този тип няма къде да избяга.

— Напротив — каза Васко. Човекът от охраната се изсмя.

— И къде ще иде, за Бога?

Кабинката се спусна отново. Толман беше на колене и затискаше вратата.

— Стани — каза Васко. — Стани бе. Стига, момче. Не си струва. Изправи се.

Изведнъж очите на Толман се подбелиха и той се срина по гръб. Кабинката пое нагоре.

— Какво става? — възкликна един от охранителите. — Какъв е тоя всъщност?

„Мъртъв“, помисли си Васко.

 

Хлапето беше успяло някак да прецака електрическите вериги на асансьора. Минаха четиридесет минути, докато отворят вратите и го извадят. Той, разбира се, отдавна беше издъхнал. Още когато бе паднал на пода, Толман се беше озовал в атмосферен джоб със сто процента съдържание на азот, отделящ се във вид на пара от термоса. Азотът е по-тежък от въздуха и постепенно беше изпълвал кабинката отдолу-нагоре. Васко знаеше, че когато се бе пльоснало по гръб, хлапето вече е било в безсъзнание, а минута по-късно — мъртво.

Хората от охраната искаха да знаят какво има в девара, който вече не димеше. Васко поиска да му дадат ръкавици и извади металната пръчка от термоса. Там нямаше нищо, само празни скоби. Епруветките с ембрионите бяха извадени.

— Казваш, че се е самоубил, така ли? — попита един от охраната.

— Точно така — потвърди Васко. — Работел е в ембрионална лаборатория. Знаел е за опасността от течен азот в тясно пространство. — Азотът беше основният причинител на лабораторни злополуки. Половината загинали се бяха опитвали да спасят свои колеги, припаднали в затворени пространства.

— Това просто е бил неговият начин да се измъкне от кофти ситуация — обобщи Васко.

 

По-късно, докато пътуваха към къщи, Доли каза:

— И какво е станало с ембрионите? Васко поклати глава.

— Представа нямам. Не бяха у хлапето.

— Дали не ги е взело момичето? Преди да занесе девара в стаята му?

— Някой определено ги е взел. — Васко въздъхна. — В хотела не я познават, така ли?

— Прегледаха записите от охранителните камери. Не я познават.

— А от университета какво казаха?

— Била е тяхна студентка миналата година. Не се е записала за тази.

— С други думи, е изчезнала.

— Да — каза Доли. — Тя, тъмнокожият здравеняк и ембрионите. Всички липсват.

— Ще ми се да знаех как се връзва всичко това — каза Васко.

— Може и да не се връзва — възрази Доли.

— Няма да е за пръв път — каза Васко.

Напред лъсна неонова реклама на крайпътна кръчма в пустинята. Той отби и спря. Имаше нужда да пийне нещо.