Майкъл Крайтън
Ген (15)

13.

Ковчегът не изглеждаше по-различно отпреди седмица, когато го бяха спуснали в гроба, с изключение на буците пръст, полепнали по дъното.

— Всичко това е толкова унизително — каза Емил и Уелър. Стоеше неподвижно до гроба със сина си Том и дъщеря си Рейчъл. Лиза я нямаше, разбира се. Всичко това беше по нейна вина, но тя така и не си направи труда да види какво причинява на бедния си баща.

И болничният патолог беше тук, нервен дребен мъж, казваше се Марти Робъртс. „И с право е нервен — помисли си Емили, — ако той е дал на Лиза кръвта без ничие разрешение.“

— И сега какво? — попита сина си. Том беше на двайсет и шест, с хубав костюм и вратовръзка. Имаше магистърска степен по микробиология и работеше за голяма биотехнологична компания в Лос Анжелис. Том си беше стъпил на краката, дъщеря й Рейчъл — също. Тя беше студентка последна година по бизнес управление в университета на Южна Калифорния. — Тук ли ще вземат от кръвта на Джак?

— О, няма само кръв да вземат — каза Том.

— Какво имаш предвид?

— Когато се касае за оспорени данни от генетичен тест — обясни Том, — обикновено се взема тъкан от няколко системи.

— Не знаех — каза Емил и и се намръщи. Сърцето й прескочи — И гърлото й се стегна. Болезнено. Тя прехапа устни.

— Прилоша ли ти, мамо?

— Трябваше да си взема успокоителните.

— Колко време ще отнеме това? — обади се Рейчъл.

— Не много — каза Том. — Само няколко минути. Патологът ще отвори ковчега, за да потвърди самоличността на тялото. После ще го откарат в болницата, за да вземат тъкан за генетичен анализ. Повторното погребение ще е утре или най-късно вдругиден.

— Утре или вдругиден? — повтори Емили. Подсмръкна и изтри очите си. — Значи трябва пак да идваме тук? И още веднъж да погребем Джак? Това е толкова, толкова…

— Знам, мамо. — Том я потупа по рамото. — Съжалявам Но няма друг начин. Работата е там, че трябва да проверят за едно нещо, казва се химеризъм и…

— О, не ми казвай — каза тя и размаха ръка. — И без това нищо няма да разбера.

— Добре, мамо. — Той я прегърна през раменете.

 

В древната митология химерите били чудовища, съставени от части на различни животни. Първата Химера имала глава на лъв, тяло на коза и змийска опашка. Други били отчасти човешки, като египетския сфинкс, с тяло на лъв, крила на птица и женска глава.

Но истинските човешки химери — тоест хора с два набора ДНК — бяха открити съвсем неотдавна. Децата на жена, която се нуждаела от бъбречна трансплантация, били изследвани за донорска съвместимост и се оказало, че не носят нейното ДНК. Лекарите казали, че децата не са нейни, и поискали да докаже, че наистина тя ги е родила. Стигнало се до съдебен процес. След подробни изследвания лекарите установили, че тялото на жената носи два вида ДНК. В яйчниците й открили яйцеклетки с два различни вида ДНК. Епителните клетки на корема й имали ДНК-то на децата й. Но не и кожата по раменете й. Била нещо като генетична мозайка. Във всичките си органи.

Оказало се, че първоначално жената е била една от двуяйчни близначки, но на ранен етап в развитието на ембрионите ембрионът на сестра й се слял с нейния. Така че реално тя била едновременно себе си и близначката си.

Оттогава се бяха появили данни за повече от петдесет химери. Учените вече смятаха, че химеризмът не е толкова рядко явление. Едно от следствията на това откритие засягаше трудните случаи на оспорено бащинство. Не беше изключено бащата на Лиза да е бил химера. Но за да се установи това, трябваше да се вземат тъкани от всички органи на тялото му, а за предпочитане и от различни места на всеки орган.

Именно по тази причина на д-р Робъртс му предстоеше да вземе толкова много тъканни проби и да направи това в болницата, а не в гробището.

Д-р Робъртс вдигна капака на ковчега и се обърна към семейството от другата страна на гроба.

— Кой от вас ще извърши разпознаването?

— Аз — каза Том, заобиколи гроба и погледна в ковчега. Баща му изглеждаше изненадващо непроменен, само кожата му беше много по-сива, направо тъмносива, а крайниците се бяха смалили сякаш, изтънели, особено краката, въпреки визуалния обем, който им придаваше панталонът. Патологът попита официално:

— Това баща ви ли е? Джон Дж. Уелър?

— Да. Той е.

— Добре. Благодаря. Том се обърна към него.

— Доктор Робъртс, знам, че трябва да следвате процедурите, но… ако има някакъв начин да вземете тъканите тук… за да спестим на майка ми чакането и повторното погребение…

— Съжалявам — каза Марти Робъртс. — Трябва да следвам законовата процедура. Тялото задължително трябва да бъде откарано в болница.

— Ако е възможно… само този път… да заобиколите… — Съжалявам. Няма как.

Том кимна и се върна при майка си и сестра си. Майка му каза:

— Какво си приказвахте?

— Просто го попитах нещо.

Доктор Робъртс се наведе над ковчега, после рязко сеизправи. Тръгна към тях и заговори тихо на Том, така че другите да не го чуят.

— Господин Уелър, може би наистина е по-добре да спестим излишните тревоги на семейството ви. Стига да сте съгласен това да си остане между нас…

— Разбира се. Значи ще…

— Да, ще направя всичко тук. Няма да отнеме много време. Само да си взема инструментите. — И забърза към колата си.

Емили прехапа устни.

— Какво става?

— Помолих го да направи всички тестове тук, мамо.

— И той се съгласи? Благодаря ти, скъпи — каза тя и го целуна. — Ще направи всички тестове, които би направил и в болницата, нали?

— Не всички, но достатъчно, за да даде отговор на въпросите ти.

След двайсет минути тъканните проби бяха взети и поставени в епруветки. Епруветките бяха прибрани в специален хладилен контейнер. Ковчегът бе спуснат обратно в гроба.

— Хайде — каза Емили Уелър на децата си. — Да се махаме оттук. Трябва да пийна нещо.

Докато се отдалечаваха с колата, тя се обърна към Том.

— Съжалявам, че ти се наложи да направиш това. Много ли се беше разложил Джак?

— Не — каза той. — Не много.

— О, това е добре — каза Емили. — Много е добре.