Тери Брукс
Камъните на елфите (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Рано на следващата сутрин Аланон дойде, за да каже на Уил Омсфорд, че тръгват. Уил зяпна изумен, но прочете в лицето на друида да не задава излишни въпроси. В държанието на Аланон се долавяше някакво напрежение за разлика от предишната вечер. Каквото и да го бе накарало да вземе това решение, явно имаше достатъчно основания за това. Така че Уил си събра нещата набързо, заключи хижата и последва друида.

Навън валеше и небето беше смрачено, надвиснало. От северозапад се надигаше буря. Двамата поеха по разкаляния път — Аланон отпред, загърнат в черния си плащ, след него — Уил. На входа на Лечебницата ги чакаше цяла тълпа изпращачи — стори в бели престилки, които връчиха на Уил комплект инструменти и напълниха дисагите им с провизии за из път. Артак беше вече оседлан и трептеше от нетърпение. Аланон се метна на гърба му и изпъшка от рязкото движение — раните му явно още не бяха заздравели напълно. На Уил се падна един сив жребец на име Спитър и южнякът тъкмо пъхна крак в стремето, когато откъм селото тичешком се зададе Флик, зачервен и задъхан.

— Току-що ми казаха — изръмжа той и вдигна към Уил мокрото си от дъжда лице. — Добре, че все пак се сетиха. После се обърна към Аланон:

— Какво си се разбързал толкова?

— Сигурно се налага — побърза да отвърне Уил вместо него.

Флик го погледна с такава загриженост и безпокойство, че на Уил му дожаля за него.

— Да беше се отказал, докато още не е станало късно… — въздъхна старецът, но Уил само поклати глава.

— Добре тогава… Ще кажа на дядо ти, че си заминал, но мисля, че няма много да го зарадвам… Е, хайде, тръгвай… И се пази… Не поемай всичко върху себе си!

Сбогуваха се без много приказки и набързо, както подобава на мъже. Прегърнаха се и след миг конете вече препускаха. Сенките на изпращачите се изгубиха в мъглата.

Друидът и неговият спътник се отправиха на запад от Сторлок, а когато излязоха от долината Раб, свиха на юг към Сребърната река. Аланон сподели с Уил само това, че се придвижват в посока на Долен Анар към едно малко селце, наречено Хейвънстед. Там щели да открият Амбърли. Уил се задоволи с това, което чу, и не посмя да разпитва повече. Валеше като из ведро и двамата яздеха приведени, почти без да разговарят.

Мислите на Уил се върнаха към събитията от предишната вечер. Все още не можеше да си обясни защо изведнъж така категорично реши да последва друида. Тази внезапна готовност го безпокоеше. Ако самият той не си даваше сметка какво го е накарало да тръгне, тогава кой би могъл да знае? Подсъзнателно ли беше взел това решение или какво? И защо се чувстваше толкова объркан, безпомощен да събере мислите си?

Не че му липсваха отговори. Най-лесният от тях беше например, че тръгва, защото някой има нужда от помощта му. Ако се вярва на думите на Аланон, а той му вярваше въпреки опасенията на Флик — помощта му щеше да е неоценима за елфите и по-точно за онова момиче Амбърли. Дотук добре. Но всъщност той изобщо нямаше представа ще подействат ли камъните на елфите в неговите ръце. Ами ако не успееше да събуди силата им? Ако Аланон и дядо му се бяха излъгали в него? Тогава какво? Какво, какво? Решението беше взето и връщане назад нямаше. Какво е седнал да си блъска главата? Ще става, каквото има да става. Ако може, ще помогне, ако не… Не му се мислеше за това. Във всеки случай знаеше, че на негово място дядо му би тръгнал, без да се замисли, ако Аланон го беше помолил. Щом Ший Омсфорд се беше справил навремето, защо Уил да не може?

Въздъхна дълбоко. Да, знаеше, че беше взел единственото правилно решение и се надяваше да не го е сторил несъзнателна Изведнъж осъзна, че това, което го безпокоеше, не беше свързано със самото решение, а по-скоро с Аланон. Не можеше да се отърве от усещането, че в един момент друидът сякаш беше подчинил мисълта му на своята, вложил бе в устата му думи, които не бяха негови, попречил му бе да се вслуша в разумните доводи на вуйчо си. Изобщо бе предвидил реакциите му и бе повел разговора така, че Уил не можеше да не се съгласи с него. В противен случай би изневерил на убежденията си и би уронил достойнството си. Ший Омсфорд му бе казал веднъж, че Аланон притежава дарбата да прониква в мислите ти. Едва сега разбираше какво е имал предвид дядо му.

Човек неволно се издаваше. Но стореното — сторено. Нямаше намерение да го предъвква. Просто отсега нататък щеше да бъде по-предпазлив по отношение на Аланон. Нямаше да се оставя да бъде така умело манипулиран. Щеше по-внимателно да търси скрития смисъл зад думите на друида, а не да му се подчинява сляпо. Щеше да удържи на обещанието си и да се опита да помогне на елфите, без обаче да се хвърля с главата напред… И нямаше да приема нищо за даденост.

Той впери поглед в тъмната фигура, която яздеше напред в мъглата — Аланон, последният друид, свидетел на отдавна отминали времена… Можеше ли да му се вярва? Какво изобщо знаеше за него? На нито един от тези въпроси не можеше да отговори със сигурност, но все пак съдбата му беше вече свързана с този загадъчен, сдържан и суров мъдрец с необикновена сила. Изведнъж се почувства така самотен, че чак го прониза хлад. В какво се беше забъркал? Дали лък Флик нямаше да излезе прав? Така е, когато човек първо действа, а после мисли… Но вече беше късно за отстъпление и той тръсна глава.

През остатъка от деня безуспешно се опитваше да мисли за нещо друго.

Привечер пороят се превърна в ситен дъждец. Двамата ездачи бяха мокри до кости и в жилите им се просмукваше хлад. Сиво-пепелявото небе над главите им бе натежало от буреносни облаци. Вятърът се луташе из клоните на крайпътните дървета и хлипаше тихичко и безутешно като изгубено дете.

Наближаваше време за нощувка и те навлязоха навътре в гората. Подслониха се под едно от дърветата и запалиха огън, за да се сгреят и поизсушат. В далечината се чернееха очертанията на Вълчите планини.

Вечерята им беше скромна — студено телешко, плодове и орехи. Ядоха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

Конете, вързани малко по-встрани, кротко пасяха. Но Уил нямаше намерение да бъде държан в неведение през целия път и най-после не се сдържа. Премести се по-близо до огъня, изкашля се, за да привлече вниманието на Аланон, и несмело попита: — Може ли да поговорим? Друидът само кимна.

— Ще ми разкажеш ли още нещо за елфите? — Реши, че ще е най-добре разговорът да тръгне оттук.

— Защо не? — едва забележимо се усмихна Аланон, без да сваля очи от него. — Какво по-точно те интересува?

— Снощи каза, че древните елфи не са били приказни създания, а са съществували наистина, също както и хората Защо тогава едните и другите изобщо не са общували помежду си? Как е възможно хората да не са ги забелязвали? Това не ми стана много ясно…

— Така ли? — подсмихна се друидът. — Ще се опитам да ти го обясня. Най-просто казано, елфите винаги са били горски обитатели, особено във времената преда Големите войни. По същото онова време те владеели и своята магия. Притежавали чудната способност, когато пожелаят, да се сливат със заобикалящата ги среда, сякаш са дърво или цвете, покрай което човек можел да мине хиляди пъти, без нищо да подозира. Сега разбираш ли защо хората не са ги виждали? Те просто не са знаели какво да гледат…

— Значи все пак елфите не са били невидими?

— Не, не са били.

— Само че хората не са ги забелязвали…

— Да, точно така. — Уил долови в гласа на друида нотка раздразнение.

— А защо днес ги виждаме най-спокойно? — въпреки това продължи да разпитва младежът. Аланон се надигна.

— Ти май не си отваряш ушите. В Стария свят елфите са притежавали магия. Днес вече вълшебството им е изчезнало, изгубили са го, разбираш ли? Сега те са най-обикновени хора, не по-различни от всички останали.

— Как така са го изгубили? — Уил се настани по-удобно, подпря брадичка на коленете си и се приготви да слуша с нетърпеливото изражение на дете, което чака своята приказка.

— Не е толкова лесно да се обясни — въздъхна друидът. — Но все пак ще опитам — че иначе няма да ме оставиш на мира. Той лекичко се наведе напред и започна:

— След като Елкрис била вече създадена, а силите на мрака — прогонени вдън земя, елфите и техните съюзници, останалите вълшебни същества, отново се разделили и поели всеки по своя път. Всъщност това било съвсем естествено, тъй като ги била сплотила опасността от общия враг, и веднага след като тази опасност отминала, вече нищо не ги задържало вкупом. Те си имали свои навици, занимания, обичаи. Обединявала ги единствено общата загриженост за съдбата на Земята, а иначе елфи, джуджета, гноми, феи и троли били така различни, както рибите във водата.

— А колкото до хората, те още се намирали в най-примитивния стадий от своето развитие и чак след стотици години щели да станат наистина разумни същества. Сега засега били безобидни и вълшебните същества си живеели в съседство с тях, без да им обръщат особено внимание. И без изобщо да подозират какво огромно влияние ще има човекът един ден… Защото тогава хората още не притежавали кой знае какви умения, навиците им били почти животински, а инстинктите им закърнели… Изобщо не виждали по-далеч от носа си…

Друидът помълча малко, въздъхна и продължи:

— Може би, ако древните не бяха прибързали със заключенията си, ако самите те се бяха оказали малко по-далновидни, всичко щеше да бъде различно… Но не би. И така, хората се оказали необичайно издръжливи, приспособими и… плодовити същества. Докато елфите, известни със своето дълголетие, имали далеч по-малобройно потомство. И в един момент нещата се обърнали — първоначалното числено превъзходство на вълшебните създания останало само далечен спомен… Но за това след малко.

— Както казах, елфите значително отстъпвали на хората и в степента на приспособяемост. Техен дом била гората, така както и останалите вълшебни същества си имали любима обител и рядко напускали границите й. Едни от тях населявали реките, друга — моретата, трети — планините… Така било от векове.

През това време хората се размножавали, принуждавали се да търсят все нови и нови територии и… се оказало, че навсякъде се чувстват като у дома си. Така се започнало. Вълшебните същества се съпротивлявали на всяка промяна, човекът набързо се приспособявал към нея. Това било голямото предимство на хората и основната разлика между тях и вълшебния народ.

Аланон погледна Уил и по лицето му пробяга тъжна усмивка:

— Точно тогава бил моментът, когато хората и елфите можели да си подадат ръка едни на други… Но те го пропуснали. Елфите предпочели да останат в своите гори и да наблюдават как човекът става все по-сръчен и изкусен, как се умножават знанията му, как укрепва могъществото му, без изобщо да съзират в това заплаха за своето собствено съществуване. Те си знаели едно — че винаги могат да разчитат на своите магии, пред които хората били безсилни… Междувременно човекът вече не бил в неведение за тях, нито за останалите вълшебни същества, но не виждал особени причини да им има доверие, след като те продължавали упорито да странят от него. Дори решил, че тези странни същества не му мислят доброто, а по-скоро му носят нещастие, и… честно казано, имал известни основания за това. Защото палавите феи, тролчета и таласъмчета се забавлявали да му погаждат номера и не се уморявали да вършат пакости… Все едно им било какво ще си помисли човекът за тях — и нищо чудно, че той ги взел за злобни, пакостливи и лекомислени създания. И откъде можел да знае колко грижовни стопани на земята са те всъщност?

Уил слушаше със затаен дъх. Аланон продължи:

— И така, човекът упорито и неотклонно завладявал дивата пустош. Все по-малко земи оставали неизследвани, все по-малко територии — ненаселени. Човекът започнал все по-дръзко да променя облика на земята, все по-насилствено да я приспособява към нуждите си. Изсичал най-безогледно горите, а вместо да се намесят, елфите се отдръпвали все по-навътре, в най-затънтените дебри и пущинаци. Лека-полека вълшебните народи осъзнали каква заплаха представлява човекът за тях, но вече било твърде късно…

— В какъв смисъл? — промълви Уил.

— В смисъл, че вече били на изчезване — отвърна друидът с горчива усмивка. — Ето докъде довело нежеланието им да направят малко усилие. А знаеш ли кое било най-страшното? Толкова отдавна не били използвали магиите си, че вече не умеели да си служат с тях. Така е — всяка способност, която не се развива, рано или късно закърнява. Навремето тяхното вълшебство възникнало като противодействие на злото, но откак злото се охранявало от Забраната, те просто нямали къде да прилагат магическото си изкуство. Човекът дълго време бил за тях неравностоен противник — просто не си струвало да използват срещу него заклинанията си. И когато те отново им потрябвали, установили, че почти всичко е забравено. Отчаяно се опитали да възстановят изгубеното, но без особен успех. Можели само да забавят унищожението си, но не и да го избегнат. Едва сега разбрали колко напред бил отишъл човекът в развитието си и какво мощно оръжие бил техническият прогрес — нещо, което навремето недооценили.

— Значи, това бил краят? — тихо попита Уил.

— Не. Просто вече ролите били разменени. На елфите тепърва им предстояло да се научат да се приспособяват, за да оцелеят. Те отчаяно се скрили от очите на хората и ужасени безпомощно наблюдавали в какво се бил превърнал светът. Душите им се бунтували срещу безогледното унищожаване на живота, срещу нарушаването на екологичното равновесие, но те сами го били допуснали — прекалено дълго били останали безучастни, а сега вече били — безсилни да поправят злото. И така, елфите станали неми свидетели на насилие и междуособици, на кръвопролития и борба за власт. Те видели докъде водят човешката алчност и безразсъдство и се уверили, че на всичко това трябвало да се сложи край.

— Тогава избухнала Голямата война — нетърпеливо подсказа Уил.

— Точно така. Разкаянието ги подтиквало към действие, а отчаянието им дало сили. С остатъка от своите магически умения те направили чудо и успели да оцелеят, докато останалите представители на вълшебния народ били подложени на почти поголовно унищожение. По-голямата част от хората също загинали в последвалия хаос, а това, че нищожна част оцелели, се дължало единствено на случайността. Всичко, създавано от векове наред, било сринато из основи — навсякъде царели хаос и разруха. Човешката цивилизация била почти заличена от лицето на Земята.

— Неколцината оцелели се оказали там, откъдето били тръгнали. Започнали отново, от Нищото. Светът около тях бил променен до неузнаваемост. Опознавали го плахо, стъпка по стъпка… Животът им давал последна възможност — да започнат на чисто — без да повтарят старите грешки. Четирите нови раси — хора, джуджета, гноми и троли, нямали нищо общо с предишните освен имената. С елфите нещата стоели по-различна. Преди всичко те пазели своята история, своите традиции. Само магическата им сила била изчезнала — този път завинаги. Необходимостта да се приспособяват към новите условия доня къде ги приобщила към останалите раси. Най-сетне започнали да се сближават с новото човечество и да изграждат съвместно света от хаоса. Пътищата им все по-често се преплитали, а различията им лека-полека се стопявали. Елфите веднъж завинаги се били отказали от ролята си на безучастни наблюдатели и се превърнали в съзидатели на Новия свят, този път рамо до рамо с Човека. Позволили му да черпи от тяхната мъдрост, за да му спестят да извърви отново хилядолетния си път с лутания и заблуди. Затова свикали Първия съвет в Паранор начело с друида Галафил. Събрали накуп всички знания, трупани векове наред по пътя на опита — нищо добро и полезно според тях не бивало да потъне в забвение. Това щяло да попречи на човечеството в незнанието си да извършва насилие над природата и щяло да спаси света от една следваща катастрофа.

— А какво станало с магията? — напомни Уил.

— Елфите не могли да си я възвърнат. Само една шепа мъдреци, друидите, все още владеели част от магическото изкуство. Но и те изпитали на свой гръб последствията от непредпазливите опити да си възвърнат изгубеното. — На лицето на Аланон беше легнала мрачна сянка, а в думите му имаше горчивина. — Стремежът на един от друидите, наречен Брона, да изпробва магическите си умения до краен предел го довел до собственото му унищожение. А във физическата му обвивка се въплътил мрачният Владетел от Уорлок. Тогава останалите друиди, уплашени от непредвидимите последствия забранили безогледното използване на магията. Защото сама по себе си една магия не е нито добра, нито лоша, а само… твърде силна. Всичко зависи само от това в чии ръце ще попадне и с какви намерения ще бъде използвана. Но за разлика от друидите Брона не преустановил с използването на магията. Опиянен от усещането за власт, той избил довчерашните си събратя и поставил началото на Втората война на Расите. Оцелял единствено друидът Бремен… — Аланон помълча и добави: — А сега аз съм последният останал друид… Е, южняко, успях ли да задоволя любопитството ти? — Въпросът му прозвуча почти рязко. Уил се сепна и вдигна очи от тлеещата в краката му жарава. Погледите им се срещнаха.

— Кажи, има ли още нещо, което би искал да знаеш? — вече по-меко попита друидът.

— Да. За онези създания зад стената на Забраната… Как така оцелели след всички тези години?…

— Демоните ли? — замислено отвърна Аланон. — Те били затворени в нещо като черна дупка — извън реалното пространство и времето, извън Живота и Смъртта. Елфите или не били помислили за това, или го сметнали за маловажно, тъй като за тях било единствено от значение, че са успели да отстранят злото. Те вече знаели, че то не може да бъде окончателно унищожено. Но не допускали, че подхранвани от собствената си омраза, демоните ще се размножат, а силите им ще укрепнат неколкократно. А всъщност какво друго, южняко, може да се очаква от злото, оставено на самотек? То няма да залинее, а рано или късно, когато жаждата му за мъст стане неутолима, ще се измъкне от затвора си и ще помете всичко в безумната си ярост.

— Значи ли това, че всъщност през цялото време черната магия е процъфтявала? — прехапа устни Уил.

— А ти какво друго очакваш, южняко? — мрачно отвърна друидът.

Уил потръпна, усетил внезапен хлад, и наведе глава. От изток се долавяше глухият тътен на отминаващата буря.

— Е, Уил — прекъсна мислите му строгият глас на друида, — надявам се, че успях да отговоря на въпросите ти?

— Позволи ми да ти задам още един, последен въпрос Аланон… — преодоля неудобството си Уил.

— Казвай!

Уил замълча, обзет от внезапна нерешителност. Аланон му се струваше по-намръщен отвсякога.

— Всичко, което чух дотук, ме навежда на мисълта — започна младежът, като внимателно подбираше думите си, — че елфите и демоните съвсем няма да са равностойни противници… И че злите сили представляват сериозна заплаха дори за теб, друида. Та ако аз придружа онова момиче Амбърли в търсене на Свещения огън, демоните със сигурност ще бъдат по петите ни… да разбирам ли, че няма голяма вероятност да им се изплъзнем? Лицето на друида бе станало сурово, непроницаемо. — Зависи — замислено отговори той. — Искаше ми се да получа по-точен отговор — въздъхна Уил.

— Ще се опитам, доколкото съм в състояние, да ги отклоня от следите ви… А, засега те дори не подозират за вас, което ни дава известна преднина… — А ако все пак ни настигнат, тогава какво?

— Тогава… остават камъните на елфите. Разбери, Уил, тяхната магическа сила е много стара, от древността, и зависи от духовната сила на притежателя им. Както знаеш, камъните на елфите са три — по един за сърцето, разума и волята. Трите трябва да бъдат в единство, за да се задействат — тогава силата им може да бъде много голяма…

Той изгледа втренчено младежа, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му, и продължи:

— Разбра ли сега защо не мога да ти отговоря по-точно? Съдбата ти е в твоите ръце, силата ти е скрита в теб самия… Не мога да преценя предварително дали ще се справиш, но ако поне малко приличаш на дядо си…

— Надявам се — тихо каза Уил. По лицето на друида пробяга усмивка.

— Много обичах дядо ти. Рядко се среща човек като него. Шансовете му изглеждаха по-малки от твоите, когато тръгна да спасява Меча на Шанара. Владетелят от Уорлок знаеше още от самото начало за намеренията му и бе пуснал по петите му ордата си… Дядо ти не вярваше, че ще успее, но все пак успя. Той се наведе към Уил и сложи ръка на рамото му. Очите му проблясваха в мрака.

— И ти ще успееш, момчето ми. Вярвам в теб. Крайно време е и ти да започнеш да вярваш в себе си!

Той рязко се изправи.

— Е, хубавичко си поприказвахме, но не смяташ ли да поспиш поне малко? Утре ни чака дълъг път. Хайде, лягай вече. Аз оставам на пост.

— Не е ли по-добре аз…

— Не! — повиши глас друидът. — Ти си лягай! Той се загърна в плаща и потъна в сянката на дърветата.

Уил поклати глава и полегна край огъня. Не вярваше да заспи скоро — имаше да обмисли толкова много неща… затвори очи и… след миг вече спеше.