Тери Брукс
Камъните на елфите (8)

ОСМА ГЛАВА

Лечителите се погрижиха за ранения, като вежливо, но категорично отказаха предложената им от Уил и Флик помощ. Отнесоха Аланон в Лечебницата и затвориха вратата под носа на двамата южняци. Вуйчото и племенникът свиха рамене, постояха под дъжда и като се увериха, че нищо повече не се очаква от тях, си тръгнаха към къщи.

Привечер Аланон изпрати да ги повикат. Уил посрещна вестта със смесени чувства на тревога и любопитства От една страна, му се искаше да разбере какво е сполетяло друида, за когото бе слушал какви ли не легенди и който, поне по думите на дядо му и Флик, се бе измъквал невредим от всевъзможни ситуации. Чудеше се с кое ли създание от света на мрака се е срещал този път Аланон, за да пострада така. И дали само по случайност попадна първо на тях, а не на някой от жителите на Сторлок. Може би беше обикновено съвпадение, че друидът завари тук точно вуйчо му Флик, заедно с когото бяха търсили Меча на Шанара, но Уил не вярваше в такива случайности. Аланон беше дошъл при тях с някаква цел, но с каква точно? И защо ли ги викаше сега? С Флик бяха стари познайници, което все пак обясняваше нещата — през толкова изпитания бяха минали двамата, но Уил нямаше нищо общо с това — друидът не го познаваше Така или иначе, нямаше смисъл да си блъска главата — скоро въпросите му щяха да намерят отговор. И Уил се запъти към страноприемницата в центъра на селото, където го чакаше Флик. Имаше нещо подозрително в цялата работа, но Уил не беше страхливец и не смяташе да си заравя главата в пясъка А нищо чудно съмненията му да бяха неоснователни и друидът да ги викаше само за да им благодари…

Флик го чакаше, зиморничаво загърнат в наметалото си, и мърмореше нещо по адрес на времето. Тръгнаха заедно към Лечебницата.

— Според теб за какво може да ни вика той, вуйчо? — не се сдържа и попита Уил.

— Откъде да знам — изръмжа Флик. — Едно е сигурно — появи ли се той, започват неприятностите.

— А възможно ли е идването му в Сторлок да има нещо общо с нас? — настоя Уил, като не сваляше очи от вуйчо си.

— Знам ли? Във всеки случай не е дошъл току-така… — замислено поклати глава Флик. — И със сигурност не ни вика само да ни пита как сме със здравето. Нито да ни съобщи нещо особено приятно. Помни ми думата, ядовете в кърпа са ни вързани. Отдавна го познавам и едно ще ти кажа, Уил, пък ти си отваряй очите… Този човек е опасен.

— Е, не вярвам положението да е чак толкова страшно, но все пак ще внимавам — обеща Уил. — Знам кой е Аланон, достатъчно съм слушал за него.

— Дано тогава да помниш какво съм ти казал… — въздъхна старецът. — Пък ако иска нещо от теб, аз съм насреща!

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Лечебницата беше дълга тясна постройка с варосани стени. Болничните стаи бяха малки, но уютни. Навсякъде светеше от чистота. Посрещна ги един стор в бяла престилка и безшумно ги поведе по един от коридорите. Остави ги пред вратата в дъното, все така без да продума. Само почука веднъж и се отдалечи. Вуйчото и племенникът се огледаха озадачени.

Не след дълго вратата се отвори и се озоваха лице в лице с Аланон. Друидът изглеждаше в цветущо здраве, все едно нищо не се беше случило. Раните му бяха зараснали, по тялото му нямаше нито една превръзка, движеше се изправен, с лекота. Дори не беше облечен в болничен халат, а загърнат със собственото си наметало. Само лицето му беше някак изопнато, но не от болка, а по-скоро от някаква мисъл, която го глождеше. Той огледа изпитателно от главата до петите двамата южняци и ги покани да седнат. — Заповядайте. Имаме доста да поговорим…

Уил и Флик седнаха около масата и се огледаха. Стаята беше малка, без прозорци, спартански мебелирана. Уил най-после имаше възможност отблизо да види човека, за когото толкова беше слушал, и откри, че Аланон изглеждаше точно както си го беше представял. Но най-странното беше, че според разказите на Флик и Ший друидът беше изглеждал така и преди половин век.

— Е, ето ни — продума най-сетне Флик, колкото да наруши настъпилото мълчание. — Добре дошли — усмихна се Аланон.

— Добре изглеждаш — установи Флик. — Да не те бях видял сутринта, нямаше да повярвам, че си бил полумъртъв.

— Заслугата е на Лечителите… — скромно отвърна друидът. — Изглеждам добре, но за съжаление още се чувствам слаб… А ти как се чувстваш, Флик?

— Остарял и поумнял. — Отговорът на стареца прозвуча почти предизвикателно.

Аланон замълча и изведнъж прехвърли цялото си внимание на Уил, Разглеждаше го с непроницаемо изражение на лицето и младежът се почувства доста неловко, но успя да запази спокойствие. После все така неочаквано Аланон се облегна назад и скръсти ръце.

— Имам нужда от помощта ти, Уил — направо започна той, без излишни заобикалки. — Ще трябва да дойдеш с мен на запад.

— Знаех си аз… — мрачно поклати глава Флик.

— Някои неща в живота така и не се променят, стари друже — погледна го друидът. — Да не мислиш, че на мен ми е много весело… Всъщност от помощта на племенника ти се нуждаят елфите, по-точно една млада елфа.

— Все едно — намръщи се Флик, — Уил няма да замине и толкоз.

— Чакай малко, вуйчо — прекъсна го Уил. — Остави аз да реша дали ще ходя, или не, ако нямаш нищо против. Освен това първо бих искал да чуя какво точно ще правя там.

— И какво, като чуеш? Нищо хубаво няма да чуеш, уверявам те — избухна Флик. — Нали и ние с дядо ти така го оставихме да ни подлъже преди петдесет години. Докато се усетим, вече бяхме тръгнали с него да търсим оня меч. — Така ли беше? — И той изгледа друида изпод вежди.

— Така беше — кимна Аланон.

— Ето, виждаш ли! — победоносно заключи Флик. — Знам си аз. Освен това обзалагам се, че и тоя поход ще бъде опасен… Аланон отново кимна утвърдително. — Е, тогава мисля, че няма за какво повече да говорим — и старият южняк уморено се облегна на стола си. — Всичко е ясно. Този път няма кой да се хване на въдицата ти.

— Тук не става въпрос дали Уил иска да замине, или не — в гласа на друида също се долавяше някаква тъга. — Той трябва да замине.

— Нима? — Флик се постара въпросът му да прозвучи колкото се може по-язвително.

— Остави ме да ти обясня всичко, Флик, и сам ще се убедиш, че е точно така — отвърна Аланон. — Нека ти разкажа каква заплаха е надвиснала над Четирите земи, южняко. Моля те, изслушай ме!

Очите му блестяха. Той притегли стола си към масата и заговори:

— Навремето, много, много отдавна, още преди Големите войни и еволюцията на новите раси, преди превръщането на Човека в мислещо цивилизовано същество, се разразила война между могъщи създания, много от които днес вече са изчезнали от лице то на земята Някои от тези същества били загрижени не само за собственото си добруване, но и за съдбата на света — те почитали духовете на земята, водата и въздуха и се стремели да живеят в хармония с тях. За тях Животът във всички негови проявления бил нещо свято. Но освен тях имало и други, не по-малобройни, които безогледно използвали всичко, като унищожавали онова, от което вече нямали нужда… Всички тези същества, и добрите, и лошите, значително се отличавали по външния си вид от нас. И всички те притежавали огромна, в наши дни неприсъща никому сила — магическа сила или по-право изкуство. В сравнение с тях човекът бил все още низше, примитивно създание, ограничено и безпомощно. Тъй че еднички те владеели света векове наред. Но тъй като били толкова различни в отношенията си към всичко заобикалящо ги, трудно, почти невъзможно им било да намерят общ език. Докато накрая избухнала войната. Тя се проточила го дини, векове наред, като все повече и повече се ожесточавала и ту Съзидателите, ту Рушителите взимали надмощие. Тази война не приличала на Големите войни, при които в един момент неща та станали неконтролируеми и настъпил такъв хаос, че вече ни кой не владеел положението, само омразата нараствала като ла вина и заплашвала да унищожи всичко по пътя си. Та тази война по-скоро напомняла Войната на Расите, защото по подобен начин Владетелят от Уорлок манипулирал мисленето на участниците в събитията, превръщал ги в послушни пионки и ги насъсквал един срещу друг, докато не останат без сили. После за него било по-просто от детска игра да ги подчини — В тази война, за която ви разправям обаче, силите на Доброто и Злото били поляризирани от самото начало — средно положение нямало, никой не стоял настрани. Всички осъзнавали, че се решават съдбата на Земята, пътят, по който тя щяла да поеме — пътят на съзиданието или този на разрухата. Спорът за надмощие щял да се разреши веднъж завинаги, защото евентуалната загуба щяла да означава унищожение за едните или пък затвор вдън земя за другите, защото за съжаление злото е вечно, то никога, не може да бъде напълно унищожено, а само — възпряно.

— Та така… няма смисъл да ви описвам подробности от тази чудовищна война. Достатъчно е да ви кажа само, че в края на краищата, както вече сте се досетили, злите сили били разгромени. Омаломощени и натикани вдън земя. Победителите обединили силите си и издигнали стената на Забраната, иззад която нито един зъл дух не можел да се измъкне.

— Едно чудно дърво, наречено Елкрис, на което самият Свещен огън дал живот, станало Пазител на Забраната. Силите на доброто, покровителки на Елкрис, се погрижили тя да съществувай когато тях вече няма да ги има, за да оцелее замисленото от тях и да пребъде. Те предвиждали, че след време светът ще се промени до неузнаваемост, но докато Злото било затворено в своята черна дупка, всичко щяло да бъде наред. Земните жители можели да бъдат спокойни…

Друидът си пое дъх, отпусна се на стола и очаквателно изгледа двамата южняци — вуйчото и племенника. После продължи:

— Древните били прекалено мъдри, за да очакват, че Елкрис ще живее вечно — те знаели, че всичко си има начало и край… Нова дошлите след тях им се искало да вярват, че Елкрис е надарена с безсмъртие — свикнали да се грижат за нея, да се радват на закрилата й… Пък и тя наистина надживяла цели поколения, оцеляла след толкова войни, останала незасегната дори от силата на Мрачния владетел от Уорлок… Той помълча, поклати замислено глава и продължи:

— Така се родила легендата за безсмъртието на Елкрис. Легенда, в която всички повярвали. Докато изведнъж… тази… вяра се разклатила. И всички започнали да проумяват жестоката истина — Елкрис умира, забраната рухва, силите на злото заплашват отново да завладеят света.

— Всичко това има ли нещо общо с тазсутрешния ти вид? — Уил лека-полека започваше да разбира Аланон кимна.

— За съжаление Четирите земи вече не са безопасно място. Мислех, че пристигането ми ще остане тайна, но силите на мрака успяха да ме открият. Причакаха ме в Паранор, в тайника на друидите, и за малко да ми видят сметката.

Флик се озърна обезпокоен:

— Още ли са по петите ти.

— Да, но не вярвам да са ме усетили толкова бързо…

— Няма що, голямо успокоение — промърмори Флик, който вече беше застанал нащрек.

— Спомняш ли си, Флик — попита го Аланон, без да обърне внимание на забележката, — веднъж ви разправях историята на расите. Казах ви, че всички те са възникнали от старата Човешка раса след Големите войни, хаоса и всеобщото унищожение. Всички, с изключение на елфите, които са съществували открай време… Така ли беше?

— Аха — изръмжа Флик. — Ама имаше и още нещо, дето така и не ни го обясни.

— За елфите ли? Тогава не беше моментът. Сега вече мога да ви кажа нещичко и за тях, без, разбира се, да навлизам в подробности. Пък и… повечето вече ви е известно. За улеснение досега наричах участниците в Големите войни Сили на доброто и Си ли на злото. Но това е твърде абстрактно. Налагат се някои разяснения за тези загадъчни същества, които винаги са вълнува ли, плашили и същевременно привличали Човека Още щом се измъкнал от мрака на варварството и започнал да опознава света, той населил легендите ся със странни създания, за които знаел твърде малко, освен че притежават вълшебна сила и че едни от тях били лоши, а други — добри. Но имало и такива, за които нищо не можело да се каже със сигурност — феите, таласъмите, призраците… Новите човешки раси приели имената на четирите най-разпространени вида митични създания — джуджета, гноми, троли и елфи. И по такъв начин възродили легендата. Което в случая с елфите било много повече от легенда. Защото елфите не са преставали да съществуват…

— Какво-о? — прекъсна го Флик. — Да не искаш да кажеш, че в Стария свят наистина е имало и елфи? И че сегашните елфи са потомци на онези?

— Разбира се, че е имало. Също както и джуджета, гноми и троли. Как иначе според теб са се родили легендите? Единствената разлика е, че в даден момент едните са изчезнали, а другите са се приспособили към новия, почти неузнаваем свят. Като самите те на свой ред така са се променили, че също станали почти неузнаваеми.

Флик го слушаше изумен — всичките му представи се бяха объркали.

— Значи в Стария свят са съществували елфи? — повтори той невярваща — Не може да бъде.

— Защо да не може? — кротко попита Аланон.

— Защото как, за Бога, са оцелели след Големите войни?!

— А как е оцелял Човекът?

— Да, но в историческите хроники на Стария свят елфите изобщо не се споменават! — чак се задъха Флик. — Те са измислица, приказка, плод на човешкото въображение! Ако наистина са съществували, къде са били през цялото време?

— Ами там… Навсякъде. Човекът просто не ги е забелязвал.

— Да не би да са били невидими? — изсмя се Флик. — Човече, какви ми ги разправяш?!

— Когато ти казах за Меча на Шанара, също не ти се вярваше, нали? — подсмихна се Аланон.

— Добре де — Флик изведнъж стана сериозен. — Защо сме седнали да си говорим всичко това и какво общо има то с нас?

— Ще ви обясня. Имайте само още малко търпение и ме изслушайте. Елфите са създателите на Елкрис. Те са се грижили за нея векове наред. Закрилата й е поверена на група млади елфи — така наречените Избраници. В продължение на цялата година юношите почти не се отделят от дървото — вярната служба за тях не е бреме, а голяма чест. Следващата година на тяхно място идват други… така е от самото създаване на дървото. Не всеки може да стане Избраник — желаещите са много, но Елкрис посочва само неколцина. Останалите се отнасят към тях с голяма почит… Той помълча, въздъхна и продължи:

— Но, както вече ви казах, Елкрис умира. Споделила е това с Избраниците преди няколко дни. Тя общува с тях посредством телепатична връзка. Разказала им е също една от най-старите, позабравени вече елфски легенди — тази за своето прераждане. Това, че то е възможно, но е изцяло в ръцете на Избраниците. Един от тях ще трябва да отнесе семето й до източника на нейния живот — Свещения огън. Елкрис е посочила мястото, където се намира той…

— Само че… оттук нататък събитията са придобили неочакван развой. Някой е успял да се измъкне иззад стената на Забраната, защото силата на Елкрис вече отслабва. Та този Някой се е добрал до елфския град Арбърлън и е избил Избраниците, като е знаел, че по такъв начин ще направи прераждането на Елкрис невъзможно. За съжаление пристигнах твърде късно, за да предотвратя злодеянието. Но разговарящ с Елкрис и открих нещо, което силите на мрака все още не подозираха. Първоначално Избраниците са били седем, но един от тях — младо момиче на име Амбърли, преди време е напуснала Арбърлън. Опитах се да я открия… — Той се приведе напред и продължи — … но докато я търсех, злодеите също се бяха усетили… Опитаха се да ми попречат и за малко да успеят. Предполагам, че ще опитат отново. Но за момента не знаят къде съм, нито къде е Амбърли. Ако побързам, ще успея да ги изпреваря и да върна Амбърли здрава и читава в Арбърлън.

— Ами бързай тогава — посъветва го Флик. — Не виждам защо си губиш времето с нас.

Друидът продължи все така спокойно, само очите му леко потъмняха:

— Дори и да върна Амбърли в Арбърлън, това е все още само началото. Нали тя ще трябва да занесе семето на Елкрис при Свещения огън. А никой не знае къде точно се намира той. Елкрис знае мястото, но от времето на нейното рождение светът се е променил толкова, че описанието й нищо не ми говори. Освен това местността отдавна вече не съществува под името Хранилището… Всичко това ни затрудни неимоверно. Накрая се отбих в Паранор да прегледам описанията на друидите, в които са запазени спомените за Стария свят, и най-после получих приблизителна представа за това къде трябва да се търси Хранилището. И все пак не е посочено точното му местонахождение… Уил Омсфорд изведнъж разбра какво очаква от него Аланон.

— Във всеки случай Амбърли не може да се отправи натам сама — продължаваше мъдрецът. — Тя е само едно малко момиче, а на всяка крачка ще я дебнат опасности. Преследвачите й няма да я оставят на мира, а с тях шега не бива. Но Амбърли е последната надежда на своя народ и нищо лошо не бива да й се случи, защото това ще бъде, краят. Злото ще залее като порой земята и нищо няма да е в състояние да го спре…

— Но това, разбира се, няма да се случи, защото Амбърли може да разчита на помощта ти, нали? — прекъсна го Уил, въпреки че предчувстваше отговора.

— Аз няма да мога да я придружа — гласът на друида за първи път прозвуча рязко. В стаята се възцари мълчание.

— Всичко ще ти обясня, Уил Омсфорд — след малко добави Аланон вече малко по-меко. — Вече ти казах, че стената на Забраната се е пропукала и злите сили лека-полека започват да се измъкват на бял свят. Когато усетят, че Елкрис е достатъчно омаломощена, ще се опитат да унищожат народа на елфите. А търсенето на Хранилището ще отнеме много време и нищо чудно когато бъде открито, вече да е късно. Затова тук трябва да остане някой, на когото елфите да могат да разчитат. Някой, който да ги подкрепи в борбата им. Защото мощта на злите сили не бива да се подценява. Един от тези демони притежава сила, която не отстъпва на моята. А сигурно има и други като него. В този момент на елфите им е необходима надеждна защита срещу тях. Те отдавна не владеят своята собствена магия и в решителния сблъсък със силите на мрака ще бъдат безпомощни като деца. Ако замина с Амбърли и ги изоставя, с тях е свършено… И все пак някой трябва да замине с нея, някой, който е в състояние да устои на злите сили, някой, който с цената на всичко ще запази Амбърли невредима… Изборът ми се спря на теб.

— Я не се шегувай? — подскочи Флик. — Какво очакваш от Уил? Да разпръсне с голи ръце оная сган, която ще плъзне по петите им? Какви шансове има той, когато теб насмалко не те довършиха? Или ще му предложиш Меча на Шанара?

— Мечът на Шанара може само да разпръсне илюзията, а този път злото е съвсем реално, от плът и кръв — поклати глава друидът.

— В такъв случай? — настоя Флик. Уил усети, че сърцето му се сви от тревожно предчувствие.

— Не ни остава нищо друго освен… камъните на елфите.

— Камъните на елфите ли?! — слиса се Флик. — Но те са в Ший!

— Не, вуйчо, у мене са — докосна ръката му Уил. — Дядо ми ги даде на тръгване — каза, че на мен ще ми вършат по-добра работа. Странно, взех ги само за да му направя удоволствие — изобщо не съм мислил, че някога ще ми потрябват. Дори не знам как се използват…

— Хич и недей да пробваш! — троснато рече Флик. — Само ще си навлечеш, белята! Пък и… мисля, че никой друг освен Ший не би могъл да ги използва.

— Грешиш, Флик — намеси си друидът. — Тези камъни могат да се използват от всеки, на когото са били дадени от сърце. Само ако ги отнемеш насила, не би могъл да си послужиш с тях. Тъй че сега Уил е техният притежател.

— Върни му ги, Уил, да си троши главата с тях! — избухна Флик. — Или ги дай на някого, все едно на кого, само се отърви от тях, момчето ми!

— Почакай, Флик — Аланон сложи ръка на рамото му.

— А какво ще стане с моите планове? — сепна се изведнъж Уил. — Нали искам да стана лечител? Не мога да зарежа всичко… Толкова се борих, докато осъществя мечтата си…

— Нали всъщност искаш да помагаш на хората? Или греша? — сурово попита друидът. — Един Лечител никога не отказва на тези, които се нуждаят от помощта му. Разбира се, ако се ръководи от дълга си, а не от лични прищевки. Представи си, че не отидеш с нея — защото не мога да те накарам насила — и всичко отиде по дяволите? Няма ли да те измъчва мисълта, че си можел да предотвратиш най-лошото, а не си го сторил?

— Исках да кажа… дълго ли ще трае всичко? — попита Уелс пламнало лице. — Ще ми се по-скоро да се върна и да продължа учението си…

— Не знам — погледна го друидът. — Може и да трае дълго…

— А ако тръгна, сигурно ли е, че силата на камъните на елфите ще предпази момичето?

— Нищо не е сигурно. — Лицето на Аланон беше непроницаемо. — Всичко зависи от притежателя им. Тяхната сила взаимодейства с твоята собствена. Без твое участие нищо няма да се получи.

— Значи няма гаранции… — гласът на Уил се снижи почти до шепот. — Никакви. И все пак трябва да отидеш. — Като че ли нямам друг избор…

— Що за глупост? — ядосано викна Флик. — Кой ти е казал, че трябва да играеш по свирката на Аланон? Всичко зависи единствено от теб!

— Но ти все пак навремето си тръгнал с него, вуйчо… Флик поклати глава смутено, но след малко отвърна все така упорито:

— И точно затова сега ти казвам — не отивай! Познавам Аланон по-добре от теб, момчето ми. Той винаги премълчава нещо, спестява ти част от истината… Ти си ми като син, Уил, не искам да те загубя. Разбери, страх ме е…

— Знам — прошепна Уил. — Аз също се страхувам …

— Тогава не отивай! — сграбчи ръцете му Флик. — Да прати някой друг!

— Няма кой друг да пратя, Флик — поклати глава друидът. — Уил беше последната ми надежда…

— Нека да ида вместо него! — заяви Флик, обзет от внезапна решителност. — Уил ще ми даде камъните на елфите и ще придружа момичето. Ще се справя, Аланон, нали ме знаеш…

— Не, Флик — тихо, но твърдо каза друидът. — Това не. Духът ти е все така несломим, но сърцето ти няма да издържи, стари друже. Сега е ред на младите…

Вуйчото и племенникът мълчаливо се спогледаха. Флик разбра, че Уил вече беше взел решението си, въздъхна и поклати глава:

— Постъпи както намериш за добре…

— Отивам — твърдо каза Уил.