Тери Брукс
Камъните на елфите (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Аланон и Андер излязоха от кралските покои и друидът помоли принца да го заведе в конюшните. Без много приказки поеха по една странична алея. След малко стигнаха и Андер помоли стария коняр да ги остави сами.

Конюшнята беше дълго, тясно помещение, осветено от газови лампи. Конете тихо пръхтяха зад преградите. Аланон мина от единия до другия край, като внимателно огледа животните, и най-после се спря и каза:

— Този ще е.

Андер само въздъхна. Друидът се беше спрял на едър, гарвановочерен жребец, който се отличаваше с огромния си ръст и необикновената си издръжливост. В сравнение с тялото главата му изглеждаше дребна — беше издължена и фина, като изваяна, а очите му — неочаквано сини, сякаш говореха. Но Артак определено не беше кон, с които всеки би излязъл на глава.

И точно това смущаваше Андер. Жребецът беше непредсказуем и… голям инат. Като нищо можеше да те метне от седлото. Дори за опитните ездачи беше предизвикателство да се справят с него. Въпреки това жребецът беше един от любимите на краля, който обаче все по-рядко рискуваше да излиза с него.

— Има и други… — започна Андер неуверено, но Аланон беше категоричен:

Този ще свърши работа. Как му е името?

— Артак — примирено отвърна принцът.

Аланон влезе при коня и още веднъж внимателно го огледа. После го потупа по врата леко, ласкаво и кротко му заговори нещо. След което, за голямо учудване на Андер, жребецът се остави да бъде оседлан и друидът се метна на гърба му.

Андер ги наблюдаваше със затаен дъх, докато се увери, че няма защо да се бои. Артак сякаш усещаше, че с този ездач шега не бива. Друидът направи едно кръгче и се обърна към принца:

— Андер, грижи се за баща си, докато ме няма. Разчитам на теб. И се пази. Андер кимна, благодарен за оказаното доверие Аланон му махна с ръка и след малко конят и ездачът се скриха в мрака.

Три дни и три нощи язди Аланон към Паранор. Пътят му минаваше през най-гъстите гори на Западните покрайнини. Стигаше до древната долина на Рен и продължаваше нататък, през безкрайната пустош на долината Стрелехайм. Яздеше с равен, умерен ход, спираше само за храна и почивка и да напои Артак. Стремеше се да се движи встрани от широките, утъпкани пътища, защото никой освен краля и принц Андер не биваше да знае, че се е завърнал в Четирите земи, нито че е поел към Паранор, за да издири летописите на друидите. Надяваше се враговете му да не са разбрали първоначалния брой на Избраниците — в противен случай биха побързали да свършат работата си докрай.

По залез слънце на третия ден пристигна в Паранор. Сигурен беше, че не са го проследили.

Остави Артак в малка смърчова горичка недалеч от крепостта, където на коня нямаше да му липсват нито вода, нито прясна трева. По времето на Владетеля от Уорлок тези земи бяха обрасли с отровни тръни и огласяни от вълчи вой, но отдавна всичко беше се променило. Меките заоблени очертания на крепостта вече не криеха никаква заплаха. Нощта те посрещаше гостоприемно и те обгръщаше с нежно ухание.

Само след няколко минути Аланон се намери пред портите на крепостта. Старият замък на друидите се издигаше на огромен скалист масив, запокитен сякаш сред равнината от гигантска ръка. Изглеждаше също като замъците от приказките — с главозамайващо високи кули, ослепително бял на фона на нощното небе.

Аланон спря като омагьосан. Този замък, въплътил духа на друидите, всеки път му въздействаше с поразителна сила. Тук беше съхранена хилядолетната история на неговите предци, датираща още от времето на Големите войни, унищожили почти до крак човешката раса и променили драстично облика на земята. Годините на изтребление били последвани от години на неистов стремеж да се оцелее в един нов, враждебен на човека свят. В течение на приспособяването си към неблагоприятните обстоятелства остатъкът от човешката раса поставил начало на четири нови подвида — хора, джуджетам гноми и троли. Това станало след като елфите също отново се били появили. Постепенно узряло решението в Паранор да се свика Съвет на друидите — като последно, отчаяно усилие светът да бъде измъкнат от хаоса. Елфът Галафил, най-прочутият от древните мъдреци, застанал начело на този пръв съвет. Така било поставено началото на историческите хроники на друидите — в тях всички древни предания били грижливо събрани и запазени за идващите поколения. Тук намерило място и всичко, което успяло да оцелее от трупаните с векове знания за света — тайните на природата, законите на битието. Всички откъслечни, забележителни проблясъци на човешката мисъл били подложени на сериозно задълбочено систематизиране и най-после — превърнати в истинско познание. Трудът на друидите продължил стотици години — късче по късче историята на света била изравяна от хаоса и придобивала нови измерения.

И в един миг всичко рухнало. Един от тях станал жертва на собствената си амбиция и завладян от стремежа си за бърза власт, използвал силата, която притежавал, за нечисти цели. Веднъж попаднал във властта на злото, за него вече нямало връщане назад. И нямало спиране. Тогава Брона, така се наричал той, оглавил армията на хората и я повел в борба за надмощие срещу всички останали раси, населяващи земята. В Първата война на расите друидите сразили отцепника и го прогонили. И тъй като цели петстотин години от него нямало ни вест, ни кост, най-после решили, че е мъртъв. Но той се завърнал — с нова външност и под друго име. Вече не бил Брона, а Владетелят на Уорлок. Устроил клопка на нищо неподозиращите друиди и ги избил до крак. Оцелял само един — Бремен, бащата на Аланон. Той изковал меч, надарен с чудна сила, и го връчил на Джърли Шанара, кралят на елфите. Никой, дори Владетелят на Уорлок, не можел да противостои на този меч. С негова помощ елфите спечелили Втората война на расите и отново прогонили своя враг вдън земя.

След смъртта на Бремен Аланон, останал единственият друид, залостил здраво вратата на стария замък и тръгнал по света. Паранор се превърнал за идните поколения в нещо като паметник — горда, самотна останка от времето на велики мъже, способни на велики дела…

Аланон тръсна глава и се изтръгна от унеса си. Всичко това беше минало, време беше да погледне към настоящето, което също криеше немалко изпитания.

Обходи от единия до другия край белокаменната крепостна стена, като се взираше във всеки процеп и пукнатина. Накрая се спря, докосна камъка с ръце и той поддаде. Друидът се мушна бързо в образувалата се ниша, а стената зад гърба му се затвори.

Обгърна го непрогледен мрак. Успя да напипа една от факлите, закрепени на стената, и да я запали с огнивото, което носеше в джоба си. За миг светлината го заслепи, но след това видя пред себе си тесния коридор с изсечени в стената стъпала Лъхна го тежък, застоял въздух, от който му се повдигаше, но постепенно свикна и с него. Вътре в каменния тунел беше толкова хладно, че потръпна и се загърна по-плътно с наметалото си. Трябваше да изкачи стотици стъпала по една тясна, виеща се стълба, която се губеше в мрака и сякаш нямаше край.

Най-после изкачването свърши. Беше стигнал до масивна дървена врата. Опитната му ръка придърпа едно от металните резета, завъртя друго и след малко вратата се отвори.

Аланон пристъпи във вътрешността на малка, подобна на пещера стая — преддверието към Тайника на друидите. Тук нямаше нищо друго освен дълбока черна яма, оградена от железен парапет, и малка площадка, която отвеждаше към няколко отдавна заключени врати.

Друидът се приближи към железния парапет, надвеси се над ямата и я освети със запалената факла. Огнището, сърцето на стария замък, отдавна беше угаснало. По опушените стени сивееше само пепел. Но долу, в дъното на ямата, изпод металните пластове все още искреше живата жарава на земните недра и се долавяше тътенът им.

Друидът постоя, заслушан в глухото боботене, и си припомни други, не така далечни времена, преди около петдесет години, когато пак така стоеше тук, надвесен над железните перила, но не сам, а заобиколен от приятели — Ший и Флик Омсфорд; Балинор Букхана, принцът на Калахорн; Мениън, принцът на Лий; Дюрън и Дейъл Елеседил и храброто джудже Хендъл. Беше малко след завръщането на Владетеля от Уорлок в Четирите земи. Бяха дошли тук да търсят легендарния меч на Шанара, който единствен можеше да го унищожи. Дойдоха и… попаднаха в клопка, от която за малко да не излязат живи. В същата тази стая Аланон се би на живот и смърт с един от слугите на Мрачния владетел.

Защото усетиха капана твърде късно… Сепнат, Аланон се огледа неспокойно, нещо не беше наред — шестото му чувство го караше да бъде нащрек. Поослуша се и тръсна глава. Преследваха го спомени, това беше всичко. Не биваше да изпада в паника.

Обърна гръб на мрачната яма и се изкачи на по-горната площадка, като осветяваше пътя си с факлата.

Всичко изглеждаше така, както и преди петдесет години. Меката лунна светлина се процеждаше през високите прозорци и чертаеше причудливи, тънки като паяжина нишки по тъмните дъски на пода. Картини и гоблени украсяваха стените, а в нишите се белееха статуи, но всичко беше покрито с плътен слой прах, а от тавана се спускаха паяжини.

Стъпките на Аланон отекваха в дълбоката тишина глухо и някак зловещо. При всяко негово движение се вдигаха облачета прах, който гъделичкаше ноздрите му и полепваше по небцето. От двете му страни се редяха врати, чиито метални ключалки проблясваха, озарени от факлата. След малко зави надясно по друг коридор, в дъното на който се белееше ниска дъбова врата с огромен катинар. Друидът измъкна един ключ от кесията на кръста си и се опита да отвори, но катинарът беше толкова ръждясал, че в първия момент ключът заяде. Най-после вратата изскърца и Аланон се вмъкна вътре.

Стаята, която с такова усилие успя да отключи, представляваше малък кабинет без прозорци, чиито стени бяха отрупани с рафтове с книги. Страниците на тези книги почти се разпадаха от времето, а буквите бяха толкова избледнели, че едва се разчитаха. В стаята нямаше нищо друго освен две малки писалища, няколко тръстикови стола и два кожени фотьойла. На пода беше постлано старо ръчно тъкано килимче, върху което под дебелия слой прах се различаваха древни хералдически символи.

Друидът хвърли бърз поглед на стаята, колкото да се увери, че нищо не се е променило и уверено се упъти към стената вляво от вратата. Наведе се и зад книгите на третия рафт напипа два метални бутона. Натисна ги и две от секциите на библиотеката мигом се раздалечиха. Аланон се пъхна в образувалата се ниша и се намери в продълговата сводеста зала, облицована с плочки от черен гранит. Освен една дървена маса и шест стола с високи облегалки в стаята нямаше нищо друго.

Аланон запали с факлата си фенерите на стената и свещниците в двата края на масата. После мина вдясно и пак прекара длани по гладкия каменен блок. След това се опря на стената само с върховете на пръстите си и наведе глава, съсредоточен върху нещо с цялото си същество. Отпърво нищо не се случи, но след, малко изпод пръстите му се разля бледосиньо сияние и камъкът сякаш се пропука. Само след миг от стената изригна синкав пламък и тя изчезна, сякаш се разтопи във въздуха. На нейно място се появиха рафтове с дебели, плътно наредени томове с кожени подвързии.

Това бяха летописите на друидите, заради които Аланон се бе върнал в Паранор. Тук бе събрана мъдростта на Стария и Новия свят, на народите от Четирите земи — безценен запас от познания, съхранен от вековете.

Аланон се приближи и внимателно извади единия от томовете. С облекчение установи, че той се беше запазил в доста добро състояние. Преди петстотин години Аланон беше стигнал до извода, че тъй като е последният останал друид, трябва да направи всичко възможно, за да запази трудовете на предците си, като същевременно продължи делото им. И след като грижливо подвърза томовете и се погрижи да не попаднат в чужди ръце, той се отправи по широкия свят, като от време на време се връщаше, за да опише наблюденията си и да прибави поредната страница в летописите. Перото се спираше на всичко загадъчно и необичайно, на всичко, което се изплъзваше от погледа на обикновения смъртен. Но напоследък все по-често го измъчваше въпросът кой ли щеше да наследи тези тайни; за съзидание или за разрушение щяха да бъдат използвани те…

Прелисти книгата набързо, остави я на мястото й и взе друга. Очевидно това бе томът, който търсеше, защото този път придърпа един от столовете, седна и се зачете по-внимателно.

Близо три часа друидът не помръдна и не вдигна глава от книгата.

Продължи да чете дълго след като беше открил местонахождението на Хранилището. Очевидно търсеше още нещо.

Най-накрая се отпусна на стола и потърка очи уморено. Открил бе онова, което търсеше, но то не му донесе успокоение.

Замисли се за последната си среща с Ивънтайн Елеседил, когато каза на краля, че преди да дойде при него, е разговарял с Елкрис. Не му каза обаче всичко, което научи от свещеното дърво. Искаше му се да изясни някои неща по-добре, преди да го сподели. Но сега, след като знаеше цялата истина, тя му се струваше дори още по-страшна и нямаше намерение да я споделя с когото и да било. Отново както преди петдесет години усещаше смазващата тежест на отчаянието, но тайната трябваше да си остане тайна. Нещата щяха да следват своя естествен ход — нищо не мижеше да се промени.

И все пак той самият не беше толкова сигурен в това. Той, последният останал друид, се колебаеше как да постъпи. Навремето беше премълчал истината — оставил беше своите приятели от Кълхейвън да действат в неведение, да рискуват живота си за Меча на Шанара, само защото му вярваха и това им беше достатъчно. Но нали в края на краищата тогава се беше убедил, че не е бил прав? А сега? Трябваше ли да бъде напълно откровен от самото начало? Или не?

Дълбоко замислен, затвори книгата и се надигна от масата. Прибра тежкия том обратно на мястото му и прокара ръка с бързо, кръгообразно движение пред редиците рафтове. Черната гранитна плоча се върна на мястото си така неочаквано, както беше изчезнала. Друидът взе факлата си, угаси фенерите и свещите и мина обратно през тайната врата.

Отново в кабинета той се огледа, въздъхна и мрачно поклати глава. Замъкът беше заприличал на гробница. Навсякъде се носеше дъх на старост и смърт. Някога тук е кипял живот, раждали са се дръзки мисли, проникновени съждения. Някога… Сега беше пусто и прашно като в музей.

Дълбока бръчка проряза челото на Аланон. Може би тази горчивина, това внезапно охладняване се дължеше на тревогата от току-що прочетеното. Във всеки случай беше ясно едно — това място носеше нещастие и той трябваше да си върви оттук час по-скоро. Тихо, почти безшумно се измъкна в коридора.

Няколко крачки по-надолу го чакаше приведената фигура на Дагда Мор.

Аланон се закова на мястото си. Погледът на демона беше прикован в него, ръката му стискаше магическия жезъл, а тишината се огласяше от острото му свистящо дишане.

Друидът внимателно пристъпи напред и в този миг видя останалите — бяха много, прииждаха отвсякъде. Бледи, неясни форми изпълзяваха от мрака, а котешките им очи проблясваха. Заобиколиха го като вълци, жадни за плячка. Не виждаше лицата им, но чуваше ту тихо, заканително ръмжене, ту зловещ и протяжен котешки вой. Факлата му освети няколко от тях — гнусни, безобразни създания със сива, сплъстена козина, остри нокти, получовешки-полухищнически лица, разкривени от омраза, и усети, че кръвта му се смразява. Това бяха фурните.

Веднага ги позна, въпреки че бяха изчезнали от лицето на земята преди хилядолетия. Забраната им пречеше да вършат пъклените си дела, но легендата за тях беше останала. Тези същества се хранеха с човешка плът и вкусът на кръвта ги възбуждаше до полуда.

Чудовищата се скупчиха около него. Беше сам и нямаше да може да се справи. Този път краят изглеждаше неизбежен. Щяха да се нахвърлят върху него изведнъж, от всички страни, да го разкъсат и да го оглозгат до кокал.

Хвърли бърз поглед към Дагда Мор. Демонът не помръдваше от мястото си, сигурен в изхода на нещата. Нямаше намерение дори да използва силата си — щеше само да присъства, за да се наслади докрай на гледката. Друидът беше сам срещу всички и хванат в капан. Какво друго му оставаше, освен да посрещне смъртта си?

Воят на фурните се издигна заканително и зловещо отекна из пустия замък. Острите им нокти нетърпеливо драскаха хладния мрамор — направо кожата ти да настръхне. И изведнъж Аланон изчезна, сякаш се стопи във въздуха.

Това беше толкова неочаквано, че фурмите спряха да си дерат гърлата и се втренчиха невярващи към мястото, където само допреди минута беше стояла жертвата им. Горящата факла на Аланон остана още миг-два увиснала във въздуха, после падна на земята и се разсипа в рой искри. Дългият коридор потъна в мрак.

Илюзията продължи само няколко секунди, но това беше достатъчно за Аланон да се измъкне от смъртоносната хватка. Друидът успя да разкъса кръга от настървени фурии и се втурна към масивната дъбова врата в другия край на коридора. Дагда Мор изрева от ярост и вдигна магическия жезъл. Изригналият кървавочервен пламък освети коридора и се понесе към бягащия друид, като разпръсна подплашените фурии. Но Аланон се оказа по-бърз. Наметалото му се развя и отклони огненото кълбо, така че вместо да порази друида, то се блъсна в залостената врата и я изпепели. Аланон изскочи през овъглените развалини и се изгуби в мрака.

Фурните зафучаха като обезумели и се понесоха по петите му. Най-бързите от тях се шмугнаха след него през зейналите врати и се вкопчиха в наметалото му. Аланон, който тъкмо се опитваше да се измъкне през един от прозорците на равнището на земята, се спря и се извърна с лице към тях. Отблъсна две от хищните създания в мига, в който се опитваха да прегризат врата му, издигна ръце нагоре и от пръстите му заструи синкав пламък, който моментално изпепели най-упоритата и непредпазлива фурия. Стъписването на чудовищата даде възможност на друида да се справи с дръжката на прозореца и да се измъкне навън.

Долепил гръб до външната стена на кулата, стотици стъпки над земята, Аланон започна лека-полека да се придвижва по каменния перваз. Силният вятър правеше задачата му още по-рискована, а трябваше и да бърза.

Первазът беше широк само една педя и друидът се стремеше да не поглежда към зейналата пропаст в краката си.

Това беше единственият му шанс да се измъкне.

Фуриите го последваха с яростни крясъци, бързи и ловки като котки, по-сигурни тук, на стръмния покрив, отколкото на гладкия мраморен под на замъка. Зад тях на прозореца се показа Дагда Мор и още веднъж надигна магическия жезъл. Смъртоносното огнено кълбо отново полетя към друида. Аланон коленичи, издигна ръцете си, сключени над главата му, и призова цялата си мощ. Горящото кълбо се сблъска с щит от синкав пламък, отскочи и се търкулна в бездната. Друидът залитна от силата на удара, опита се да запази равновесие, но не успя, падна назад и преследвачите се нахвърлиха върху него.

Преди да се опомни, десетки хищни нокти разкъсаха плаща му и се впиха в тялото му. Прониза го остра болка и той почти загуби съзнание, но с последно усилие отблъсна вкопчените в него фурии и ги запокити в пропастта. Успя да се изправи на крака, като залиташе, но в следващия миг отново се свлече надолу и видя над главата си разкривените от ярост лица на прииждащите фурии. Силите му отслабваха, а дрехите му бяха просмукани от кръв.

Но вече беше съвсем близо до отсрещния покрив. Вдигна ръце и синият пламък изригна, унищожи тясното мостче, по което беше минал, и го отдалечи от преследвачите му. Десетки фурии се търкулнаха в пропастта с яростни крясъци.

Магическият жезъл на Дагда Мор отчаяно мяташе огнени кълба, но друидът успяваше някак да се предпази и те се пръскаха в краката му, докато най-после той се мушна през малка желязна врата и се скри от погледа на врага си.