Тери Брукс
Камъните на елфите (53)

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Елфите се погрижиха за него и по нареждане на принц Андер Елеседил го отнесоха в двореца. Послушно се остави в ръцете им, но всъщност му беше все едно какво ще стане с него. Промиха раните му и ги превързаха, дадоха му да изпие някаква отвара за облекчаване на болката, след което го оставиха да си лежи и излязоха на пръста от стаята. Уил веднага заспа.

Присъни му се непрогледен мрак, сред който се беше изгубил. Там някъде беше и Амбърли, но не можеше да я види, чуваше само гласа й, който долиташе все по-отдалече. Долови и нечие друго присъствие — дебнещо, смразяващо. Опита се да избяга — носеше се все по-бързо и по-бързо, но онова нещо го преследваше, беше по петите му, почти го настигаше… Мракът изведнъж изчезна и Уил се озова сред раззеленена градина. От тайнствения преследвач нямаше и помен. Беше спасен. Изпита огромно облекчение, но в същия миг краката му се отделиха от земята, а главата му сякаш потъна в черен облак… Преди обаче мракът да го погълне, успя да зърне Амбърли — бледо, неясно видение, което се мерна за миг и изчезна. Извика я — отначало тиха после — настойчиво, после — все по-отчаяно Черната вълна го заливаше. Амбърли!

Събуди се, плувнал в пот, и стреснато се озърна. Свечерило се бе и стаята тънеше в мрак, само на малката масичка до отсрещната стена гореше свещ… — Уил Омсфорд… Този глас му беше познат.

Идваше от тъмната фигура със спусната ниско над очите качулка.

Аланон.

Изведнъж си спомни всичко случило се с ужасяваща яснота. И в този миг дойде прозрението.

— Аланон… Ти си знаел. От самото начало.

Друидът не отговори.

— Защо не ми каза? Защо? — погледна го Уил с насълзени очи.

— Нямаше смисъл — беше тихият отговор.

— Нямаше смисъл? Защо? Защото не ми влизаше в работата ли? Моята задача бе да върна Амбърли жива и здрава в Арбърлън. Какво от това, че после щях да я загубя?! — Той помълча и горчиво добави: — Ти през цялото време си си играл със съдбата й, друиде… Не можа ли поне да й кажеш?

— Не, южняко. Тя не беше готова за това. Щеше да й дойде прекалено много. Не видя ли, че едвам я склоних да тръгне? Достатъчно страхове и опасения бе побрала в малката си главица… Пък и… тя сама щеше да разбере, рано или късна Мисля, че постъпих правилно.

— Да, Аланон, как винаги успяваш да се скриеш зад думите… Толкова разумно и убедително звучи всичко. Съвестта ти, предполагам, е чиста?

— Да, южняко — твърдо каза друидът и като се наведе напред, добави: — Повярвай ми, тя сама взе това решение. Никой не я е принуждавал да го стори.

— Искаш да ме увериш, че това е бил нейният избор, така ли?! Но, Аланон, тя просто е нямала друг избор!

— Но е достатъчно, че е достигнала сама до този извод, но свое вътрешно убеждение, а това означава много…

— Така ли…?! — избухна Уил. — А знаеш ли какво означаваше тя за мен?

Лицето му беше мокро от сълзи, отпусна се назад изтощен, засрамен от собствената си слабост. Сълзите сякаш изведнъж пресъхнаха, остана му само чувството за огромна празнота. Извърна глава и помълча. Аланон също мълчеше.

Когато Уил заговори отново, гласът му бе сух, равен, напрегнат.

— Е, добре. Всичко свърши. Нея вече я няма. Ще ми обясниш ли поне защо?

— Ще опитам — въздъхна друидът. — Както знаеш, южняко, Елкрис не е обикновено дърво — тя обединява жизнената сила на земята и съзнанието на живо същество. Магията на елфите я е създала още преди хилядолетия — преди Войните. Нейната сила е предотвратявала набезите на демоните, удържала е злите сили зад стените на Забраната… Неслучайно Елкрис е наречена „Пазителката на Живота“. Единствена тя е била в състояние да спре всяко насилие. — Той поклати замислено глава и продължи: — Ако проумееш това, ще разбереш защо Амбърли доброволно е решила да пожертва своя живот, за да продължи нейния… Тя винаги се е придържала към веруюто на елфите — „Не можеш да получиш, без да дадеш“. И когато накрая е разбрала, че само нейната саможертва може да спаси живота на народа й, не се е колебала дълго…

— Знаеш ли, южняко, първата Елкрис също е била жена… Не е могло да бъде иначе — само жената притежава дарбата да продължи живота. Нали си чувал за старата човешка легенда за раждането? Нещо подобно е било в началото. Същото се повтори и сега. Амбърли и онази, първата девойка, трябва да са били сходни души — което, както знаеш, не се среща често.

Неслучайно Елкрис е посочила Амбърли сред Избраниците — тя е предусещала края си и е търсила някой, който да я смени. Амбърли й се е сторила най-подходяща. Както виждаш, не е сбъркала. Трудно е дори да си представим дълбочината на чувството, което Елкрис е изпитвала към Амбърли… Тя е виждала в нея своето неродено дете и е бързала да й предаде колкото е възможно повече човечност и мъдрост, защото е знаела, че не й остава много време. Разбираш ли, семето е било само част от Елкрис — тази, която е трябвало да му вдъхне живот, е била Амбърли!

Той въздъхна.

— Тя също е предусещала нещо. Затова след първоначална та близост между двете изведнъж се е отдръпнала… уплашила се е. Когато за последен път разговарях с умиращата Елкрис, тя ми каза какви надежди възлага на Амбърли. Каза ми, че се е опитала да приобщи момичето с великите тайнства на земята, с магията на живота… за да може Амбърли един ден да разбере, че душата й няма да бъде погребана в хилядолетното дърво, а напротив — ще се прероди за нов живот. Уил бавно кимна. Сега разбираше, че сънят при Сребърната река е бил пророчески и неслучайно Амбърли е била толкова близо до него в онази чудна градина, а не му е отвръщала… До болка ясно си спомняше красотата на онзи миг и обзелото го, неизвестно защо, желание да заплача…

А друидът продължаваше:

— Така че, както виждаш, от самото начало Елкрис е била доброжелателна към Амбърли, дори… прекалено доброжелателна, и без да иска, я е стреснала. Сама я е накарала да се отдръпне, но не е можела да предположи какво е сторила и през цялото време е чакала Амбърли да се върне. Едва когато е усетила настъпващия край, се е обърнала към останалите Избраници.

— Но не е повикала Амбърли?

— Не, не я е повикала. Смятала е, че тя сама ще дойде, когато разбере… Затова, когато ме помоли за помощ, вече нямаше никакво време.

— А ти знаеше ли какво ще стане?

— Да, южняко, разбрах го още в Паранор… Какво очакваш да ти кажа? Че изобщо не съм се замислил, че ми е било все едно? Е, добре, чуй тогава — аз много харесвах Амбърли, така че не ми е все едно. Не й разкрих цялата истина още в началото, защото трябваше тя сама да достигне до нея. За да бъде изборът и изстрадан — а не наложен отвън. Никой нямаше право да решава вместо нея, съгласен ли си?

Уил Омсфорд наведе глава.

— Така е… Но може би е трябвало да знае по-отрано какво я чака… Всичко стана така внезапно… Още не мога да се съвзема…

— Сега, като се замисля, вече не ти се сърдя… Ти не си виновен… Никой не е. Но тя така ужасно ми липсва… Той затвори очи и стисна главата си с две ръце.

— Знам, южняко… — долетя до него гласът на Аланон. — Не мисли, че не знам.

Уил усети, че потъва в сън. Поне в съня отново можеше да бъде с Амбърли. Изведнъж се сепна — довиждане ли му бе казал друидът? Не можеше да си тръгне така набързо, в нощта, спуснал ниско качулката си, като някой крадец… Та Уил дори не беше видял лицето му… Лицето ли?! Прониза го внезапно подозрение. Изведнъж се разсъни.

— Аланон?

Въздухът натежа от очакване.

— Аланон… та аз не видях лицето ти…

Друидът бавно свали качулката си. Гарваночерната му коса беше побеляла.

— Цената, която плащаме… — В гласа му се долавяше горчива насмешка. Той сви рамене. — Този път се поизсилих, какво да се прави… Магията е вечна, но животът, уви, твърде кратък… Е, хайде, аз ще тръгвам…

— Аланон — прошепна Уил. — Съжалявам за всичко, което тя наговорих.

— Лека нощ, Лечителю. И помни — в мислите си Амбърли винаги ще бъде с теб. И ти не я забравяй… Още нещо — кажи на Флик, че е излязъл прав за мен… Ще остане доволен…

Уил се усмихна, заспивайки.

А друидът прекоси безшумно като сянка тъмните коридори на двореца и стигна до покоите на краля.

Ивънтайн, целият омотан в превръзки, лежеше в спалнята си, осветена от бледото сияние на свещите. До главата му седеше принц Андер.

Аланон застана до леглото на спящия крал, заслушан в свистящото му неравномерно дишане. И неговият живот също беше към своя край, помисли си. То всъщност си беше в реда на нещата…Смелчаците, търсили някога Меча на Шанара, отдавна бяха побелели старци, които един след друг си отиваха. С тях щеше да залезе една епоха на тежки изпитания, геройски дела. Но Аланон за нищо не съжаляваше… Остана така, притихнал в мрака, заслушан в ударите на сърцето си.

До него Андер, който беше задрямал на стола си, изведнъж се размърда и разтърка очи. Тъжно поклати глава. Спеше ли, сънуваше все тези, които си бяха отишли — Арион, Пинданон, Криспин, Елрон, Керин… Отвореше ли очи, спомените го връхлитаха…

Сега се замисли за Амбърли. Все още сякаш не можеше да осъзнае случилото се с нея. В първия миг, когато малкият Пърк с побеляло от ужас лице му разказа какво е видял, дори не му повярва…

— Андер…

Баща му се взираше настойчиво в него. Андер едва не подскочи.

— Андер… Какво стана?

— Всичко свърши. Удържахме. Демоните са затворени отново… Елкрис… Амбърли също е вече добре.

Баща му се усмихна и затвори очи. Сега вече можеше да умре спокойно.

— Андер… — долетя от мрака гласът на Аланон. Принцът държеше ръката на баща си.

— Аланон, той си отиде…

— Сега ти оставаш на негово място. Бъди такъв, какъвто той би искал да бъдеш, принце…

Принцът коленичи до леглото на баща си. Аланон тихо излезе от стаята. Напусна двореца още преди разсъмване, без никой да го забележи…

Уил усети, че някой го разтърсваше. Стреснато отвори очи. Навън беше утро. Видя над главата си напрегнатото лице на Пърк.

— Дано си по-добре. Започвах вече да се безпокоя… Уил, съжалявам, че те събудих, но трябва да се сбогуваме… Отдавна трябваше да съм тръгнал, но Джиниуин имаше нужда от почивка. Сигурно вече ме търсят… Но като им обясня какво е станало, ще ми простят… Вуйчо Дейн ще се застъпи… Важното е, че ви помогнах…

— Ако не беше ти…

— Уил… много ми е мъчно за… Амбърли.

— Да, Пърк. На мен също.

— Тя нарочно направи тази магия, нали?

— Да, Пърк. Точно така.

Помълчаха, малкият ветрогон пристъпи от крак на крак и каза тихо:

— Е, Уил, аз ще тръгвам. Ако искаш, мини да ме видиш някой път… И аз може да мина…

Ще дойда — обеща Уил…