Тери Брукс
Камъните на елфите (49)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Притиснати един до друг в дъното на пещерата, Уил и Еретрия безмълвно наблюдаваха аленото сияние. Внезапно то припламна по-ярко и изведнъж угасна.

— Уил… — достигна до ушите на южняка нечий слаб шепот. Миг след това я видя — тъничката фигура на изгубеното дете и огромните тъжни очи, побрали в себе си недетска мъдрост.

— Амбърли! — спусна се към нея и я взе в прегръдките си.

Тя въздъхна и се сгуши на гърдите му. По страните й се стичаха сълзи.

Погледна я и разбра, че с нея се бе случило нещо странно. В дъното на очите й горяха алени отблясъци.

Със сподавен вик Еретрия отстъпи назад, но Уил не се уплаши и отново притисна Амбърли до гърдите си. Стори му се още по-лека от обикновено, сякаш безплътна.

— Уил! — през сълзи прошепна тя. — Вината е била моя, моя, не нейна!

— Няма нищо, Амбърли! — Той галеше косите й. — Успокой се, всичко свърши.

Малката елфа вдигна глава. Очите й горяха като кървави капки.

— Разбираш ли, Уил — тя през цялото време е знаела… и се е опитвала да ми каже… а аз се страхувах… не исках да слушам.

— Шшшт… Тихо… Не говори, успокой се — Уил я залюля в прегръдките си като дете, самият той изведнъж обхванат от смъртен страх. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук, от това царство на мрака… Отвън, на светло, всичко щеше да бъде по-различно…

— Еретрия — прошепна, — моля те, вземи лампите и да се махаме оттук! Изведнъж се сети: — Амбърли? Успя ли…?

— Да, Уил — едва чуто отвърна момичето. — Всичко е наред… Всичко ли? Нещо не беше наред и той го чувстваше, но не можеше да си обясни какво. Разбираше само, че се е случило нещо, което е струвало на Амбърли огромно усилие и че тя още не е на себе си, но се надяваше щом се измъкнат от мрачното подземие, тя да се оправи. — Хийбъл — извика.

— Тук съм! — обади се старецът със странен, необичайно дрезгав глас. Уил видя, че в очите му имаше сълзи. — Пират няма да може да ни помогне, Лечителю! Горкото животно бере душа. Но не мога да го оставя тук…

— Вземи го. Аз ще нося Амбърли. Камъните на елфите ще ни покажат пътя… — Каза го без сянка от колебание.

— Как ще я носиш? — възрази Еретрия. — Та ти самият едва се държиш на краката си… Дай я на мен, аз ще се справя, можеш да бъдеш спокоен.

— Аз ще я нося, нищо ми няма — твърдо каза Уил.

— Хайде, не се инати — Еретрия неочаквано преглътна, сякаш на гърлото й беше заседнала буца, и продължи. — Знам какво чувстваш, Уил. Много добре те разбирам… Но истината е, че имаш нужда от помощ и можеш да разчиташ на мен…

— Знам — тихо каза Уил и я погледна замислено, сякаш за пръв път я виждаше! От очите й бликнаха сълзи и тя яростно ги изтри с ръкав. — Имаш право, вземи я.

И Еретрия пое от ръцете му Амбърли, която склони глава на рамото й и мигом заспа.

— Стойте плътно до мен! — предупреди Уил стареца и момичето и тръгна напред.

След битката с демона цялото тяло го болеше и всяка стъпка беше свързана с неимоверни усилия на волята. Имаше чувството, че едва се влачи. По лицето му се стичаше пот. А трябваше да бързат, за да не изпуснат Пърк. Трябваше да се доберат до склоновете на Зъбеца Преди залез слънце. Разминеха ли се с Пърк, никога нямаше да се измъкнат оттук.

Уил се спря и трескаво разрови съдържанието на торбичката с билки, привързана на кръста му. Най-после измъкна някакъв възлест тъмновиолетов корен. За миг се поколеба. Ако го изядеше, сокът му щеше да облекчи болката. И в същото време — да притъпи наблюдателността му, да забави реакциите му, да му замае главата… Трябваше ли да рискува?

Понесла крехкия си товар, Еретрия го наблюдаваше. Хвърли поглед към двете момичета, чийто живот зависеше от него, и това реши въпроса. Ако не рискуваше, в най-скоро време от него нямаше да има никаква полза — вместо това щеше да се превърне в бреме за всички. Отхапа от корена и бавно задъвка.

Продължиха пътя си в мрака на подземието. Този път магията на камъните на елфите не му изневери — преведе ги през лабиринта, преди Уил да отпадне съвсем и да усети краката си като олово, а главата си — като балон, пълен с въздух. Коремът беше притъпил болката, но беше изхабил силите му и единствено магията държеше съзнанието на младия елф будно и го крепеше на крака. В главата му се беше загнездила една-едничка мисъл: трябва час по-скоро да отведе Амбърли на безопасно място, да я измъкне оттук.

Когато най-после излязоха от пещерата и видяха дневната светлина, всички до един бяха капнали. Като че ли до този момент се бяха държали и изведнъж силите ги напускаха. Имаха чувството, че не са в състояние да направят и крачка повече, но изведнъж ги стресна викът на Уил: — Еретрия! Слънцето… И той се строполи на земята.

Девойката остави на тревата спящата Амбърли и се спусна към него. Очите му бяха затворени.

— Лечителю! — разтърси го тя.

— Еретрия… ето… вземи — промълви той, без да отваря очи. Ръката му немощно ровеше в гънките на туниката, най-после измъкна сребърната свирчица на Пърк… — Бързо… вземи…

Еретрия допря свирката до устните си, но от нея не излезе нито звук. Тя сви рамене.

— Бързо… опитай се пак… молеха я очите на Уил. Момичето отново наду свирката.

Последните отблясъци на залеза догаряха. Небето започваше да избледнява.

„Ела, Пърк, не ни изоставяй, молеше се Уил. В теб е последната ни надежда.“

Изведнъж до ушите му достигна тих, едва доловим шепот:

— Уил… Амбърли беше отворила очи. По страните й се стичаха сълзи.

— Амбърли?

— Уил… трябва да ти кажа нещо… Тогава не успях… Уил… аз направих избора си. Трябваше да го направя — заради Криспин, Дилф и останалите. Заради Избраниците. Заради горкия Уисп… Иначе всичко би било напразно, Уил, ние с теб… Тя не довърши, стисна очи и заплака. — О, Уил, толкова много ще ми липсваш…

Южнякът усети отново онзи смъртен смазващ страх и чувството на огромна празнота. Разбра, че ще я загуби. И тя го знаеше. Затова се прощаваше с него…

В този миг Еретрия извика и размаха ръце. Към тях се спускаше огромна птица с разперени златисти криле.

— Пърк! — възкликна Уил, Амбърли се усмихна през сълзи и улови ръката му. После, сякаш й полусън, чу гласа на Пърк.

— …Видях дима от горящата кула, Уил… И знаех, че сте ня къде там, долу. Джиниуин от сутринта кръжи над скалите… Реших, че сте изпаднали в беда и сигурно ще имате нужда от мен. Казах си, ще помогна на младата дама, каквото и да ста ва… Колко е бледа! Какво ти е? Уил стисна зъби, за да не заплаче. Имаше чувството, че потъва в мека пурпурна мъгла. Усети, че някой го вдига и го намества на гърба на птицата. Видя надвесено над себе си бледото тревожно лице на Еретрия.

— Е, приятелю — достигна до ушите му дрезгав старчески глас. — Сбогом. Аз бях дотук… Дано съм ви помогнал… Сега си отивам у дома. Пират се оказа инат куче, няма да ме изостави… Хайде, деца, по-скоро се оправяйте и вие… Ще ми липсвате, да знаете.

— Благодаря ти за всичко, Хийбъл — промълви Уил. После всичко се завъртя пред очите му и Джиниуин с остър пронизителен писък се отдели от земята. Уил обгърна с ръце Амбърли и след миг вече спеше.