Тери Брукс
Камъните на елфите (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Тя беше по-висока от Аланон н бледа като самата смърт, с дълги снежнобели коси — имаше изящни черти и нежна, почти прозрачна кожа. Времето сякаш изобщо не я беше докоснало — нищо не беше отнело от изключителната й, сякаш неземна хубост, от която те побнпаха тръпки, В мига на нейното появяване клечковците се разпръснаха като подгонени от вятъра листа. Тя изобщо не ги удостои с поглед. Странните й теменужени очи бяха приковани в тримата неканени гости, нарушили покоя й.

— Маленро! — дрезгаво прошепна Хийбъл в настъпилата тишина.

Тя се спря, без едно мускулче да трепне на красивото й лице. Все така не откъсваше поглед от тях и У ил против волята си започна да трепери.

— Да, аз съм Маленро. — Сякаш леден вятър повя към тях. — А вие кои сте и защо сте тук? Никой не посмя да й отговори и тя продължи:

— Не знаехте ли, че Дупката е мое владение, територия, в която никой не бива да пристъпва, а нарушилият забраната не излиза оттук? Ако ми хареса, остава завинаги при мен, ако ли не… Тя помълча и погледът й се спря на Хийбъл. — Кой си ти, старче? Какво търсиш тук?

— Теб… Маленро… — прошепна Хийбъл едва чуто, — Имам нещо за теб и исках да ти го дам…

— Така ли? И какво е то? — Тя протегна ръка.

Хийбъл измъкна от торбата, преметната през рамото му, изящна дъбова статуетка. Това беше самата Маленро, нейното миниатюрно подобие.

— Майсторска изработка… — кимна белокосата дама без следа от усмивка.

— Това си ти — осмели се да забележи старецът. Изразът й на студена чувственост изобщо не се промени.

— Сега те познах — изгледа го от главата до петите тя. — Доста си се променил… Тогава ти подарих живота — искаше ми се да си поприказвам с някого…

— А аз — прошепна Хийбъл — през всичките тези години не съм те забравял…

Пират жално, предупредително изскимтя в краката му, но старецът, вперил поглед в очите на Маленро, бе сляп и глух за всичко наоколо.

— Глупава прищявка от моя страна — замислено продължи Маленро. Нещо в гласа и накара Уил да настръхне.

Вещината насочи вниманието см към Еретрия, която трепереше като лист.

— А ти, хубавице? Какво си ми донесла?

— Аз… аз нищо… — прошепна момичето, но Маленро изведнъж я прекъсна с властен глас и посочи към Уил:

— За него ли си се загрижила? На него май друга му е в ума… Я ми кажи, случайно да не си дошъл да търсиш една малка елфа?

Уил кимна.

— У теб ли е магията? — строго присви очи тя.

— Магия ли?

— Добре ме чу. Хайде, покажи ми я.

Уил не посмя да не се подчини на този хладен настойчив глас. Изсипа камъните в шепата си и те засияха. Маленро посегна към тях.

— Сините камъни на елфите… — прошепна. — Подаряваш ли ми ги?

Уил прехапа устни. Смразяващият й поглед не вещаеше нищо добро.

— Уисп! — тихо повика вещицата.

Някакво дребно космато създание със сбръчкано личице изникна като изпод земята и впери предан поглед в господарката си.

— Уисп е тук! Какво ще нареди лейди?

Тя безмълвно му подаде дървената фигурка и се приближи към Хийбъл.

— Какво да те правя, старче?

Хийбъл я гледаше все така прехласнат, но гласът му вече не трепереше. Каза само:

— В ръцете ти съм, Маленро.

Усмивката й беше смразяваща.

— Реших… Ще те оставя тук…

— Както искаш — кимна старецът. — Но тях ги остави да си идат, моля те. И… ако можеш, помогни им.

Тя се изсмя.

— А ти самият готов ли си да им помогнеш?

— Аз направих всичко, което можах. — Той издържа погледа й. — Сега е твой ред. Само ти си в състояние да им помогнеш.

— Нима!? — вдигна вежди тя. — Мисля, че грешиш. Ти също би могъл… Нали са ти приятели?

Старецът кимна.

Уил и Еретрия се спогледаха, осенени от някакво зловещо предчувствие.

Хийбъл също бе усетил опасността, но не изглеждаше уплашен:

— Приятели са ми — потвърди. — И бих искал да им помогна.

— Е, щом толкова искаш… — разпери ръце Маленро. Тънките й хладни пръсти докоснаха лицето му. Свит в краката на стареца, Пират глухо изръмжа. И в следващия миг пред смаяните ужасени погледи на южняка и момичето, Хийбъл и кучето му се превърнаха в миниатюрни дървени статуи.

— Е, старче, това беше моят подарък за теб! — звънна хладният смях на Маленро. — Получи, каквото търсеше!

Тя връчи дървените фигурки на Уисп и се обърна към Еретрия:

— Ами с теб, красавице, какво да правя?

Тя протегна восъчнобялата си ръка. Еретрия се свлече на колене и вдигна нагоре обляното си в сълзи лице. Маленро поклати глава и попита Уил:

— От нея ще стане хубава статуетка, не смяташ ли? От малката елфа — също. Колекцията ми ще се сдобие с две истински находки… Освен ако, разбира се, не решиш да ми дадеш камъните на елфите — доброволно и от сърце. Както знаеш, иначе няма да ми свършат работа… Помисли си какво предпочиташ. Хубаво си помисли. Тя се надвеси над него и продължи:

— Сестра ми Мораг ще се пръсне от завист. Най-после аз ще имам надмощие над нея. Ще бъде принудена да признае превъзходството ми веднъж завинаги. Тя ще ми служи, тази проклетница! О, дългоочакван миг!

Яростният й глас отекваше в празната зала, но най-странното беше, че не помрачаваше студеното й съвършенство. Уил Омсфорд усещаше, че по тялото му се стича ледена пот.

— Съдбата на стареца може да сполети и тези две прекрасни създания, които са ти толкова скъпи… А мога да им подаря живота… Всичко зависи от теб!

Изведнъж в залата се втурнаха няколко клечковци и се завъртяха около полите на господарката си. Тя се наведе към тях и след миг рязко се обърна към Уил:

— Доколкото разбирам, си вкарал демон в Дупката! Тази работа никак не ми харесва… Демонът трябва да бъде унищожен незабавно! Уисп — след мен!

Тя се устреми към вратата, като подхвърли през рамо:

— Дано си си отварял хубаво очите и ушите! Нямам време да се занимавам повече с теб! Чакам отговора ти! И излезе, като хлопна вратата.

Уил усети, че силите го напускат. До него Еретрия се свлече на пода, без да издаде нито звук.

Като насън си спомняше, че в тялото му се вкопчиха десетки дървени пръстчета и го понесоха нанякъде. Приспивното люшкане го накара да затвори очи.