Тери Брукс
Камъните на елфите (38)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Денят започна с мрачно неприветливо утро. Короните на дърветата зловещо тъмнееха, сякаш ръждиви петна засъхнала кръв. Над Дивата пустош бяха надвиснали пепелявосиви облаци и въздухът бе натежал от предчувствие за буря. Малкият отряд на Цефело пое по пътя, който се виеше между хълмовете, Уил и Амбърли помахаха за сбогом на стареца, изправен пред вратата на колибата си.

След няколко часа излязоха на главния път и се насочиха на изток. Над равнината се стелеше мъгла. Пътуваха мълчаливо, потънали в мисли за онова, което им предстоеше. Конят на Цефело от време на време се изравняваше с фургона и вождът разменяше по някоя и друга приказка с тях, но разговаряха за незначителни неща, без да споменават най-главното. Цефело изглеждаше напрегнат и се озърташе неспокойно. Останаха с впечатлението, че търси нещо, но не можеха да разберат какво. Еретрия упорито ги избягваше, което озадачи Амбърли, но не и Уил.

Наближаваше пладне, когато стигнаха един кръстопът и Цефело направи знак да спрат. В далечината застрашително изтрещя гръмотевица и вятърът профуча между дърветата, като вдигна облак прах и сухи листа. Цефело се приближи с коня си до фургона.

— Лечителю, тук се разделяме. Вие хващате пътя на юг и до довечера ще стигнете Дупката. Аз изпълних своята част от сделката и… друго не се очаква от мен.

— А може ли да вземем и някакви хранителни продукти? — попита Уил.

— Колкото за ден-два, не повече — мрачно отвърна Цефело. Нещо го безпокоеше, това беше повече от ясно.

— А как ще се намерим, за да ти дам твоята част от наградата? — изведнъж попита южнякът.

— Наградата? Ах, да. Ти гледай да свършиш работата, останалото е моя грижа.

Той беше готов да тръгне, но Уил го спря:

— Един кон би ни свършил добра работа. Мисля, че…

— Нямаме излишни коне — го прекъсна Цефело. — Хайде, че бурята наближава.

Старата циганка подаде на Уил малък вързоп. Южнякът го метна през рамо и хвана ръката на Амбърли. — Със здраве, Цефело. — Късмет, Лечителю!

Минаха покрай коня на Еретрия. Момичето втренчено ги гледаше, а вятърът развяваше косите й. Уил се спря за миг и й протегна ръка.

— Довиждане, Еретрия.

Тя само кимна с мрачно застинало изражение на красивото си лице и без да му подаде ръка, пришпори коня си.

Хийбъл прекара сутринта в дърводелската си работилничка. Дялкаше фигурката на дива котка, а мисълта му се връщаше отново и отново към снощния разговор. Не можеше да разбере защо елфите не се вслушаха в предупреждението му. Във всеки случай беше почти сигурен, че не търсят някакъв си корен, а нещо много по-важно. Но, естествено, не биха доверили тайната си на негодник като Цефело. А дали пък не беше нещо, свързано с онази древна магия, за която дори вещиците не знаеха нищо със сигурност?

Небето над главата му застрашително потъмня и воят на вятъра се усили. Старецът остави за миг длетото и се огледа. Този път щеше да заплющи здравата, помисли си. Лош късмет за елфите… от сутринта само лоши знаци. Бурята щеше да ги свари в откритото поле, преди още да са стигнали Дупката. Поклати глава. Ако имаше някакъв смисъл, би тръгнал след тях и би се опитал да ги спре, но виждаше, че твърдо са решили. Лошо, много лошо. Каквото и да търсеха, дано не намереха с него и смъртта си…

Легналият в краката му Пират се ръзмърда, вдигна глава и подуши въздуха. После изведнъж дрезгаво изръмжа. Хийбъл го погледна учудено и се озърна. Не забеляза нищо обезпокоително. Само вековните дървета хвърляха сенки на поляната и тихо шушнеха.

Така и не разбра какво накара Пират изведнъж да заръмжи настръхнал, но в същия миг някакъв неописуем хлад прониза цялото му тяло. До него Пират изви жаловито и се просна по корем, като целият се тресеше. Някаква висока фигура сякаш се мерна за миг между дърветата — бледата, неясна сянка на човек със спусната качулка. А дали изобщо беше човек? Обхвана го смразяващ, неизпитван досега страх. Съвсем забрави за длетото и то се изплъзна от ръцете му…

Последвалият силен порив на вятъра изведнъж го накара да дойде на себе си. Запръска дъжд и Хийбъл побърза да се прибере в колибата, следван от кучето. Още трепереше и бе сигурен в едно — никога досега, през целия му живот, смъртта не бе минавала толкова близко, само на крачка от него.

Бурята настигна Уил и Амбърли след по-малко от час. Падащите тежки капки не след дълго се превърнаха в истински порой. Над горите загърмя и затрещя. За броени минути двамата бяха мокри до кости — непромокаемите им плащове бяха останали във фургона. Но нямаше какво да се прави — наведоха глави и продължиха напред, шибани от дъждовните струи.

В продължение на няколко часа не спря да вали. Южнякът и момичето шляпаха в лепкавата кал и забавиха ход едва когато небето се проясни, а вятърът отнесе черните буреносни облаци някъде на изток.

Горе-долу по същото време пътеката рязко започна да се спуска надолу. Двамата се хлъзгаха на всяка крачка, падаха и ставаха, целите оплескани в кал, докато изведнъж самият склон свърши и се озоваха на ръба на тъмна зейнала пропаст. Това не можеше да бъде друго, освен Дупката. Приличаше на гигантско, отдавна пресъхнало езеро, обрасло с дървета и храсталаци. Зъбецът стърчеше в центъра му като самотен стълб, побит на дъното на отворен гроб.

Южнякът и момичето безмълвно се взираха в мрачната бездна, докато не усетиха, че ги побиват тръпки.

— Трябва да слезем — промълви накрая Уил, въпреки че му беше противна самата мисъл за това.

— Знам — отчаяно отвърна Амбърли.

Трябваше да намерят място, откъдето да се спуснат надолу, въпреки че това им се струваше почти невъзможно. Но не след дълго Уил откри, че пътеката всъщност продължава малко по-встрани, като дори се разклоняваше. Объркан, местеше поглед ту към едната, ту към другата пътечка, докато накрая избра лявата. Здраво стисна ръката на Амбърли и я поведе надолу. Земята под краката им се ронеше и плъзгаше и колкото и внимателно да се придвижваха, непрекъснато губеха опора.

Уил, който в началото беше по-устойчив, изведнъж се свлече надолу, като повлече със себе си и Амбърли. Двамата се затъркаляха по склона и докато успее да се залови за нещо, Уил изведнъж загуби от поглед момичето. Отнякъде долетя само острият й вик. Уил се спусна нататък през храстите, без да обръща внимание на безпощадните им клони. Дълго щеше да се лута, ако в полумрака не беше проблеснало късче алена коприна. Амбърли лежеше по очи в храстите. Лицето й беше мъртвешки бледо и цялото изподрано.

— Уил — плахо прозвуча гласът й, когато той разтреперан я взе в прегръдките си като малко дете.

— Какво ти е? Лошо ли се удари?

— Нищо ми няма — тя се опита да се усмихне. Южнякът й помогна да се изправи.

Опряна на ръката му, малката елфа беше лека като перце. Но когато се опита да тръгне, изведнъж извика и се преви от болка.

— Глезенът ми! Мисля, че е изкълчен!

Уил се наведе да погледне и поклати глава:

— Лоша работа. Добре все пак, че не е счупен. Почини си. След малко ще продължим. Ако не можеш да стъпваш, ще те нося.

— Съжалявам, Уил… Трябваше да бъда по-внимателна…

— Аз съм виновен — поклати глава той и се опита да се пошегува. — Освен да викаме вещиците на помощ…

— Никак не е смешно — прехапа устни тя. — Не е ли по-добре да почакаме до сутринта? Дотогава кракът ми може и да се е оправил. Пък и… не ми се ще да прекараме нощта там долу.

— Нито пък на мен — кимна Уил — И без това скоро ще се съмне.

— Ако искаш да се върнем догоре — плахо предложи тя.

— Ти май наистина вярваш на приказките на стареца? — усмихна се южнякът.

— А ти? — погледна го тя без следа от усмивка.

— Аз ли? Не зная… Може би. Да, мисля, че да. В последно време се случиха такива неща, че вече нищо не би ме учудило… Но все пак си мисля, че вещиците, ако действително съществуват, биха стояли настрана от камъните на елфите. Въпреки че, от друга страна, използването на камъните би ни навлякло сериозни неприятности.

— Аз също мисля, че не бива да го правиш — тихо каза Амбърли.

— Веднъж вече ми каза това, помниш ли? Каза, не се безпокоиш за мен, затова по-добре да не опитвам повторно, дори и за да спася живота ти.

— Спомням си…

— А после, когато веднъж опитах и не успях, и ти казах, че съм изгубил силата, ти каза да не се отчайвам и да не съдя прибързано… Каза, че вярваш в мен.

— И това си спомням.

— Добре, значи, какво излиза? Аз смятам, че трябва да ги използвам, но мисля, че няма да мога. Ти вярваш, че ще успея, но мислиш, че не бива…

Той поклати глава.

— Интересно дали ще разберем кой от нас е прав, преди да е станало късно.

Той потръпна, изведнъж осъзнал смисъла на това, което казваше, и се огледа неспокойно. После махна с ръка и добави:

— Е, както и да е. Няма смисъл да умуваме. Вече му се виж да краят…

Настъпи неловко мълчание. Уил неспокойно въртеше в ръцете си кесията с камъните на елфите и изведнъж, обхванат от някакво странно усещане, я отвори. Навъсен изсипа съдържанието. На дланта му лежаха най-обикновени речни камъчета.

— Уил! — извика Амбърли пребледняла.

Уил мълчеше, прехапал устни, и се взираше надолу невярващо.

— Цефело… — процеди накрая. — Ах ти, негоднико! Все пак успя… Но кога е сварил да ги размени? Сигурно през нощта, докато сме спали… Сутринта забравих да ги проверя… Спал съм непробудно, снощи главата ми тежеше като камък… Трябва де е сложил нещо в бирата… Нищо чудно, че сутринта беше неспокоен…бързал е да ни отпрати… Наградата изобщо не го е интересувала, през цялото време е искал само тях…

Рязко се изправи, взе на ръце Амбърли и я понесе нагоре, към ръба на пропастта. Една вена на челото му бясно пулсираше. Остави момичето горе под сянката на едно дърво и заяви:

— Аз се връщам. Трябва да ги намеря. Ако те оставя тук, ще се оправиш ли?

— Недей, Уил, ще минем и без тях…

— И така да е, държа да са у мен. Те все пак бяха единственото ми оръжие… Не сме тръгнали на разходка.

— Цефело ще те убие — прошепна Амбърли.

— Ще видим… Може дори да не успея да го настигна, но съм длъжен да опитам. До сутринта ще се върна, обещавам ти, каквото и да стане.

Тя искаше да му каже още нещо, но не успя. Сълзите я задавиха. Наведе глава и промълви само:

Пази се, Уил. Много се пази.

Амбърли… — погледна я той, сякаш я виждаше за пръв път.

— Хайде, тръгвай… — каза през сълзи момичето. — Сигурно са спрели да нощуват някъде и ако побързаш, ще ги настигнеш. Ще те чакам, Уил. Не се давай…

Тя се надигна и го целуна през сълзи.

— Побързай…

Уил я изгледа продължително, някак напрегнато, сякаш искаше да отнесе образа й със себе си, и хукна, без да се обръща.