Тери Брукс
Камъните на елфите (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Седнал в тръстиковия люлеещ се стол, старецът тихичко си тананикаше. Слънцето гаснеше зад върховете на далечните планини и над гората се спускаше здрач. Дърветата шушнеха приспивно и въздухът лека-полека се изпълваше с хладния чист мирис на нощта. Това беше любимият му момент от денонощието — през тези кратки мигове човек забравяше, че се намира в самото сърце на Дивата пустош и дори тук можеше да се почувства като у дома си…

А старецът отдавна беше свикнал със своята горска обител, нещо повече — привързал се беше към това място, към което малцина хранеха топли чувства. Но той го познаваше така добре, както никой друг — знаеше мрачните му тайни и неведнъж беше ставал свидетел на суровата безмилостна борба за оцеляване, която се водеше тук на всяка крачка. Животът и смъртта тук бяха в непрестанна схватка, но това му се струваше особено вълнуващо, сякаш бе проникнал в самата сърцевина на нещата.

Дивата пустош бе станала негов дом преди повече от шейсет години и тук той най-после бе намерил самотата, спокойствието и уединението, за които духът му жадуваше. Тук сам си беше господар, мислите му се рееха на воля. Не би заменил своята колиба за някоя барака в онези мрачни, пренаселени места, където всички живееха врата до врата, но това не ги сближаваше помежду им, а тъкмо напротив — само ги настървяваше един срещу друг. Кракът му не би стъпил в дупки като Гримпен Уорд. Онези нещастници също като него бяха жители на Дивата пустош, но имаха толкова общо с нея, колкото някой, заврян в мазето на замък, би могъл да се нарече негов обитател.

А те, глупаците, го смятаха за луд. Смахнатият старец, който живееше сам-самичък в най-затънтения лес. Нека си мислеха каквото щат. Той пък за нищо на света не би искал да е на тяхно място.

— Пират? — подвикна на огромното черно куче, което се беше изтегнало в краката му. Кучето скочи и се прозя. Имаше муцуна на вълк и космато рошаво тяло на мечка. Сложи глава в скута на господаря си и размаха опашка. Чакаше да го почешат.

Погълнати от това занимание, което доставяше удоволствие и на двамата, изведнъж се ослушаха. Остър пронизващ писък разцепи нощта. Пират се озърна неспокойно, но старецът го потупа по косматата глава. Наблизо ловуваше дива котка.

Отново се отпусна назад и обгърна с поглед стария кладенец в двора, бараката, в която спеше мулето, струга, дърводелския си тезгях под навеса. Откак се помни, обичаше да майстори разни неща, да вдъхва мириса на прясна дървесина. Безполезно на пръв поглед занимание, което придаваше смисъл и красота на дните му. Компанията на Пират му стигаше. Хората не му липсваха — дивите котки и мулето с нищо не бяха по-лоши.

Изправи се и се разкърши. Съвсем се беше стъмнило и небето беше отрупано със звезди. Време беше да приготви нещо за вечеря за себе си и за кучето. От вчера му беше останала малко супа — може би щеше да им стигне.

Тръгна да запали огъня. Беше дребен мъж, слабичък и прегърбен. Венец от бели, пухкави коси обкръжаваше лъсналото му теме. Ризата му беше побеляла от слънцето, а изпод късите панталони стърчаха загорели, тънки като клечки крака. Кожата му беше суха и сбръчкана, прорязана от изпъкнали жилки. Движеше се с леко подскачане, като пружинено човече — от старост походката му бе изгубила гъвкавост.

Разпали огъня и клекна до него, като се чудеше не може ли да сложи още нещо в тенджерата. В този миг чу тропот на каруци и конско цвилене някъде навътре в гората. Пират настръхна и изръмжа. Старецът му изшътка предупредително. След малко от мрака се появиха очертанията на няколко коня и един-единствен фургон. Старецът се намръщи. Това беше шайката на оня негодник Цефело. Изплю се и го изгледа изпод вежди. Чудеше се дали да не насъска кучето срещу тях. Ездачите спряха насред поляната и Цефело пристъпи напред.

— Добра среща, Хийбъл.

Старецът изсумтя:

— Какво те води насам, Цефело?

— Хийбъл, Хийбъл — оскърбено поклати глава Цефело, — така ли се посреща стар приятел?! А уж се знаем не от вчера — толкова ни е минало през главата…

И сякаш нищо не е станало, радушно разтърси ръката на стареца, който седеше безучастна.

— Я да те видя! Планинският въздух ти се отразява добре — установи Цефело с най-обезоръжаващата си усмивка. — Въпреки че възрастта си казва думата…

— Какво ме разглеждаш като кон за продан? — сопна се старецът. — Да не се опитваш да ми продадеш някой пенкилер?

— Все същият си си — поклати глава Цефело. — Саможив и недружелюбен.

— Какво е станало с хората ти, главатарю? Да не са се разбягали?

— Чакат ме на главния път — неохотно отвърна Цефело. — Дошъл съм по работа, не можех да ги мъкна с мене…

— Та ще ми кажеш ли най-после за какъв дявол си дошъл?

— Може ли първо да поседнем край огъня ти и да поговорим?

— Сядайте — сви рамене старецът. — Тъкмо вечерях. Ама за вас няма да стигне. Пък и… не бих разделил залъка си с вас.

— Няма нужда — увери го Цефело и великодушно махна с ръка. — Този път те каним да споделиш вечерята ни…

Ездачите слязоха от конете, а една стара циганка наизвади тенджери и съдинки от фургона.

Цефело извика при себе си младия мъж и момичето, които пътуваха във фургона. Към тях се приближи и едно тъничко мургаво момиче с панталони за езда.

Седнал в стола си люлка, Хийбъл се загледа натам. Двамата от фургона не приличаха на цигани, въпреки че не се различаваха от тях по облеклото си. Малката групичка се запъти към стареца. Тъмнокосото момиче гледаше младия мъж с някаква дръзка настойчивост и не се отделяше от него.

— Дъщеря ми, Еретрия — представи я Цефело, като я изгледа предупредително. — А тези двамата са елфи.

— Личи си — отвърна Хййбъл. — Каква работа имат с вас?

— Изпълняваме важна мисия — загадъчно съобщи Цефело.

— Кой, ти ли? — сбърчи вежди старецът. — Пази боже!

Изгледа младия мъж от главата до петите и заяви:

— Изглеждаш ми свястно момче. Защо си се хванал с тях?

— Защото има нужда от водач — заяви Цефело вместо него и побърза да смени темата. — Какво си се заровил жив в тоя пущинак, старче!? Някой ден ще мина оттук и ще открия само оглозганите ти кости…

— Я го виж колко се е загрижил! — изсумтя Хийбъл. — Не знам кой от двама ни си търси белята, Цефело… Времето ще покаже. Аз знам какво правя — ти му мисли!… Ще ми кажеш ли най-после на какво дължа компанията ти?

Цефело въздъхна:

— Имай малко търпение, приятелю. И дотам ще дойде думата…

— Хайде, Цефело, стига си го увъртал! Казвай какво искаш? Не ми губи времето, и без това не ми е останало твърде много…

— Нищо за себе си, Хийбъл, този път нищо за себе си. Тези млади елфи имат нужда някой да ги упъти. Аз не мога, въпреки че имах доброто желание… — той разпери ръце. — Но жертвах част от времето си, за да ги доведа при теб. Моля те, влез им в положението…

— Какъв е този цирк, Цефело? — вдигна вежди старецът.

— Ако нямаш нищо против, спри за малко излиянието си и да похапнем… Мирише ми апетитно. Пък ако има и малко биричка…

По време на вечерята, която се състоеше от топла яхния и сух хляб, почти не се говореше. Затова пък бяха разменени бързи многозначителни погледи, които обясниха на Хийбъл много неща. Елфите очевидно наистина бяха в крайна нужда и бяха последвали Цефело от немай-къде. Стана му ясно, че те не хранеха никакви илюзии по отношение на старата лисица. А Цефело, разбира се, както винаги правеше някакви тънки сметки и съвсем не движен от човеколюбиви чувства. Озадачаваше го единствено онова чернооко момиче, чиято дяволита усмивка прикриваше нещо много по-дълбоко. След като храната бе изядена и бирата — изпита, Хийбъл извади луличката си, Цефело реши, че е настъпил моментът да продължат разговора.

— Та, както ти казах, тези двамата се нуждаят от помощта ти. Уверих ги, че ще направиш каквото можеш за тях. — А те наистина го заслужават…

— Не си падам по елфи — промърмори Хийбъл като на себе си. — Мислят се за нещо повече от останалите… И по циганите-катунари не си падам. По тях пък — съвсем.

— Има ли изобщо нещо, по което си падаш? — звънна гласът на Еретрия.

— Ти да мълчиш! — сопна й се Цефело. Мургавата девойка дори не го удостои с поглед.

— Има, моето момиче, уверявам те, има — по-меко отвърна старецът и се обърна към Цефело. — Какво ще получа, ако реша да им помогна? Надявам се, че този въпрос не ти е неприятен…

— Не злоупотребявай с търпението ми, Хийбъл — озъби се вождът.

— Защо? Да не би да ми прережеш гърлото? Боя се, че тогава няма да имаш никаква полза от мен…

— Добре де — махна с ръка Цефело, — ще получиш каквото ти се полага — дрехи, завивки, кожи, коприна…

— Все неща, които изобщо не са ми нужни… — подсмихна се старецът.

— Тогава какво, по дяволите, искаш, проклето старче?! — избухна Цефело.

Пират наостри уши и предупредително изръмжа. Хийбъл го потупа по гърба и спокойно отвърна:

— Ножове, ето какво. Няколко хубави ножа, брадва и десетина стрели. И един точиларски камък.

— Изнудвач — процеди Цефело, но побърза да добави: — Ще ги имаш, само да си ги заслужиш.

— Питайте, каквото ще питате — сви рамене Хийбъл и захапа луличката си.

— Този млад елф е Лечител — започна Цефело, като посочи Уил. — Търси корен, от който да извлече някакво много рядко лекарство и който според неговите лечителски книги се среща само тук, в местност, наречена Хранилището…

Когато настъпилото мълчание продължи твърде дълго, Цефело се обади отново:

— Е, какво?!

— ?!

— Къде е?!

— Кое? — подразни го старецът.

— Хранилището?! — изрева Цефело.

— На мястото си, предполагам… И ако не ме лъже паметта, представлява някакви катакомби под една планина — гробници или нещо такова…

— Точно така! — скочи младият елф с пламтящо от възбуда лице.

— Значи, говорим за едно и също място… Хм… А случайно да пише в книгите ти нещо за Дупката?

— Да не искаш да кажеш, че Хранилището е в Дупката, старче? — В гласа на Цефело се долавяше смъртен страх и това не убягна на Хийбъл.

— Точно това искам да кажа — кимна лукаво той. — Та… натам ли си тръгнал, Цефело?

— Къде се намира Дупката? — намеси се младият елф.

— Един ден път на юг и сте там. Само… хубавичко си помислете, преди да тръгнете. Никой още не е излязъл жив от Дупката.

— Никой ли? — замислено повтори елфът.

Еретрия промърмори нещо под носа си. По това как изведнъж притихна и пребледня, Хийбъл разбра, че тя вече знаеше.

— Там живеят сестрите близначки — старецът се озърна и снижи гласа си до шепот. — Вещиците Мораг и Маленро. Бездънната пропаст е тяхно владение…

— Но нали говореше за някаква планина? — озадачено попита Уил.

— По-скоро връх. Висок планински зъбер насред бездната, като гигантски показалец, щръкнал от някой гроб… — потръпна старецът. — Аз съм го виждал. Но никому не пожелавам да го види…

— А вещиците? Кажи ми нещо повече за тях…

— Мораг и Маленро ли? В древността техният род е бил прочут — не си ли чувал за придворните дами на мрачния Владетел на Уорлок? Те са били тук от незапомнени времена… и според някои силата им може да се мери само с тази на друидите. Но… за разлика от тях, както вече сигурно си се досетил, са смъртни врагове на елфите. Не че ме е грижа, само отбелязвам.

Той остро се изсмя и втренчено изгледа младия елф, преди да продължи:

— Та, както казах, те са кръвни сестри, но изпитват само злоба и омраза една към друга. И открай време враждуват, като всяка от тях стръвно пази своята половина от Дупката: Мораг — източната, а Маленро — западната. Не знам каква е причината да се опитват да се унищожат взаимно, но биха дали мило и драго да заграбят и останалата половина. Но както и да е, върхът, който те интересува, Зъбецът, се издига точно по средата между двете владения. А под него е Хранилището.

— Ти виждал ли си Хранилището?

— Аз ли? О, не, опазил ме Бог. Не съм стигал чак до там. Въпреки че веднъж, преди много години, ловувах до самия ръб на Дупката. Бях млад, самонадеян, не давах ухо на зловещите слухове… Пък и вече бяха минали няколко дни, без да забележа нищо обезпокоително. И една нощ, както си сиях, се появи тя… Маленро, с разпуснати коси, като прекрасна фея от сънищата и бледа като самата Смърт. Каза ми, че искала да поприказва с някой, в чиито жили тече човешка кръв, и седна до огъня. Всъщност приказваше само тя, а аз я слушах, изгубил ума и дума…

Старецът поклати глава, унесен в спомените си. Гласът му бе станал глух и далечен.

— На сутринта си тръгна… Така внезапно, както беше дошла. Никога вече не я видях. Човек би помислил, че съм сънувал, но аз зная, че не съм… Защото тя отнесе със себе си част от душата ми…

И Хийбъл поклати замислено глава.

— Освен това така ясно си спомням думите й, сякаш беше вчера… Освен всичко друго тя спомена за Хранилището… Там в древни времена, преди още самата тя да се появи на бял свят, била извършена някаква магия… но каква точно и Маленро не знаеше…

Старецът млъкна, отдаден на мисли за онази, която никога не беше успял да забрави…

Младият елф се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти, Хийбъл.

Старецът стреснато вдигна глава. Погледите им се срещнаха и Хийбъл разбра, че елфът ще слезе в Дупката, Нищо нямаше да го спре. Но все пак направи опит. Хвана ръката му и прошепна:

— Не отивай там, момче…

— Трябва — простичко каза младежът.

— Недей, Уил — изведнъж се обади и Еретрия. — Чуваш ли, Лечителю, няма да излезеш жив оттам!

В този кратък миг чувствата, които бушуваха в душата й, сякаш изскочиха на повърхността и ярка руменина обля лицето й. Но Уил само поклати глава и тя пребледня, рязко се извърна и подхвърли през рамо „Глупак!“, преди да се скрие в мрака.

Младият мъж остана загледан след нея. През лицето му премина сянка. Хийбъл хвърли поглед към неговата спътничка, малката елфа. Тя не помръдваше, навела глава, скрила лице в сянката на косите си.

— Толкова ли е важно намирането на този корен? — попита старецът, — И сигурни ли сте, че не се среща някъде другаде?

— Това си е тяхна работа! — рязко го прекъсна Цефело.

— Знам, че нямаш търпение да си получиш наградата — намръщи се Хийбъл, — но не ти ли минава през ум, че чисто и просто няма да има от кого?

— Стига сме умували — надигна се Цефело. — Утрото е по-мъдро от вечерта. Да вървим да пием и да се веселим!

И той подвикна на старата циганка, която забърза към тях с пълни халби в ръце. Още неколцина от табора се присъединиха към компанията и не след дълго екнаха смехове, зазвучаха песни, а Цефело заразправя с цветистия си език разни небивалици за места, където всъщност кракът му не беше стъпвал, и за хора, които едва ли някога беше срещал… Циганите го слушаха със зяпнали уста, а Хийбъл — с недоверчива усмивка. Старецът се полюшваше на стола си, разсеяно галеше кучето и се питаше дали момъкът, така твърдо решен въпреки увещанията да слезе в Дупката, щеше да срещне Маленро. И независимо от всички опасения, тайничко му завиждаше…

След малко Уил се надигна и тръгна към кладенеца в задната част на двора. Амбърли вече беше заспала, загърната в одеяло, край огъня. Уил също се чувстваше необичайно замаян, въпреки че не беше изпил много бира. Ледената вода може би щеше да помогне, а след нея и един хубав сън… Тъкмо се беше навел с металното канче, когато чу зад гърба си стъпки и рязко се извърна. Беше Еретрия.

— Не те разбирам, Лечителю — тя впери в него настойчив поглед. — Май не ти е мил животът?

Уил остави канчето обратно във ведрото и приседна на камъка.

— Навлякох си един куп неприятности, за да ти спася живота в Гримпен Уорд… — Да не мислиш, че ми е било лесно да убедя Цефело? А излиза, че всичко е било напразно… — Тя поклати глава. — Ти държиш на своето и искаш да слезеш в Дупката… Не знам какво си обещал на Цефело, та и той така се е запалил? Ако те изнудва с нещо, само ми кажи!

— Цефело няма нищо общо с това — само махна с ръка Уил.

— Тогава защо?

— Това лекарство е много необходимо… — започна Уил, но момичето не го остави да довърши.

— Докога ще пееш тази песен?! Да не съм сляпа?! Можещ да заблудиш Цефело, но не и мен! Цефело не вижда по-далеч от носа си — алчността го заслепява. Но аз… — тя помълча, пламнала от вълнение, седна до него на камъка и зашепна; — Това момиче не ти е сестра. Ти по-скоро си неин телохранител или нещо такова… Само че какво ще търсите в Дупката?…

Тя го погледна право в очите и стисна ръката му:

— Можеш да ми кажеш. Никога няма да те предам.

Уил се усмихна.

— Знам, Еретрия. Сигурен съм в това. Ето какво ще ти кажа. Над земите ни е надвиснала голяма заплаха. Единственото, което може да ни защити, е скрито в Хранилището. Ние с Амбърли трябва да го вземем оттам.

— Тогава нека поне и аз да дойда с вас — заяви Еретрия с мрачна решителност. — Вземи ме с теб, Уил. Отдавна трябваше да си го сторил.

— Ти сама каза колко е опасно долу… Как би могла да очакваш, че ще се съглася да рискуваш живота си? Не, Еретрия. Мястото ти е тук — при твоите. Поне засега. И по-добре да се махнете час по-скоро оттук!

— Лечителю, не ми остава много време. Цефело е решил да ме продаде веднага щом стигнем големите градове на юг. Ако ще трябва да избирам между едното и другото, по-добре да сляза с теб в Дупката!

— Еретрия…

— Мълчи! Изслушай ме. Аз наистина познавам местността. Неведнъж сме идвали тук. Казах ти вече, няма да съм ви в тежест, мога само да ви помогна. В сравнение с мен малката елфа е безпомощно дете… Разбери, че трябва да ме вземеш. Просто трябва!

— Еретрия, дори да нямах нищо против, Цефело никога нямаше да те пусне.

— Цефело ли? Никой няма да го пита! Ти само ми кажи „да“, Лечителю, моля те, кажи „да“!

И той почти беше готов да го каже. Тя беше толкова ослепително красива, че дори при нормални обстоятелства не би устоял. А сега от нея се излъчваше такова отчаяние, че сърцето му се сви. Тя се боеше от Цефело и въпреки дръзките си думи беше в ръцете му, ако, разбира се, Уил не й помогнеше.

Но да я вземе със себе си в Дупката, не значеше ли вместо да я спаси, да я поведе на сигурна смърт? Цяло чудо щеше да бъде дори да опази Амбърли, за чийто живот отговаряше…

— Не, Еретрия — тихо отвърна, — Съжалявам, не мога.

Тя прехапа устни, изгледа го невярващо и глухо отвърна:

— Наистина ще съжаляваш.

Отдръпна се от него и тръгна към гората, но преди да се скрие в сенките на дърветата, рязко се обърна. Лицето й беше мокро от сълзи.

— Два пъти ме отхвърляш, Уил Омсфорд. Няма да ти дам друга възможност.

Загледан след нея, Уил отчаяно се молеше съдбата да ги срещне по друго време и на друго място.