Тери Брукс
Камъните на елфите (36)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Еретрия! — тихо възкликна Уил. Надигна се на лакът въпреки пронизващата болка. — Какво правиш тук?

— Не виждаш ли? Спасявам ти кожата — насмешливо отвърна момичето.

В задната част на двора две възрастни циганки перяха някакви парцали, просмукани по всяка вероятност от собствената му кръв. Главата му беше омотана със стегната превръзка. Докосна я и тихо изохка.

— Не бой се Главата ти си е на мястото… — увери го Еретрия.

Уил стреснато се озърна:

— А къде е Амбърли?

— Ах, да… сестричката ти. И тя е на сигурно място — говореше съвсем тихо, за да не я чуват жените. — Да не мислиш, че ще се възползвам от случая и ще тръгна да си отмъщавам, задето ме изоставихте при Тресавището? Или от яд, че съм пренебрегната? Ако смяташ така, значи малко ме познаваш. Е, какво, размисли ли. Дава ти се втора възможност…

— Къде е Амбърли? — повтори Уил и се надигна. Зави му се свят от болка.

— Разбери най-после, никой няма да й направи нищо лошо. Стига да исках, можех да си отмъстя, без дори да си мръдна пръста. Трябваше просто да ви оставя на пътя и онези мухльовци щяха да ви довършат…

Тя направи знак на жените да излязат и го изгледа замислено, наклонила глава като птица.

— Как ни откри? — полюбопитства Уил.

— Как ли? Много просто. Който търси, намира. Пък и на теб славата ти се носи из цялата околност. Пътуващият лечител с изумителните способности и така нататък… Защо според теб те преследваха ония? — Тя го докосна по издрасканата буза и добави по-меко: — Глупчо такъв. Подобна дарба не можеш да запазиш дълго в тайна… А хората не обичат някой, който е толкова различен… Добре, че ние, циганите, първи научаваме всичко. Нали разбираш, имаме си начини за това… Иначе досега да си мъртъв. Щяха да те заколят като шиле. За да пипнат златото ти, не за друго — тя се засмя. — Кой би помислил, че прочутият лечител е гол като пушка…

— Трябваше да бъда по-предпазлив — призна Уил. — Постъпих лекомислено.

— Е, видя ли? Добре, че съм аз. Не си губих времето напразно. Съобщих на Цефело, че тръгвам да те търся и… ето ме тук.

— Значи Цефело знае, че съм тук? — подскочи Уил.

— Притеснява ли те това? — дяволито се подсмихна тя.

— Честно казано, не ми е никак приятно. Нали знаеш, двамата не храним добри чувства един към друг… особено.

— Да, но понякога умея да бъда достатъчно убедителна — разпери ръце Еретрия. — Представи си, сега дори ти е благодарен за онова, което стори при Тресавището.

— Не му вярвам — поклати глава южнякът.

— Много правилно. И все пак поне за момента нищо не ви заплашва. Виж, сутринта сигурно ще поиска да се срещнете на четири очи. Но дотогава има още време — най-важното сега е, че ви измъкнахме от преследвачите.

Тя се наведе да смени компреса му и сбърчи нос:

— Съблечи тези дрехи, южняко, целите са в кръв. Ще ти помогна да се измиеш.

— Няма нужда, ще се справя и сам. Намери ми само нещо… за обличане.

Тя кимна, но не помръдна от мястото си. Уил се изчерви като момче и промърмори:

— Нямам търпение да сваля тези дрехи…

Тя му отправи най-ослепителната си усмивка:

— Ама, хайде де! Какво чакаш? — Знаеш ли, ти наистина си непоправима.

— Така е — кимна момичето. — Само заради това още не съм се отказала от теб.

Каза го без следа от усмивка, с оня свой проникващ право в сърцето поглед, от който Уил за миг остана като замаян, но се съвзе и я попита с обичайния си глас:

— Е, ще ми донесеш ли все пак нещо за обличане? Очите й се премрежиха от гняв, но тя нищо не каза, само рязко се изправи, издърпа някакво чекмедже и тръсна пред Уил купчина пъстри дрехи.

После най-неочаквано се наведе, целуна го по устата и изхвърча от фургона. Уил чу превъртането на ключ в ключалката и усмихнато поклати глава. Поне наистина беше на сигурно място.

Едва беше успял да се измие и облече в пъстрите копринени дрехи, когато Еретрия отново се появи, този път придружена от Амбърли. Малката елфа също беше нагиздена в пъстра циганска премяна и с разпуснатите си до кръста коси приличаше на принцеса от приказка. Погледите им за миг се срещнаха и Уил прочете в очите й безмълвно съчувствие.

— По-добре ли си? — попита го.

— Всички се грижим той да е добре — отвърна вместо него Еретрия с хладен, убийствено любезен тон. — Приятни сънища, сестричке Амбърли. Наглеждай през нощта братчето си.

Звънливо се засмя и хлопна вратата зад гърба си.

Двамата спаха дълбоко и непробудно до сутринта. Първата работа на Уил беше да провери дали камъните на елфите са си на мястото. А първата работа на Амбърли беше да смени превръзката му и да промие раната му. Когато привърши, Уил изненадващо и за самия себе си я възнагради с целувка по бузата. Тя цялата грейна и се изчерви като малко момиченце.

След малко Еретрия им донесе закуската — хляб, мед, мляко и плодове. Някаква ефирна бяла дреха се ветрееше около тънкото й тяло и я обгръщаше като облак.

— Добре ли спа, южняко? — попита с най-лъчезарната си усмивка и излезе, без да размени и дума с Амбърли.

Уил смутено поклати Глава и се обърна към Амбърли. Момичето отново се усмихна, но този път насила.

Още не бяха приключили със закуската, когато се появи и самият Цефело. Облечен бе както винаги целият в черно, наметнат с тревистозеления си плащ. Широкополата му шапка бе дръзко накривена, но още щом влезе, той я свали с широк театрален жест и се ухили до ушите.

— Кого виждам?! Отново моите млади приятели — Лечителят и красивата му сестра… пак ли си търсите коня?

— Този път не — усмихна се Уил.

— А какво ви се случи този път, любопитен съм да чуя? Да не би да изгубихте пътя? Доколкото знам, Арбърлън е по на север…

— Ние вече бяхме там — отвърна Уил уклончиво и остави настрани от себе си празната табла.

— И решихте да посетите Гримпен Уорд?

— Както виждам, не само ние…

— Аз лично дойдох по работа — сви рамене Цефело. — И не смятам да остана тук по-дълго, отколкото е необходимо. Ами теб, Лечителю, какво те води насам? Ако си дошъл да си изкарваш хляба, едва ли би могъл да намериш по-неподходящо място.

Уил се поколеба за миг, преди да отговори. Трябваше много внимателно да мери думите си. Имаше горчив опит с Цефело.

— И ние сме тук по работа — отвърна, без да се впуска в подробности.

— А аз реших, че сте дошли да си търсите белята… — присви очи Цефело. — Е, както и да е, имате късмет, че се появих точно когато работите ви отиваха на зле…

Типично за него, прехапа устни Уил, като едва се сдържа да не се разсмее. Човек би помислил, че никой освен него няма пръст в спасяването им. Разпери ръце:

— Излиза, че пак сме ви задължени…

— А аз ви дължа едно извинение — с тържествена сериозност произнесе Цефело. — Там, при Тресавището, бях разстроен и объркан… и в гнева си изрекох неща, с които ви обидих. Сега съзнавам, че не съм бил прав и ви моля да ми простите. Държах се като глупак и неблагодарник. Но ето че сега ми се отдава случай да изкупя вината си. Само ми кажете с какво мога да ви помогна…

С крайчеца на окото си Уил забеляза, че Амбърли го гледаше предупредително. Напразно, нямате така лесно да се хване на въдицата.

— Боя се, че и при най-добро желание не бихте могли да ни помогнете — въздъхна той. — Необходим ми е човек, който познава областта като петте си пръста…

— Ето на! — плесна с ръце Цефело. — Пак извадихте късмет! Кръстосвал съм Дивата пустош надлъж и нашир…

— Не, не — махна с ръка Уил. — Достатъчно главоболия си създадохте заради нас. Ще се справим и сами.

— Защо просто не ми кажете какво ви води насам — продължи Цефело, все едно не го бе чул. — Ако е по силите ми, ще направя всичко, за да ви помогна…

— Ами, ето каква е работата — снижи гласа си Уил. Амбърли отчаяно стискаше ръката му. — В кралското семейство има тежко болен. Всъщност няма да крия, това е внучката на крал Ивънтайн Елеседил. Та тя спешно се нуждае от едно лекарство, а то може да бъде извлечено само от корена на едно растение, което се среща тук и никъде другаде… Кралят е обещал голяма награда на оня, който успее да излекува внучката му, затова ние със сестра ми побързахме насам…

Какви ги дрънкаше, господи… Целият пламтеше и не смееше да погледне Амбърли в лицето.

— А знаете ли къде по-точно да търсите този корен? — нетърпеливо го прекъсна Цефело.

— Да — кимна Уил. — В древните лечителски книги се споменава някакво място, наречено Хранилището…

— Ти май излезе прав — името нищо не ми говори… — оклюма глава Цефело, но изведнъж се оживи. — Знаеш ли, познавам едного, който сигурно ще ни свърши работа! Само че, Лечителю, да се разберем отсега — ти сам се увери, че да се пътува из Дивата пустош далеч не е безопасна. Така че заради теб излагам хората си на голям риск, естествено, със съзнанието, че верността ни ще бъде щедро възнаградена… — Той сви рамене, сякаш се оправдаваше: — Нали разбираш, трябва някак да се живее… Всеки си вади хляба, както може…

— Каква награда очакваш от мен, Цефело? — рязко попита Уил. — Кажи направо, не го увъртай.

— Ще ти кажа — светнаха очите на скитническия главатар.

— Искам камъните. Южнякът бавно поклати глава.

— Те няма да ти вършат никаква работа…

— И защо мислиш така? — присви очи Цефело. — Да не съм вчерашен. Знам, че без тях ти не би бил това, което си. Отвари и хапове ли? Вятър работа! В камъните е истината и ти ще ми ги дадеш.

— Тяхната магия е елфска — търпеливо обясни Уил. — Ако в жилите ти не тече кръвта на древния народ, няма да можеш да задействаш силата им.

— Лечителю, ти си долен лъжец! — изсъска Цефело.

— Той казва истината — намеси се Амбърли. Гласът й трепереше. — Камъните са дясната му ръка, неговото единствено оръжие и нямаш право да му ги искаш.

— Кое е право и кое — не, решавам аз! — ухили се Цефело. — Но ако продължавате да дрънкате измислици, ще се разгневя не на шега!

— Няма да ти дам камъните — сви рамене Уил. — Дали ми вярваш, или не си е вече твоя работа.

Погледите на двамата мъже се кръстосаха като шпаги. Но дълбоко в очите на номада, отвъд заплахата и омразата, проблясваше страх. И този страх бе предизвикан от камъните на елфите, чиято разрушителна мощ Цефело добре си спомняше. И все пак той направи опит да се усмихне.

— Е, добре, какво тогава си готов да ми дадеш, Лечителю? Или очакваш да ти свърша услугата заради черните ти очи? Едва ли — не си толкова глупав. Сигурно имаш предвид нещо ценно, което би могъл да ми предложиш?

Уил отчаяно си блъскаше главата, но никакъв изход от ситуацията не му хрумваше. Най-после, тъкмо когато бе решил, че положението е безнадеждно, Цефело щракна с пръсти.

— Сетих се, Лечителю! Ще се договорим нещо. Нали казваш, че кралят на елфите ще ти даде награда? В, хубаво. Аз ще те заведа при човек, който може би ще ти помогне да намериш мястото, което търсиш. А ти срещу тази услуга ще разделиш с мен кралската награда. Става ли?

Странна сделка, помисли си Уил. Нетипична за един номад, най-малко за Цефело. За тях това бе все едно да обещаеш нещо срещу нищо. Те обичаха да се подсигурят предварителна. Накъде ли биеше Цефело?

— Значи ще ми помогнеш да науча местоположението на Хранилището? — държеше да уточни Уил.

— Да, ще се опитам.

— Но няма да ме придружиш дотам, така ли?

— Какъв е смисълът да излагам хората си на ненужен риск? — сви рамене Цефело. — Останалото си е твоя грижа, нали така? А обещанието си с обещание, така че ще се погрижа да го удържиш?

— И все пак има нещо, което ме притеснява — намръщи се Уил. — Как ще разбереш дали съм успял?

— Номадите научават всичко! — изсмя се Цефело. — Не се грижи затова!

Уил отново се запита какво се криеше зад тази вълча усмивка. Имаше усещането, че нещо не е наред. Но наистина имаха нужда от помощ, за да не използват прекалено рано камъните на елфите и по този начин да издадат присъствието си. Ако Цефело не блъфираше, помощта му наистина можеше да се окаже от огромно значение.

— Е, какво? — настоя Цефело. — Съгласен ли си да делим наполовина?

— Наполовина е много — възрази Уил.

Искаше да изпита Цефело.

— Виж една трета става.

— Хм… — понамръщи се Цефело. — Какво пък… От мен да мине!

Склони прекалено лесно и това още повече засили съмненията на Уил. В очите на Амбърли също имаше боязън и недоверие. Но тя нищо не каза. Очевидно не искаше да се намесва и го беше оставила сам да прецени.

— Хайде, южняко — подкани го Цефело. — Решавай по-бързо!

— Реших — отсече Уил. — Приемам.

— Значи се разбрахме — погледна го циганинът изпод вежди — Мъжка дума!

Ухили се и излезе, като си подсвирваше.

— Не му вярвам… — прошепна момичето.

— И аз… — замислено отвърна Уил.