Тери Брукс
Камъните на елфите (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

В продължение на пет дни армията на елфите и нейните съюзници от Волнонаемния корпус отстъпваха на изток към Арбърлън през поля и гори, следвани по петите от демоните. Придвижваха се денонощно, нямаха време да отдъхнат, защото преследвачите им също не спираха. Демоните не чувстваха умора, нито глад — сили им даваше единствено омразата. Те препускаха като хрътки, надушили кървава следа, слепи и глухи за всичко, което би могло да ги отклони от целта им. Елфите, напротив, съсипани от умора и отчаяние, като че ли започваха да губят вяра в собствените си сили.

Андер Елеседил също усещаше първите признаци на страха. Мисълта за провала при Бен Дроу, който не съумя да предотврати, не му даваше мира. Толкова елфи бяха загинали напразно, а най-лошото тепърва предстоеше… Редиците им се топяха с всеки изминал ден и му се струваше, че до Арбърлън ще достигнат само една шепа оцелели. Търсеше вината за това най-вече в себе си, в собствената си неопитност и нерешителност, и се разкъсваше от самообвинения. Какъв главнокомандващ си ти, питаше се мрачно, щом гледаш как войниците ти мрат като мухи и нищо не можеш да направиш? Кой да се погрижи за спасението на собствената ти армия, ако не ти? Дори присъствието на Аланон, който го следваше като сянка, мълчалив и загадъчен, не го обнадеждаваше. Двамата яздеха един до друг, без да споделят страховете и опасенията си.

Най-отзад бяха конниците на Стий Джанс, огромния червенокос боец, превърнал се в жива легенда, който се бе държал достойно от първия миг на битката до самия й край. И сега той бранеше тила на отстъпващата армия, отвличаше с бързоподвижни отряди вниманието на врага, както при Бейн Дроу, и за кой ли път оставяше демоните с празни ръце, като ги довеждаше почти до лудост.

Този доблестен мъж сякаш си играеше на котка и мишка със смъртта, предизвикваше с насмешка преследвачите си, които у всеки друг биха породили само ужас. Защото демоните, чиито пълчища напредваха към Арбърлън сега, нямаха почти нищо общо с призрачните черни твари от Бейн Дроу. Тези тук имаха мощни охранени туловища, а сред тях се срещаха и такива, чиито размери бяха направо чудовищни. Телата им бяха покрити с яки и лъскави като стомана люспи. Едни от тях можеха да те убият с един-единствен мощен замах, други — само с леко докосване, подобно на змийско пробождане. Едни бяха бавни и тромави, други се стрелкаха с бързината на вятъра. Едни протягаха дълги хищни пипала, други изобщо нямаха крайници и се плъзгаха като червеи. Имаше сред тях такива, които пиеха прясна кръв, и други, които се хранеха само с мърша. Имаше всякакви — смучещи, жилещи, огнедишащи… Изсипваха се на огромни рояци и сипеха смърт навсякъде, откъдето минеха. Земята на елфите почерня като овъглена.

Преследването продължаваше вече пето денонощие. Елфите и волнонаемниците се биеха рамо до рамо в отчаяното си усилие да спрат настъплението на врага, да отблъснат освирепелите настървени орди. Но всеки подобен опит би бил за тях последен, ако не беше неуловимият Стий Джанс. И въпреки това защитниците даваха все нови и нови жертви и с приближаването към Арбърлън редиците им все повече оредяваха.

Следобед на петия ден елфите най-после стигнаха бреговете на река Песноструйка и зърнаха в далечината кулите на Арбърлън. Но влязоха в града с тежка стъпка и наведени глави — бяха загубили една трета от армията си и още една трета техни другари беряха душа. От волнонаемниците пък бяха останали не повече от двеста бойци. А демоните всеки миг щяха да бъдат тук. Привечер над Арбърлън се струпаха тъмни облаци, довле-чени от вятъра, и скриха бледата луна. Във въздуха се носеше мирис на буря. Прозорците един след друг светваха и улиците опустяваха, огласяни само от стъпките на нощните патрули. Армията, в пълна бойна готовност, очакваше врага на източния бряг на река Песноструйка и по гористите склонове на Каролан.

Още със завръщането си Андер Елеседил свика всички министри и генерали в залата на Висшия съвет. Той се изправи пред събраните мъже, стиснал жезъла на Елкрис. Очите му бяха зачервени от безсъние, дрехите — опръскани с кал и кръв. Не бе имал време дори да се преоблече — сега всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. С него в залата влязоха Ала-нон и Стий Джанс — бледите им сурови лица имаха израз на мрачна решителност.

При появата им останалите мъже станаха на крака като един и развълнувано зашепнаха. Най-после Емер Чиос удари с длан по масата и в залата се възцари тишина:

— Седнете! — нареди първият министър, който ръководеше заседанията в отсъствието на краля.

Андер изчака за момент събранието да утихне и пристъпи напред. Щеше да предложи за обсъждане нещо наистина важно и имаше нужда от подкрепата на Емер Чиос.

— Господин министре — учтиво се поклони, — разрешете ми да започна.

— Имате думата, принце — кимна Емер Чиос.

Андер започна някак неуверено, със съзнанието, че не притежава нито красноречието на брат си, нито убедителността на баща си. Описа премеждията, сполетели армията на елфите през последните няколко дни, съобщи за смъртта на Арион и раняването на краля, за провала при Бейн Дроу и понесените огромни загуби. Даде им най-подробна представа за противника, който имаха насреща си, без да преувеличава или подценява огромната опасност. Предупреди ги, че демоните са вече съвсем наблизо, твърдо решени да ги унищожат и… способни да го направят. Предстоеше им последната решителна схватка — боят щеше да бъде на живот и смърт.

Докато говореше, Андер наблюдаваше лицата на събраните мъже, за да прецени как посрещат думите му. Едва сега истински осъзна, че той е техният бъдещ крал и се надяваше между него и първите мъже на кралството да се установи разбирателство. Въпреки че нямаше да е лесно да го приемат — той толкова се различаваше от баща си, когото всички уважаваха, и от брат си, комуто всички се бяха възхищавали. Но баща му сега лежеше безпомощен, на края на силите си, и в състоянието му нямаше никакво подобрение. През цялото време Андер се беше надявал, че баща му ще се съвземе, но надеждата му лека-полека угасваше.

— Господа — завърши той речта си с равен глас, за да прикрие огромното си вълнение, — знам какво се очаква от мен като син на крал Ивънтайн. Ще застана начело на армията, въпреки че, Бог ми е свидетел, никога не съм се стремил към това. Знам, че можехте да разчитате на баща ми, но и аз ще се поста рая да оправдая доверието ви. За това обаче имам нужда от подкрепата ви и ви люля да ми подадете ръка.

Разбира се, те не бяха длъжни да го сторят, но и той не бе длъжен да търси одобрението им.

Престолът на елфите му се полагаше по право, но той чувстваше вътрешна необходимост да увери тези достойни мъже в собствената си добронамереност, да им даде да разберат, че и занапред ще се допитва до тях.

Търпеливо изчака реакцията им, даваше си сметка, че им е необходимо време да осмислят чутото. Нали затова не остави Аланон да говори вместо него. Едно изказване на друида би прозвучало недвусмислено и категорично, не би оставило място за никакъв коментар, а тъкмо това искаше да избегне Андер. По този начин той им даваше възможност да се почувстват съпричастни — не просто пионки, на които всяко решение се налага отгоре, а истински съветници, на които един крал би могъл да се облегне.

Искаше от тях единствено да го приемат без предубеждения и да му дадат възможност да заслужи доверието им. Беше наясно, че по право му се полага само властта, уважението трябваше да спечели сам и това нямаше да стане изведнъж.

Пръв се изправи Емер Чиос. Погледът му пробяга по лицата на присъстващите и се спря на Андер.

— Принце — прогърмя гласът му, — всички тук добре ме познават и знаят, че не коленича пред никого, бил той и самият крал За мен волята на народа винаги е тежала повече и от най-строгата кралска заповед. Защото никой не може да ме убеди че е един-единствен човек с в състояние да отсъди по-мъдро от цял народ — И все пак — продължи той, като натъртваше всяка дума — на Ивънтайн Елеседил съм бил предан и се чувствах горд да му служа. Защото той е всичко това, което трябва да бъде един крал. Бих искал сега, в този труден момент, той да е сред нас, а не прикован на легло. Но уви… Синът му, Андер Елеседил, когото всички познаваме, застава на неговото място. Какво да ви кажа… Аз лично смятам, че в отсъствието на Ивънтайн Елеседил никой по-добре от Андер не би се справил със задълженията на един крал.

И той сложи ръка на сърцето си, което беше елфският знак за вярност. В настъпилото мълчание мъжете се надигнаха от местата си един след друг, всички с ръка на сърцето. Погледите им бяха вперени в принца. Сред тях бяха и командирите на войската — Елрон Тай, заел мястото на падналия Пинданон, Коболд — елегантният, висок капитан на Черната стража, и Керин — командир на личната кралска гвардия.

— Сега те ще те следват и в огъня, принце — прошепна в ухото му Аланон. Андер кимна. Почти му се искаше да не беше така. Отново насядаха, за да обсъдят защитата на Арбърлън.

Всъщност подготовката за нея беше започнала още преди две седмици. Емер Чиос, който отговаряше за защитата на града в отсъствието на краля, се бе погрижил за това и бе взел ред защитни мерки, които сега изложи пред Андер.

Достъп до града имаше от две страни — от изток, през долината Рей, и от запад, през долината Саранданон. Откъм север и откъм юг Арбърлън беше непристъпен заради планините, над които и пиле не можеше да прехвръкне. Аланон беше предупредил, че Забраната ще рухне при равнината Хоар. Това означаваше, че демоните по-скоро ще се движат на изток и ще трябва да минат през Саранданон. Така атаката ще дойде от запад.

А точно там защитата на елфите беше най-стабилна. Освен това имаше и две естествени прегради, които допълнително щяха да затруднят демоните. Първата беше река Песноструй-ка, дълбока и буйна точно на тона място. Втората беше възвишението Каролан, чиито назъбени скали бяха обрасли с храсти и буреняци, а елфите бяха завардили тесните пътечки. Река Песноструйка пък се пресичаше от едно-единствено мостче, което щеше да бъде незабавно разрушено. С настъпването на нощта елфите бяха запалили стотици факли на източния й бряг и предварително бяха поставили всевъзможни капани за неканените гости.

Но най-големи надежди елфите възлагаха на укреплението Елфич. Зад седемте бронирани врати в подножието на Каролан тръгваха седем вити каменни стълби, които стигаха чак до върха. Те се охраняваха денонощно от стражи, които зорко бдяха, скрити зад високите бойници, и смъртоносните им стрели бяха готови да пронижат всеки, дръзнал да нахлуе в свещения град на елфите. Стените на древната крепост бяха обрасли с бръшлян и лози и в мирно време тя беше любимо място за разходки на жителите на Арбърлън, но сега изглеждаше някак зловещо настръхнала, притихнала в очакване.

На самия връх Каролан не бяха издигната никакви допълнителни укрепления. Там се простираше гъстата гора, която плътно обграждаше Градината на Живота. Ако демоните успееха да стигнат дотук, шансовете на защитниците на Арбърлън ставаха нищожни. Оцелелите бойци вероятно щяха да се опитат да изтикат нашествениците надолу по склона, но ако и това се провалеше, щяха да бъдат принудени да отстъпят в долината Рен и там да проведат последната си битка… Чиос си пое дъх и продължи:

— Но ако те все пак заобиколят планините и ни нападнат от изток…

— Изключено — прекъсна го Аланон. — Нямат време за губене и те го знаят. Атаката ще дойде от запад.

— Има ли някакви други новини? — обърна се Андер към първия министър.

— Има едно-друго… От Калахорн ни изпращат още двеста и петдесет конници и обещават при първа възможност да изпратят още… Членовете на Съвета на Градовете все още не са постигнали съгласие по повод участието си във „войната на елфите“, а кралят на Калахорн няма отношение по въпроса… Затова, докато не постигнат споразумение, ни изпращат от време на време по някой и друг отряд, без да се ангажират изцяло — един вид — компромис…

Нищо ново, мрачно поклати глава Андер. Стий Джанс го беше предупредил.

— Имаме известие и от Федерацията — горчиво се усмихна Чиос. — Кратко и ясно. Щели да предприемат мерки само при положение, че сигурността им е застрашена. В случая не виждали причини за тревога. — Той сви рамене. — Нещата се покриват с очакванията ни…

— Ами Кершолт? — бързо попита Андер. — Има ли вест от тролите?

— Все още не. За всеки случай наредих да замине още един пратеник.

— А джуджетата?

— Вече са тук — произнесе дълбок гърлен глас. — Поне част от тях.

И едно нисичко набито джудже надигна глава иззад масата. Андер не го беше забелязал досега. Погледите им се срещнаха. Сините очи на джуджето закачливо блестяха и озаряваха набръчканото му, загрубяло от слънцето и вятъра лице.

— Брауърк, старейшина и гражданин на Кълхейвън, на ваше разположение! — поклони се джуджето и дългата му брада помете каменните плочки. — Довел съм сто сапьора. С Аланон се срещнахме при Сребърната река и той ни каза за сполетялата ви беда. Друидът е стар наш познайник и разбрахме, че работата наистина е сериозна. Един от нас замина да съобщи в Кълхейвън, останалите побързахме насам. Бяха ни необходими десет дни, за да пристигнем, но важното е, че вече сме тук. — Джуджето се ухили и стисна ръката на Андер.

— А другите дали ще дойдат? — нетърпеливо попита Аланон.

— Сигурно вече са тръгнали насам — разпери ръце джуджето. — Става въпрос за няколкохилядна армия, която до няколко дни ще бъде тук. А засега разполагате с нас и, уверявам ви, ще ви свършим добра работа!

— И вече свършихте — намеси се Аланон и се обърна към Андер: — Подкопаха основите на една от стълбите на Елфич. Идеята беше гениална, изпълнението — безупречно.

— Нищо работа! — скромно отвърна Брауърк. — Оказа се просто като детска играчка!

— Да, за великолепни инженери като вас вероятно е така — усмихна се Андер. — Моите поздравления, Брауърк!

— Има и още някой, който бих желал да ти представя — Аланон сложи ръка на рамото му и го поведе към най-отдалечения край на масата, където бе застанал тъничък елф в сребърна туника. Той сложи ръка на сърцето си в знак на вярност и тихо се представи:

— Името ми е Дени, принце. Аз съм ветрогон.

— Така ли? — удивен го изгледа Андер. Беше чувал от баща си за небесните елфи, както ги наричаше Ивънтайн, но не беше ги виждал с очите си. От смайване не намери какво да каже и попита само: — Колко сте?

— Петима — отвърна Дени. — Изпратиха само нас, защото е възможно демоните да се опитат да унищожат Ветрогон. — Той се обърна към Аланон и добави: — Баща ми се нарича Херол. Навремето сте били приятели…

— И все още сме — тихо каза Аланон.

— Баща ми и сам би дошъл — продължи Дейн, — но с негова та птица Джиниуин в момента лети един от внуците му и още не се е завърна.!… Но това, че сме само пет, още нищо не значи. Ние кръстосваме надлъж и нашир небето и можем да ви бъдем много полезни. Ще следим отгоре всяка стъпка на демоните и ще ви докладваме. И това е нещо…

— За което ще ви бъдем дори много благодарни — усмихна се Андер. — Добре дошли при нас, Небесни елфи! Чувствайте се като у дома си.

Заседанието продължи още известно време — трябваше да уточнят още някои въпроси от организационен характер, свързани с бойната тактика и разпределението на войските и боеприпасите. Накрая изслушаха доклада на Елрон Тай, Керин и Коболд. Брауърк бе проверил надеждността на защитните съоръжения и изказа одобрението си. Стий Джанс предложи някои изпитани стратегии, които бяха посрещнати от елфите с интерес. А Дейн ги запозна накратко, както беше обещал, с отглеждането и обучението на птиците Рок.

Нощта мина бързо и Андер, който едва гледаше от умора, усети, че мислите му започват да блуждаят. Изведнъж, както се беше унесъл, стреснато подскочи на стола си. Вратата се отвори с трясък и в стаята се втурна Гейл, като разблъска гвардейците, оставени на пост.

— Принце — задъхваше се младият елф, — елате бързо! Кралят се събуди!

— Събуди ли се?! — скочи Андер.

В следващия миг вече тичаше към покоите на краля.

Ивънтайн беше сънувал странен сън — плуваше в море от тъмнина, някъде извън времето и пространството. Отначало това беше приятно, топло и успокояващо усещане — сякаш бе още в майчината си утроба — най-сигурното и обгърнато от нежност място. Но постепенно разбра, че целият е омотан от тънки като паяжина нишки, които сковаваха движенията му, и колкото повече се мъчеше да се освободи, толкова по-здраво се впиваха в него. Обхвана го ужас. Започна да се мята неистово, за да разкъса този чудовищен пашкул, който го обгръщаше отвсякъде като смъртен саван. Потъваше с шеметна бързина в тъмната бездна, но отчаяно се бореше, за да се изтръгне от нея, и най-после успя.

В същия миг отвори очи. Светлината в стаята го заслепи. Примигна объркан и разтърка очи. Чувстваше се като замаян. Като удавник, спасил се по чудо от лапите на смъртта. После постепенно изплуваха очертанията на стаята, сетивата му се пробудиха и той вдъхна с наслада мириса на чисти чаршафи, на свещи и цветя. Събитията през последните дни едно през друго се втурнаха в паметта му: сражението при прохода Халис, демоните, които изскачаха от гъстата мъгла, кървавите копия, предсмъртните викове, кълбата от синкав пламък, Аланон, Андер и… внезапният удар. Размърда се неспокойно. По челото му се стичаше пот.

— Ваше величество!

Виждаше току пред себе си лицето на младия елф, а гласът му достигаше до него сякаш от вдън земя.

— Ваше величество! Буден ли сте?

— Какво има?

Не можа да познае собствения си глас.

— Раниха ви при прохода Халис, сър. Ето тук, точно в слепоочието. — Оттогава сте в безсъзнание. Господи, толкова се тревожехме…

— Кога… стана това? — с усилие произнесе кралят.

— Преди седмица.

— Цяла седмица?!

— Ще ида да доведа сина ви, кралю — разбърза се Гейл.

— Сина ми… — повтори Ивънтайн.

— Принц Андер, сър. Имат заседание на Висшия съвет, но веднага ще дойде! И Гейл хлопна вратата.

Останал сам, Ивънтайн се опита да се надигне, но не успя. Беше още твърде немощен. „Андер“ ли каза Гейл? А къде беше Арион? Ивънтайн сбърчи вежди и се опита да събере мислите си. Защо се бяха върнали в Арбърлън? Какво беше станало с армията на елфите? А със защитата на Саранданон?

Изведнъж отмаля и се отпусна назад. Чувстваше се стар, стар и болен — свършен човек. Прехапа устни. Що за крал беше, щом нямаше сили дори да стане от леглото? Напрегна се и най-после задъхан се облегна на възглавниците. Целият беше в пот от направеното усилие.

От другия край на стаята го наблюдаваше Манкс, верният Манкс. Кралят понечи да го извика и изведнъж се сепна. Думите заседнаха в гърлото му. В очите на кучето видя стаена такава омраза, че го побиха тръпки. Господи! Дали не полудяваше?

Изведнъж почувства огромна, безпределна самота, като зейнала в душата си бездна. За пръв път в живота си изпитваше страх. Дали онова, което за миг зърна в погледа на Манкс, не бе само плод на болното му въображение? Но защо тогава кучето не идваше при него? Това също беше съвсем необичайно… Не, старче, помисли си. С теб става нещо нередно, не ти е виновно кучето. Въобразяваш си разни неща, боиш се и от сянката си… Както е тръгнало, скоро съвсем ще полудееш…

В коридора се чуха гласове и след миг в стаята влезе Андер. Кралят протегна ръце да го прегърне, притисна го до гърдите си и веднага забеляза напрегнатото му, развълнувано лице.

— Хайде, синко — погледна го, — кажи ми какво се е случило.

Потръпна от някакво мрачно предчувствие и добави с усилие:

— Къде е Арион?

Андер преглътна нещо и Ивънтайн изведнъж пребледня.

— Мъртъв ли е?

— Падна при Уърл — отвърна Андер едва чуто.

Знаеше, че няма да намери думи, с които да утеши баща си, и само поклати глава. Ивънтайн стисна ръката му. В очите му имаше сълзи.

— Убили са Арион? — повтори невярващо.

Андер кимна.

— Кейл Пинданон — също…

Кралят се отпусна на възглавницата и глухо попита:

— А какво става със защитата на Саранданон?

— Отстъпихме…

Спогледаха се и Андер на свой ред притисна баща си в прегръдките си. След малко Ивънтайн проговори с равен, някак безжизнен глас:.

— Моля те, разкажи ми за смъртта на Арион. Не ми спестявай нищо.

Изслуша разказа на сина си, без да промълви нито дума, загледан а пламъка на гаснещата свещ. Когато Андер свърши, сложи ръка на рамото му и тихо каза:

— Върни се на съвета, синко. Аз ще почакам…

— Да повикам ли Гейл?

— Не… Предпочитам да остана сам. И… моля те, изведи Манкс.

Андер бе вече на вратата, когато баща му добави:

— Гордея се с теб, Андер… Знам, че ще се справиш.

Андер усети, че гърлото му се сви.

Останал отново сам, кралят се отпусна назад, затвори очи и остави спомените да нахлуят. Тревогата му за съдбата на елфите прерасна в някакво чувство за обреченост, в усещане за близък край.

— Ех, Арион, Арион… — прошепна. Раменете му се разтърсиха от ридания.