Тери Брукс
Камъните на елфите (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Уил Омсфорд се убеди, че зловещите разкази за Дивата пустош ни най-малко не преувеличаваха — това бе най-мрачното и отвратително място на света. Двамата с Амбърли се спуснаха от Скалист рид в безоблачен слънчев ден, а Дивата пустош ги посрещна с черни надвиснали облаци и непроходими, сумрачни дебри. Черните, изкривени стволове на дърветата бяха обрасли с мъхове и лишеи, клоните им се протягаха като пипала на гигантски паяци, а тръните показваха хищни нокти изпод загниващата шума, която изпълваше въздуха с отровни зловония. Човек оставаше с потискащото чувство, че тук животът се поддържа единствено благодарение на собствения си разпад, храни се от собственото си разложение.

Южнякът и момичето предпазливо поеха по тясна горска пътека, като се взираха в мрака с разширени от ужас очи. Имаха чувството, че се движат през тунел и дневната светлина достигаше до тях отдалече, през пролуките между листата. В тази странна, зловеща гора нямаше птици — нищо чудно, та тук приличаше по-скоро на затвор, как биха издържали, помисли си Уил. Нямаше дори пеперуди, само змии, прилепи и диви котки — уродливи създания, свикнали да се хранят с мърша, които се плъзгаха безшумно в мрака и оставяха Уил и Амбърли тръпнещи от погнуса.

От време на време се чуваше пукот на сухи съчки и нечие тежко дишане. Огромните сенки на някакви невидими твари се мяркаха между дърветата. Южнякът и момичето ускоряваха ход или се притаяваха в храстите, но съществата или не ги забелязваха, или не си правеха труда да се занимават с тях.

През целия път срещнаха само няколко случайни минувачи, които им заприличаха по-скоро на видения, отколкото на същества от плът и кръв. Мрачни и неразговорливи, с ниско спуснати качулки, тези пътници също не проявиха никакъв интерес към тях. Зорките им котешки очи хладно проблясваха изпод качулките, сякаш искаха да преценят що за птици са тия двамата и струва ли си въобще да се захващат с тях.

По залез слънце най-после излязоха от гората. Бяха стигнали градчето Гримпен Уорд, най-негостоприемното място, което човек би могъл да си представи. Разположено в една падина, то се състоеше от еднотипни дървени бараки, долепени една до друга, мърляви и олющени. На много от тях бяха сложени катинари и капаците бяха спуснати, а отпред висяха неграмотно написани табели с имената на собствениците и продажната цена. Зад олющените прозорци на останалите горяха бледи пламъчета на газови лампи.

Уил и Амбърли имаха чувството, че всяка втора къща в това градче беше хан, където мъжете се събираха на чашка. Отвътре се разнасяха дебелашки шеги и остър пиянски смях. Зад грубите дървени маси бяха насядали одърпани мъже и мърляви жени, а в краката им обикаляха дръгливи кучета.

Тези хора можеха да отмъкнат кесията ти, докато ти подават ръка, да прережат гърлото ти, без дори да се замислят… Уил усети, че косата му настръхва. Дядото на Пърк май щеше да се окаже прав.

Той стисна здраво ръката на Амбърли и двамата забързаха надолу по улицата, без да знаят накъде отиват. Немислимо беше да прекарат нощта в гората, но дали тук щеше да бъде по-безопасно? Едва ли, но нямаха друг избор. На всичко отгоре бяха и без пари, а стомасите им стържеха и краката им не ги държаха. Уил се беше надявал да поработят за една топла вечеря и покрив над главата си, но сега просто не виждаше към кого би могъл да се обърне с подобна молба.

От съседната барака излезе с клатушкане един пиян гном, залитна и се хвана за плаща на Уил. Южнякът нетърпеливо го изблъска. Гномът се търколи на земята и продължи да лежи там, като се хилеше глуповато. Уил дръпна Амбърли:

— Да се махаме оттук!

Не знаеха какво точно им носи утрешният ден, не знаеха дори къде ще прекарат нощта. Бяха в самото сърце на Дивата пустош и една непредпазлива крачка можеше да им струва живота.

Отчаяно се нуждаеха от някой, който да ги упъти, от човек, комуто да се доверят, но имаше ли такъв в Гримпен Уорд?

Може би щеше да се наложи Уил да използва камъните на елфите по-скоро, отколкото бяха предполагали, а това щеше да ги издаде… С демоните по петите им шансовете им да достигнат Свещения огън ставаха нищожни. Но от друга страна, без да знаят накъде да го търсят, можеха да се лутат и с дни.

Обхванат от нерешителност, разкъсван от противоречиви мисли, Уил изведнъж спря насред улицата.

— Уил — подкани го на свой ред Амбърли, — хайде да се махаме оттук!

Сепнат, Уил тръсна глава. Всичко с времето си. Първо трябваше да решат къде ще прекарат нощта. И на всяка цена да намерят нещо за ядене.

Хванати за ръка, двамата с Амбърли спряха малко по-надолу по улицата пред една странноприемница, не така плътно прилепена до останалите сгради и скрита в сянката на високи борове. На табелата пишеше — Страноприемница „Свещеникът“. На първия етаж светеше и те се запътиха натам.

Тук крясъците не бяха така оглушителни и посетителите като че ли бяха по-малко. Това им се стори достатъчно обнадеждаващо и двамата пристъпиха навътре. Амбърли се озърташе плахо като сърна.

— Спусни качулката ниско над лицето си! — прошепна й Уил и се опита да й се усмихне окуражително, въпреки че не му беше особено весело.

Помещението беше задушно, задимено. На бара се бяха облегнали неколцина мрачни, неприветливи мъже и две-три раздърпани жени, които пиеха наравно с тях. Много от посетителите, наведени над халбите си, също като Уил и Амбърли бяха спуснали ниско качулките си в знак, че не желаят да бъдат закачани. Подът беше осеян с нечистотии и в ъглите висяха паяжини. Скърцаща дървена стълба водеше нагоре, а в подножието й стара мършава хрътка унило глозгаше някакъв кокал.

Уил и Амбърли седнаха в дъното на помещението пред една празна маса с нечиста покривка и запалена свещ отгоре. Неколцина от посетителите ги изгледаха вяло и се върнаха към обичайното си занимание.

— Какво търсим тук? — шепнешком попита Амбърли.

— Ще видиш — кратко отвърна Уил.

Съдържателната — едра, безформена жена в напреднала възраст, накуцвайки, се затътри към тях. Уил я изгледа замислено. В главата му се раждаше някаква идея.

— Какво ще пиете? — троснато попита жената.

— Две бири, моля.

— Не обичам бира — прошепна Амбърли, когато жената се отдалечи. — И изобщо тук никак не ми харесва. Какво си намислил?

— Почакай и ще разбереш. Забеляза ли как накуцваше?

— Кой, жената ли?

— Съдържателната — кимна Уил. — Кой знае, може от това да излезе нещо…

След малко жената се върна с две халби, тупна ги пред тях на масата и запита навъсено:

— Това ли е?

— Имате ли нещо за вечеря? — попита Уил, като отпи от халбата. Амбърли изобщо не докосна своята.

— Яхния, хляб, сирене и пай, днеска съм го пекла — отвърна жената и въздъхна уморено.

Уил я изгледа съчувствено.

— Не е лесно да седиш над печката в тая жега…

— Така си е — изсумтя жената. — Ама най-лошото е, че готвиш за тоя, дето духа. Всички идват да се наливат, рядко някой ще хапне…

— Сама ли се оправяте с всичко?

— Синовете помагат… — Жената стана по-разговорлива и видимо поомекна. — Моичкият ни заряза. Момчетата по ги влече комарът и чашката, ама сегиз-тогиз се случва да ме сменят… То аз бих могла и сама, да не беше тоя пусти крак. Мира не ми дава…

— Опитвахте ли горещи компреси?

— Слагах. Поотпусна ме.

— А билкови настойки?

Тя махна с ръка:

— Полза никаква…

— Лоша работа… Откога сте така?

— Знам ли? Откак се помня…

— Ще похапнеш ли? — хвърли поглед Уил към Амбърли и преди тя да успее да отвори уста, поръча: — Ще опитаме яхнията. Донесете ни две порции.

Амбърли изчака жената да се отдалечи, наведе се напред и отчаяно зашепна:

— Как мислиш да й платим!?

— Спокойно — усмихна се Уил. — Можем да си го позволим.

Амбърли изглеждаше така, сякаш беше готова да го удари, но се отказа от намерението си в последния момент и само въздъхна:

— А уж беше обещал да не ме държиш в неизвестност и да не действаш на своя глава… При циганите това за малко да ни коства живота! А тези хора са далеч по-опасни.

— Знам, знам, просто току-що ми хрумна нещо. Имай само малко търпение. Съгласна си, че не е зле да сложим нещо в устата си, нали?

Лицето на момичето изведнъж се стегна:

— Това място ме потиска, Уил. Мисля, че няма да мога да сложа и хапка в устата си. Бих предпочела вече да сме далеч оттук…

— Не мисли, че на мен тук ми е много забавно — сви рамене Уил. — Само че няма къде другаде да прекараме нощта… Шшшт, тя се връща!

Съдържателната се появи с две чинии, от които се вдигаше апетитна пара. Остави ги на масата и вече се готвеше да тръгне, когато Уил я спря.

— Чакайте малка Мислех си за крака ви. Може би все пак може да се направи нещо.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво например?

— Ще се опитам да ви помогна. Може би ще намеря начин да спра болката…

— А на вас това какво ви влиза в работата? — присви очи жената.

— Ами това ми е работата — разпери ръце Уил. — Изкарвам си хляба.

— Хм. Значи искате пари.

— Може просто да направим сделка — вие ни нахранихте, аз ще се погрижа болката да спре. Какво ще кажете?

— Става.

— Я да видим сега! — Донесете ми една чаша чай и чист парцал.

Жената се затътри към кухнята. Амбърли поклати глава:

— Убеден ли си, че ще успееш?

— За всеки случай си довърши вечерята — подсмихна се Уил.

Съдържателната се върна, следвана от неколцина любопитни посетители. Уил прехапа устни. Това не влизаше в плановете му. Най-малко би желал да привлича излишно вниманието.

— Няма нужда от зяпачи — намръщи се той. — Тази работа изисква съсредоточаване. Не бихме ли могли да влезем някъде?

Съдържателната сви рамене и отключи съседната стая, в която имаше само една кръгла маса и шест стола. Тримата влязоха вътре.

— И какво сега? — попита жената.

Южнякът извади от кесията си някакво сухо листо, стри го между пръстите си и го пусна в чашата. Разбърка чая и го по даде на жената.

— Изпийте го! Няма страшно, само малко ще ви се доспи.

Тя се поколеба, после махна с ръка и изпи течността на един дъх. Уил взе от ръката й празната чаша, пусна вътре друго листо и го заля с бира от халбата си. Отново разбърка и изчака листото да се разтвори. Амбърли го наблюдаваше, прехапала устни.

— А сега вдигнете болния крак на този стол — нареди Уил и придърпа един от столовете. — И запретнете полата си.

Жената го наблюдаваше с ококорени от почуда очи, но послушно изпълняваше всичко. Кракът й беше отекъл, посинял от кръвоизливи и набразден от изпъкнали вени. Уил потопи парцала в течността и внимателно започна да я втрива в загрубялата кожа.

— Гъделичка! — изкикоти се жената.

Уил й се усмихна окуражително. Извали от кесията дълга сребърна игла. Жената на стола едва не подскочи.

— Това пък какво е?

— Нищо няма да усетите — увери я Уил. — Само лекичко убождане.

Той обгори на пламъка на свещта острието на иглата и го насочи към болния крак малко над коляното.

— Не мърдайте — предупреди той и иглата потъна в подпухналата плът като в масло. Жената стисна очи, а когато след малко ги отвори, Уил вече беше издърпал иглата.

— Готово! — заяви той, като се молеше да е успял. — Можете да направите няколко крачки.

Жената спусна крака си и оправи полата си, а в очите й за миг проблесна предишното недоверие. Пристъпи предпазливо, сякаш се боеше да не строши крака си, и изведнъж се ухили до ушите.

— Не ме боли! Изобщо не ме боли! Мили боже! Направо не е за вярване! Да не сте магьосник?!

— Такъв съм — засмя се Уил и изведнъж прехапа устни. По-добре да не го беше казвал. Амбьрли гневно го стрелна с поглед.

— Е, добре. Не знам как го направихте и не ме интересува. Важното е, че болката я няма! — радваше се жената.

— Не съм магьосник — побърза да уточни Уил, — но знам това-онова…

Жената не го слушаше. Тя бързаше да се похвали с излекувания си крак. Спусна се навън с думите:

— Тази вечер аз черпя!

Загледана след нея, Амбърли поклати глава:

— Ти наистина успя… как го направи?!

Той сви рамене:

— Не беше чак толкова трудно. Нали ще ставам Лечител. Въпросът е, че… облекчението е само… временно.

— Какво?! — изумено го изгледа Амбърли.

— Шшшт! — Уил сложи пръст на устните си. — За съжаление ефектът няма да е дълготраен. До сутринта страданието й ще се е възобновило.

— Тогава ти я излъга! — възкликна Амбърли. — Нали каза, че ще я излекуваш?!

— Казах само, че ще облекча болката й… — отвърна Уил. — И го направих. Мисля, че сделката беше честна. Ние получихме вечеря, а тя ще спи спокойно поне една нощ в живота си.

Амбърли само поклати глава укорително.

— Е, добре — въздъхна Уил. — Всъщност, ако това ще те успокои, болката й наистина няма да изчезне съвсем, но поне ще намалее. Мисля, че и това е нещо. Един Лечител би ти казал, че състоянието на тази жена се дължи на живота, който води, на мизерията и покварата, сред които живее, а съгласи се, не е по силите ми да променя това. Но направих за нея, каквото можах…

— А ще й оставиш ли някакво лекарство за после?

Уил се усмихна и взе ръцете й в своите:

— Да, но предпочитам да го намери, когато нас вече ни няма…

Бурните възгласи откъм пивницата заглушиха думите му. Отвън кипеше буйна веселба. Помещението вече гъмжеше от народ. Всички се бяха стекли, привлечени от щедрите обещания на ханджийката. Тя черпеше наляво и надясно и със светнали очи демонстрираше излекувания си крак.

— Да изчезваме — прошепна Уил. — Сега е моментът.

Но не успяха да стигнат до вратата незабелязани. Зорките очи на ханджийката ги различиха в навалицата и в един момент всички глави се обърнаха към тях.

— Ей, вие двамата, ще пийнете ли по едно? — викна съдържателката и тупна Уил по рамото, като едва не го осакати.

— Не, благодаря — отвърна южнякът и направи отчаян опит да се усмихне. — Предпочитаме да поспим… Много път бихме и едва гледаме от умора…

— Глупостта, я се стегни! Останете да се повеселим, сега ви е паднало! Аз черпя!

— Умирам за сън… — прозя се Уил.

— Че как ще спите на тоя шум? — разпери ръце жената. — Ама ваша воля. Качете се горе в стая номер десет. Тя е в дъното и сигурно е малко по-тихо… Значи сега сме квит, а? — добави накрая.

— Напълно — увери я Уил.

— Ама че си загубен! — изсмя се жената. — Не си знаеш цената… Какво е една вечеря! Дори само това, че ще спя една нощ като хората, пак стига! Ще ти дам един безплатен съвет, момчето ми: ако не си по-хитър, доникъде няма да стигнеш!

Тя ги остави и тръгна към бара. Чакаше я работа. Тази вечер беше извадила късмет и трябваше да се възползва от положението.

— Хайде, сладури — извика. — Развържете кесиите. Черпнята свърши.

Сами в коридора на горния етаж, Уил и Амбърли се спогледаха.

— Е, все още ли ти е жал за нея? — поиска да знае Уил.

Момичето се усмихна и нищо не отговори.