Тери Брукс
Камъните на елфите (32)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Погребаха Арион Елеседил на разсъмване. Брат му, Кейл Пинданон и няколко десетки гвардейци го изпратиха в последния му път.

Не оставиха знак на гроба, за да не го открият демоните и да се гаврят с тялото. Погребаха го безмълвно, по стар елфски обичай, без надгробни слова и траурни песни, но в очите на изпращачите имаше сълзи и Андер почувства, че след брат му все пак щеше да остане нещо, на което никой не би могъл да посегне, и това беше споменът.

Демоните атакуваха при Бейн Дроу след по-малко от час. Те се стичаха с крясъци откъм северните хълмове като рояк огромни черни скакалци, право натам, където вече ги очакваха стрелците и копиеносците на елфите. Разположени по склоновете на Кенсроу, защитниците на Бейн Дроу ги обсипаха с дъжд от стрели. Първите нападатели се затъркаляха надолу и повлякоха след себе си следващите. Така още в първите минути на битката демоните дадоха стотици жертви и първата им атака бе отблъсната. Пронизителните им писъци огласяха цялата околността черните космати тела се гърчеха от ярост и болка.

И все пак отзад прииждаха такива неизброими пълчища, че в един момент стрелите на елфите се оказаха недостатъчни и бойците се видяха принудени да се изтеглят.

Точно в този момент отряд ездачи със сиви плащове се появи като изпод земята. Начело яздеше едър мъж с червени коси и набраздено от белези лице. Конниците яздеха с извадени копия и всяха смут и объркване в редиците на демоните, които побързаха да се спуснат след тях като тъмен облак.

Внезапно отрядът на Стий Джанс, защото това беше точно той, зави така рязко, че препречи пътя на демоните, и в същия миг червенокосият ездач вдигна ръка Демоните, които вече не образуваха плътна непробиваема маса, а се бяха проточили по цялото протежение на Бейн Дроу, изведнъж осъзнаха какво ги грози. От всички страни към тях препускаха конници, които ги подбраха като стадо и ги натириха право към високата фигура с черен плащ, която застрашително простираше ръце от скалите на Кенсроу и мяташе кълба от синкав пламък. Демоните бяха обградени отвсякъде, изложени на прицел, обхванати от паника и елфите се възползваха от объркването им. Скоро скалите се огласиха от победните им викове.

Но сражението не приключи с тази неуспешна атака. Битката продължи през целия ден, като отрядът на Стий Джанс неуморно разиграваше демоните, отвличаше вниманието им и ги тласкаше натам, където ги очакваше собствената им гибел. Почти обезумели от яростна възбуда, преследвачите забравяха всяка предпазливост и докато се усетят, попадаха между ударите на елфите. Откъснати от останалите си събратя, те се лишаваха от своето основно преимущество — численото си превъзходство, и шансовете им за успех ставаха нищожни.

Известно време демоните безуспешно се опитваха да завземат склоновете на Кенсроу, но копията и стрелите на елфите бяха безпощадни. Пък и оня черен гигант, който мяташе отгоре смъртоносен огън, съвсем не улесняваше задачата им. Напразно се опитваха да му попречат — той сякаш беше неуязвим, затова пък всеки, който посегнеше към него, биваше унищожен.

И все пак една от атаките на демоните се увенча с успех — те пробиха защитата на елфите на самия бряг на Инисбор и се втурнаха през пясъчните дюни право към ширналата се равнина отвъд. За момент изглеждаше, че всичко е свършило и развоят на битката е необратим, но конницата ма елфите успя да догони нашествениците, решена да ги спре с цената на всичко. Тя ги разпръсна по брега, подкара ги към водите на езерото и там окончателно ги довърши.

Хиляди демони загинаха през този ден в кървавата битка за превземането на Бейн Дроу. Атаките следваха една през друга с някаква безразсъдна, ожесточена настойчивост. Сякаш демоните бяха решени да успеят с цената на всичко и нищо не бе в състояние да ги спре. Елфите и бойците на Стий Джанс също дадоха много жертви, но този път поне имаше защо — нашествениците не успяха да нахлуят в Саранданон.

Привечер демоните предприеха последната атака. Този път се събраха накуп и се врязаха в редиците на елфите с цялата си неимоверна мощ. Изсипаха се като порой — черна, страховита маса, която не разчиташе на никакви бойни тактики, а единствено на собствената си грамада. Елфите ги посрещнаха с изтеглени мечове и лъснали копия, но демоните направо минаха през тях. Сега вече бяха неудържими. Прегазиха собствените си мъртви и се втурнаха нагоре по склона, но изведнъж най-ненадейно се обърнаха и се понесоха обратно.

Елфите ги проследиха с невярващ поглед, докато и последният от нападателите се скри зад хълмовете. Не можеха да си обяснят какво се бе случило, какво бе накарало нашествениците през глава да хукнат обратно, но бяха щастливи, че всичко е свършило и се хвърляха в прегръдките си от радост, че са останали живи. Едва сега, когато най-после имаха време да се огледат, си дадоха сметка какво се бе разиграло през този ден. Земята бе плътно осеяна с трупове. Потръпнаха при мисълта, че животът не означаваше нищо за демоните, близостта на смъртта ги настървяваше и опияняваше. Досега не се бяха срещали с такъв противник…

Андер Елеседил успя да намери Кейл Пинданон и развълнувано го притисна до гърдите си. Цялата долина кънтеше от радостни възгласи. Конниците на Стий Джанс възбудено размахваха копията си.

Застанал настрани, единствен Аланон не взимаше участие във всеобщото веселие и замислено се взираше към хълмовете, зад които така неочаквано изчезнаха демоните. Питаше се защо дори след като бяха побягнали в безредие, все още нямаше и следа от техния предводител Дагда Мор.

Вечерта премина спокойно и над Бейн Дроу се спусна нощта. На сутринта елфите отново застанаха по местата си и зачакаха атаката на демоните, но до обяд нищо не се случи. Това вече започваше да им се струва странно, Андер потърси Аланон — може би друидът щеше да намери някакво обяснение. Откри го горе на скалите — по-замислен и мрачен от всякога, той все пак даде на Андер отговор на въпроса, който безпокоеше елфите:

— Аланон, изглеждаш някак особено… — смутено започна принцът.

— Не можеш да получиш нещо срещу нищо… — уморено се усмихна друидът. — На тоя свят всичко се заплаща, в това число и насилието, което си извършил над самия себе си…

— Искаш да кажеш, че ти… че това е заради магията?

— Точно така — кимна Аланон. — Магията черпи от жизнените сили на този, който я владее, изтощава енергията му и понякога е необходимо доста време, докато тази енергия се възстанови. И то — само отчасти, никога напълно, защото, както ти казах, нищо не идва даром…

Андер потръпна, усетил внезапен хлад.

— Значи ли това, че в един момент магическата ти сила ще свърши?

— Докато съм жив, това не може да се случи. Но тя може да отслабне, да намалее и постепенно да угасне, защото никой не е безсмъртен, дори и ние, друидите… Кажи сега, какво те води насам — смени той изведнъж темата.

— Искам да те питам знаеш ли защо демоните изведнъж преустановиха атаката? Друидът отмести поглед и тихо отвърна:

— Може би не са били достатъчно подготвени… Но пак ще дойдат, не се самоуспокоявайте. Те не си губят времето напразно и нищо не вършат току-така. Особено предводителят им — Дагда Мор… А това, че не се е появил досега, дори започва да ме притеснява.

— Защо, къде може да е според теб? — сбърчи вежди Андер.

— Където и да е, със сигурност замисля нещо. Добре би било да пратим разузнавачи на юг от Инисбор и да се опитаме да разберем какво се готвят да предприемат демоните…

Аланон помълча, зареял поглед в далечината, и изведнъж помоли с отпаднал, странно безжизнен глас: — А сега, принце, бих искал да остана насаме…

Андер се спусна надолу по склона, обзет от нерадостни мисли. Побърза да изпрати на юг разузнавачите и се занизаха часове на тревожно напрегнато очакване. Неизвестността измъчваше бойците и във въздуха витаеше униние. Над долината бяха надвиснали тъмни буреносни облаци.

Измина още един безкрайно дълъг ден, през който от демоните нямаше и следа.

Атаката започна към полунощ. Демоните нахлуха през Бейн Дроу като тъмен порой и постовете на елфите нямаха време да издадат нито звук. Зловещият черен рояк запълзя нагоре по склоновете на Кенсроу под прикритието на мрака. По време на хилядолетния си затвор демоните бяха свикнали с мрака и се ориентираха в него почти безпогрешно. Придвижваха се бързо, безшумно, възбудени от мисълта за предстоящата кървава сеч.

Едва когато се нахвърлиха върху елфите, нададоха пронизителни дрезгави крясъци. Стреснатите в съня си бойци наскачаха, грабнаха оръжията си и веднага отвърнаха на удара, но вече бяха обкръжени от всички страни. Стонове и предсмъртни крясъци разцепиха нощта. Елфите се защитаваха отчаяно, но демоните бързо взеха надмощие. Сега елфите се сражаваха не на живот, а на смърт. Това щеше да е краят, ако не беше Аланон. Друидът, който наблюдаваше битката от възвишенията на Кенсроу, извади някакъв блестящ прах от кесията на кръста си и го разпръсна във въздуха. Ярко сребристобяло сияние озари небето над лутащите се в мрака елфи и разпръсна тъмнината, главното оръжие на демоните, които виждаха в нощта като котки.

Откъм редиците на демоните се надигна яростен оглушителен вой. Конниците на Стий Джанс използваха объркването им и се врязаха дълбоко в черната паплач. Те бяха останали по-малко от четиристотин, но подкараха обезумялата от ярост орда обратно към теснината Бейн Дроу. Конниците на елфите начело с белокосия Кейл Пинданон им се притекоха на помощ и също се вклиниха в редиците на демоните, като съвсем ги разпръснаха.

Но голяма част от демоните беше разкъсала защитната линия по склоновете на Кенсроу и сега се стичаше към долината Саранданон. На пътя им беше застанал единствено Аланон. Протегнал напред ръце, той изпращаше към тях синкав огън и те рухваха за миг изпепелени, но по петите им прииждаха все нови и нови. Накрая, за да ги спре, друидът издигна цяла стена от синкав пламък и земята под нозете на демоните завря. Никой вече не посмя да припари нататък.

Малко по-надолу, при Бейн Дроу, елфите и бойците на Стий Джанс също отчаяно се опитваха да спрат настъпващите към Саранданон демони. Във въздуха се носеше мирис на смърт. Конят на Кейл Пинданон се срути изведнъж, а старият воин се претърколи и се надигна замаян. Другарите му се спуснаха към него, но демоните се оказаха по-бързи. Те се нахвърлиха върху белокосия елф от всички страни, повалиха го на земята и се впиха в него с нокти и зъби.

В същия миг друга групичка демони се насочи към Андер Елеседил. Те разпръснаха гвардейците, които го пазеха, и наскачаха към него като котки. В отчаяния си опит да се защити принцът вдигна жезъла на Елкрис и нападателите му се разбягаха настръхнали, с яростни крясъци. Но Андер изведнъж се оказа сам, обкръжен от всички страни, откъснат от своите. Демоните бяха решени да се доберат до омразния им талисман с цената на всичко и само чакаха сгоден момент.

И тогава един огромен мъж, с набраздено от белези лице и оплискан с кръв, се втурна право към тях, размаха сабята си като обезумял и си проби път до Андер. Демоните се хвърлиха към него разлютени, но Стий Джанс отблъскваше атаките им като скала, докато другарите му не се притекоха па помощ също с извадени мечове. Групата конници със сиви плащове скри Андер от очите на демоните.

Всичко стана така светкавично бързо, че в първия миг принцът дори не можа да разбере какво се е случило. После видя Стий Джанс, който се носеше напред с развети коси, и изведнъж всичко му стана ясно. Волнонаемният корпус, една шепа хора в сравнение с кълчищата от демони, атакуваше. Косата му настръхна, но нямаше време да се чуди. Грабна юздите на един кон, останал без ездач, и се метна отгоре му. Увлечени от примера на водача си, елфите се втурнаха след него, сляха се с бойците на Стий Джанс и подгониха демоните пред себе си, като надаваха оглушителни бикове.

Устремът на волнонаемниците даде кураж на останалите бойци и докато се опомнят, демоните бяха изтикали от склоновете на Кенсроу и повлечени отново към теснината Бейн Дроу. Сега, съвзели се от първоначалния смут, елфите бяха неузнаваеми — решителни и неустрашими. В този момент демоните не само че бяха безсилни пред тях, но дори се видяха и принудени да отстъпят, за да избегнат собственото си унищожение. Побягнаха презглава и не след дълго черните им орляци се скриха зад северните хълмове.

Андер Елеседил седеше в палатката си, съблечен до кръста, а санитарите промиваха раните му. На края на силите си от болка и умора, принцът безмълвно изслушваше пратениците, които се изреждаха да му докладват за състоянието на армията и отделните защитни постове. Палатката се охраняваше от неколцина гвардейци с извадени мечове, а входът й бе осветен от запалени факли, така че и пиле не можеше да прехвръкне, без да бъде забелязано.

Принцът облече туниката си върху стегнатите превръзки и препаса меча си, когато изведнъж в палатката му нахлу Стий Джанс, задъхан с окървавено лице. Всички се втренчиха в него, а пратеникът, който в момента докладваше, замлъкна на средата на думата. Андер се приближи до червенокосия пълководец, стисна му ръката и направи знак да бъдат оставени насаме. Палатката се изпразни и двамата мъже срещнаха погледите си.

— На теб дължа спасението си, генерале — тихо каза принцът. — Не зная как да ти се отплатя…

— За каква отплата говориш, принце? — поклати глава Стий Джанс. — Аз съм войник и изпълних дълга си. Нищо повече.

— И така да е, малцина на твое място биха го направили — уморено се усмихна Андер. — Благодаря ти, генерале. Благодаря ти за всичко. И… още нещо. Кейл Пинданон е мъртъв. Бих искал ти да заемеш мястото му.

Червенокосият смутено помълча, преди да отвърне:

— Но, принце, аз дори не съм елф…

— Никой друг не би бил по-достоен от теб да поведе армията на елфите — твърдо каза Андер. — Пък и… благодарение на теб удържахме Бейн Дроу.

— Не зная дали всички биха одобрили това решение… — замислено поклати глава Стий Джанс.

— Има и такива, които не биха го одобрили — съгласи се Андер. — Но те не биха одобрили никое мое решение, защото в техните очи аз не съм достоен да заема мястото на баща си и брат си. А ти сам каза, че ако се съобразявахме с одобрението на всички…

В този миг в палатката влезе Аланон.

— Е, генерале — довърши мисълта си Андер, — приемаш ли моето предложение?

— Да, принце — отвърна Стий Джанс, този път без колебание.

Друидът ги наблюдаваше с каменно лице и помръкнал поглед. Когато заговори, гласът му бе снижен почти до шепот:

— Разузнавачите се върнаха, принце. Онези, които бяха изпратени на юг от Инисбор, не са се натъкнали на нищо обезпокояващо, но другите, които тръгнаха на север, докладват за цяла огромна армия демони, която се е спуснала на юг покрай източните склонове на Кенсроу и вече трябва да е навлязла в Саранданон.

Андер Елеседил слушаше пребледнял.

— Ето, значи, какъв е бил планът им, принце, от самото начало — продължи друидът, като мрачно поклати глава — да ни прилъжат тук, при Бейн Дроу, а междувременно основните им сили да се промъкнат зад гърба ни…

Андер прехапа устни. В очите му имаше сълзи.

— Значи всички, които паднаха тук… и при прохода Халис… всички тези храбри мъже… и брат ми, и Пинданон… които искаха да попречат на превземането на Саранданон, са загинали напразно…

— Армията, идваща от север, е огромна — тихо каза Аланон, — не би било по силите на елфите да я удържат. Пълчищата демони, тръгнали към Саранданон, са неизброими и ако сега се опитате да ги спрете, сте обречени на сигурна гибел.

— Значи Саранданон падна… — промълви едва чуто Андер и лицето му се изкриви от болка.

Аланон само кимна.

Принцът закрачи из палатката като звяр, хванат в клетка, и хвърли поглед към постелята, на която лежеше кралят, все така неподвижен и безмълвен, в неведение за всичко, което ставаше. В един-единствен ден бяха загубени толкова много… Сърцето на Андер се късаше.

Аланон сложи ръка на рамото му:

— Принце, трябва да дадеш заповед за отстъпление, докато не е станало късно…

— Отивам — с отпаднал глас произнесе Андер.