Тери Брукс
Камъните на елфите (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Развиделяваше се, когато Андер Елеседил, по-малкият син на краля, излезе от дома си и се отправи към двореца на баща си. Всъщност стига да искаше, той имаше пълното право да живее в двореца, но още преди време се бе изнесъл оттам заедно с книгите си и се бе усамотил в ниската, потънала в зеленина къща Сега, след толкова години, понякога се питаше дали изобщо си е струвало труда — баща му общуваше предимно с Арион, по-големия си син, и Андер може би щеше да си живее необезпокояван, дори да бе останал в двореца.

Вдъхна с наслада хладния, свеж утринен въздух. Денят се очертаваше хубав и една езда щеше да се отрази добре и на него, и на коня му.

На четирийсет години, Андер вече не можеше да се нарече млад. В ъгълчетата на очите му се очертаваха ситни бръчици, но походката му си бе останала лека и бърза, а момчешката усмивка все така озаряваше слабото му лице, но вече по-рядко.

Като наближи тежките порти от ковано желязо, видя, че Уент, старият градинар, вече бе на поста си. Привел гръб, той плевеше лехите с мотичката си, но когато чу стъпките на Андер, се обърна и бавно се изправи. — Добро утро, принце. Хубав ден, а?

— Наистина — кимна Андер. — А ти как я караш, Уент? Още ли те мъчи кръстът?

— Сегиз-тогиз… Годините ме мъчат, не друго — Ама още не се давам на младите, тъй да знаеш, принце. — И очите на стареца дяволито, блеснаха.

Това си беше самата истина и Андер го знаеше. Старият градинар по нищо не отстъпваше на младите си помощници, тъкмо напротив. Отдавна му беше време за почивка, но той продължаваше да работи и работата го крепеше. Стражите при градинската порта кимнаха за поздрав на Андер и той също ги поздрави мълчаливо. Отдавна бяха изоставили формалностите във взаимоотношенията си с по-малкия син на краля. Но Арион, престолонаследникът, беше нещо различно. На него винаги оказваха почест.

Андер сви по алеята към конюшните. Изведнъж зад гърба му се чу тропот на копита и пронизително цвилене. Той отскочи в мига, в който сивата кобила на Арион прелетя покрай него и изведнъж закова на място сред облак пепел и ситни камъчета.

Арион скочи от гърба й и се озова лице в лице с по-малкия си брат. Двамата изобщо не си приличаха. Андер беше дребен и мургав, Арион — снажен, висок и русокос, същият като баща си преди време. Освен това беше превъзходен атлет, безупречен стрелец и сякаш роден да държи меч. С една дума, беше гордостта на стария крал, И за разлика от брат си, който изглеждаше сдържан и затворен и предпочиташе да общува с книгите си, Арион разпръскваше някакво обаяние, което му помагаше да печели симпатиите и възхищението на всички.

— Накъде така, братле? — В общуването с брат си Арион бе възприел един полуснизходителен-полунасмешлив тон. — На твое място нямаше да безпокоя татко точно сега. Моментът не е подходящ. Поне допреди малко още спеше. Снощи работихме до късно. Държавни дела, нали разбираш…

— Разбирам — кимна Андер. — Нямах намерение да безпокоя никого. Тръгнал съм към конюшните.

Арион усмихнато махна с ръка и отново се метна на коня си. Пришпори го и подхвърли през рамо:

— Отивам до Саранданон за няколко дни. Фермерите са не що неспокойни… Взели, моля ти се, да разправят, че над кралството тегне някаква прокоба… Бабини деветини, ако питаш мен, но се налага да усмирим духовете… Междувременно тук не щата остават в твои ръце. Впрочем, няма да се преумориш — Арион се подсмихна — Не смятам да се бавя. До заминаването на татко за Кершолт ще се върна, да знаеш.

Той дръпна юздите и кобилата изхвърча през разтворените градински порти. Андер мрачно поклати глава и установи, че се е отказал от намерението си да поязди. Безоблачното сутрешно настроение бе безвъзвратно изгубено.

Чувстваше, че той би трябвало да придружи баща си на мисията му в Кершолт, но нищо не зависеше от него. А заздравяването на отношенията между тролите и елфите беше толкова важно. Изискваха се такт и дипломатичност, каквито брат му при всичките си останали качества не притежаваше. Арион беше нетърпелив и рязък, у него имаше някакъв непрекъснат стремеж да се отличи, да изпъкне, дори останалите с нищо да не му отстъпваха. Докато Андер, напротив, никога не действаше прибързано и необмислено и това му качество беше особено ценно на дипломатическите съвети, където той с разумни доводи умееше да отстоява своето. Когато изобщо присъстваше.

Той сви рамене и тръсна глава. Излишно бе да мисли за това. Баща му прекрасно знаеше колко силно е желанието му да го придружи, но въпреки това бе спрял предпочитанията си на Арион. Защото Арион един ден щеше да стане крал и трябваше да понатрупа опит в държавните дела, докато баща му бе още жив. Като се замисли човек, в това имаше логика…

На времето двамата братя бяха близки. Тогава и Ейн, най-малкият син на краля, бе все още жив. Но Ейн загина при една злополука по време на лов преди единайсет години и оттогава всичко се промени. Амбърли, невръстната дъщеря на Ейн, се обърна към Андер за подкрепа и Арион, най-големият брат, се почувства предаден, пренебрегнат. След време, когато Амбърли изведнъж обърна гръб на всичко и се отказа от честта да бъде една от Избраниците, Арион реши, че заслугата за това е изцяло на брат му и презрителното му неодобрение прерасна в нескрита враждебност. Андер подозираше, че хладното отношение на баща му към него се дължи отчасти на някои изказвания на брат му, но и така да беше, нищо не можеше да се промени.

Все още потънал в размисъл, той тръгна по страничната алея, която водеше към дома му, когато го сепна нечий вик:

— Принце, моля ви, почакайте!

Андер се обърна и удивен забеляза един от Избраниците — младичкия червенокос Лаурън, който се приближаваше тичешком, размахал ръце, а белият му плащ се развяваше. Беше необичайно за когото и да било от тях по това време да се намира извън Градината на Живота. Какво ли го водеше насам? Младият елф дотича, останал почти без дъх, а по челото му се стичаше пот.

— Принце, на всяка цена трябва да говоря с краля… — избъбри той. — А стражата не иска да ме пусне. Ще ме вкарате ли при него, моля ви?!

— Но кралят все още спи… — поколеба се Андер.

— Трябва да го видя още сега — настоя Лаурън. — Много е важно, принце, повярвайте ми! — Гласът му трепереше.

Лицето му беше бледо, а погледът — трескав, отчаян. Андер се запита с известно безпокойство какво ли би могло да бъде толкова важно.

— Ако имаш някакви неприятности, Лаурън, може би аз бих могъл…

— Не, принце — нетърпеливо го прекъсна младежът, — става въпрос за Елкрис, не за мен!

— Ела с мен! — отсече Андер, хвана го за ръката и без излишни въпроси го поведе към покоите на краля.

Минаха покрай стражите забързани и те останаха да гледат след тях със зяпнала уста, без да посмеят да ги спрат.

Но Гейл, младият елф, който изпълняваше функциите на личен кралски придворен, беше непреклонен. Въпреки че се чувстваше неловко, защото не смееше да погледне принца в очите.

— Съжалявам, принц Андер, но кралят е наредил за нищо на света да не го будя. Заповедта се отнася за всички.

— Дори и за Арион? — кротко попита Андер. — Дори и за него ли, Гейл?

— Арион замина… — неуверено започна Гейл. Андер го съжали и му се притече на помощ:

— Точно така. Но аз съм тук и настоявам да се видя с баща си. Да не би да искаш да ми кажеш, че това е невъзможно?

Гейл съвсем се смути и сякаш си глътна езика. Но когато видя, че Андер се запъти към покоите на баща си, той забърза покрай него с думите:

— Оставете това на мен, принце. Аз ще го събудя, а вие по чакайте тук, моля ви.

След няколко минути той се появи отново, вече по-спокоен, и направи знак на Андер да го придружи:

— Заповядайте, принце, кралят ще ви приеме. Но ако обичате, младежът засега да изчака тук. Когато Андер влезе, кралят беше все още в леглото си и отпиваше вино от високата чаша, която му беше подал Гейл. Посрещна сина си с леко кимване и се измъкна с явна неохота изпод завивките, а измършавялото му тяло потрепваше от утринния хлад. Гейл услужливо му подаде халата и старият крал се загърна зиморничаво.

Въпреки напредналата си възраст (беше осемдесет и две годишен) и крехкото си телосложение крал Ивънтайн Елеседил се радваше на добро здраве. Жилав и енергичен, той все още бе в състояние да препуска с коня си и да държи меч, както и да реагира бързо в критични моменти. Не бе загубил способността си да преценява ситуацията от всички страни, да слага на везните всички плюсове и минуси, за да вземе най-правилното възможно решение. Само благодарение на тези си качества бе успял досега да запази короната. И главата си. Андер бе наследил повечето качества на баща си, но в неговия случай нямаше особена полза от това.

Кралят се приближи до прозореца и с един замах дръпна завесите. Мека слънчева светлина обля стаята и мирис на роса и горски треви я изпълни. Сякаш за да прогони мрака и от най-скритите ъгълчета, Гейл запали газовите лампи, като се движеше почти безшумно в старанието си присъствието му да бъде колкото се може по-незабележимо. Но кралят и без това в този миг не забелязваше никого, а разсеяно съзерцаваше отражението си в едно от стъклата. Погледът на искрящо сините му очи бе хладен и пронизващ и в същото време — белязан от някаква горчивина, поглед на застаряващ мъж, много изпитал и много видял. Той въздъхна и се обърна към сина си:

— Казвай, Андер, какво се е случило? Гейл спомена, че отвън чакал един от Избраниците.

— Да, сър. Дошъл е да ви предаде съобщение от Елкрис.

— От самата нея? — вдигна вежди старият крал. — Повече от седемстотин години дървото не е разговаряло с никого… Какво е съобщението? — Младежът държи да ви го предаде лично.

— Така да бъде — кимна Ивънтайн. — Покани го, Гейл. Елфът се поклони и побърза да изпълни кралската заповед, като в бързината си остави вратата полуотворена. В същия миг в кралските покои се вмъкна едно огромно куче с дълга козина на, безшумно се приближи до Ивънтайн и впери предан поглед в него. Това беше Манкс, ловджийската хрътка на стария крал и негов неразделен другар от години. Андер забеляза, че мрачната сянка изчезна от лицето на баща му, когато се наведе да погали вярното куче.

— И ти като мен започна да остаряваш, приятелю…

Гейл се върна, следван от Лаурън. Младият елф нерешително пристъпи от крак на крак и кралят направи знак на своя придворен да излезе. Андер също понечи да си тръгне, но баща му го спря. Този път Гейл затвори плътно вратата след себе си и тримата мъже останаха сами.

— Ваше величество — едва чуто промълви Лаурън, — простете, че наруших покоя ви, но аз…

Доловил смущението на младежа, кралят бързо пристъпи напред, сложи ръка на рамото му и се усмихна окуражително.

— Знам, че това, което си дошъл да ми кажеш, е нещо наистина важно, синко. Затова седни и се успокой. Готов съм да те изслушам.

Само баща му умееше да вдъхва такъв респект и същевременно да излъчва такова обаяние, помисли си Андер.

Кралят настани младежа на един от столовете до малкото писалище и седна до него. Изглеждаше наистина заинтригуван. Андер остана прав.

— Ти беше Лаурън, нали? — Крал Ивънтайн внимателно гледаше младежа.

— Да, ваше величество.

— Е, Лаурън, кажи сега какво те води насам?

Младият елф сключи ръце на масата и помръдна неспокойно.

— Ваше величество, тази сутрин Елкрис пожела да разговаря с нас. — Гласът му се бе снижил до шепот. — Каза ни, че… умира.

Андер усети, че вътрешностите му се оковаха от внезапен хлад. За миг кралят остана загледан в една точка, с изправен гръб, като вдървен, после бавно изрече: — Това не може да бъде.

— Уви, ваше величество, истина е! — отчаяно продума младежът. — Всички я чухме. Тя каза, че умира и че… не след дълго Забраната ще рухне. Кралят се изправи и мълчаливо тръгна към прозореца с провлачената походка на стар човек. Манкс, досега лежал свит в краката му, незабавно го последва. Андер видя, че ръката на баща му механично се протегна да погали сплъстената козина.

— Сигурен ли си, Лаурън? — най-накрая продума кралят. — Абсолютно ли си сигурен?

— Да, сър…

Младият елф плачеше тихо, почти беззвучно, захлупил глава на масата. Ивънтайн разсеяно се взираше навън към раззеленената гора, така гостоприемно приютила народа му преди време.

Андер не помръдваше, вперил поглед в скования гръб на баща си, само мисълта му работеше трескаво. Елкрис умираше! Забраната рухваше! Злото пак щеше да излезе на бял свят и с него хаосът, мизерията, войната. И в края на краищата всичко щеше да рухне.

Достатъчно дълго беше изучавал история под ръководството на опитни наставници и достатъчно книги бе изчел в собствената си библиотека, за да знае, че и в най-древните легенди имаше зрънце истина. И че този път нещата действително бяха сериозни.

Някога, много отдавна, още преди периода на Големите войни, преди зараждането на Стария свят, преда зората на цивилизацията, дори преди появата на човешката раса имало война между добрите и злите сили, между черната и бялата магия. И тази война била ужасна, опустошителна — битка на живот и смърт. Все пак накрая силите на доброто победили, а злото било, както се казваше, „написано вдън земя“. Без обаче да изчезне съвсем, защото самата му природа е такава, че никога не може да бъде унищожено веднъж завинаги, изтръгнато из корен. Победата на елфите и техните съюзници се състояла в това, че те с общи усилия създали Елкрис — свещеното дърво, пазител на Забраната, и с негова помощ омаломощили злите сили, държали ги в пълно подчинение. С една дума, със самото си съществуване Елкрис възпирала Злото.

Поне досега. Но краят на Елкрис означаваше край на Забраната. Писано беше да се случи това, защото никоя сила не трае вечно. И все пак с течение на времето всички бяха обхванати от такова измамно спокойствие, че сега им се виждаше абсурдно всичко да се промени и нещата да тръгнат на зле. Най-наивно бяха повярвали, че Елкрис е неуязвима само защото съществуваше от векове. Каква заблуда!

Кралят рязко се извърна и изведнъж тръгна към писалището, седна до Лаурън и взе ръцете му в своите.

— Разкажи ми всичко най-подробно, Лаурън, От самото начало. Какво всъщност се случи?

Младият елф вече бе дошъл на себе си. Той срещна погледа на краля и замълча за миг, сякаш търсеше думите. Застинал в напрегнато очакване, Андер се приготви да слуша.

— Ваше величество, сигурно знаете по какъв начин Елкрис общува с Избраниците? — започна Лаурън.

— Напълно, момчето ми. Нали самият аз бях един от тях преди време.

Андер изумено впери поглед в баща си. Никога не беше и подозирал това. Но младият елф сякаш доби увереност от чутото и продължи с укрепнал глас, като се обърна към принца, за да обясни:

— Тя не общува с нас чрез звуци, а с помощта на образи, които се наслагват в съзнанието ни. До нас не достигат отдел ни думи, а по-скоро мисли, внушения. Така че понякога е доста трудно да се разтълкува всичко дословно. Но този, към когото е отправено посланието, успява да схване общия му смисъл… Всъщност, ваше величество, до днес Елкрис не беше разговаряла с никого от нас шестимата — като изключим, разбира се, деня, в който бяхме избрани. Досега само бяхме чели и слушали за това, което се случи тази сутрин… — Той помълча и добави — Още съм толкова замаян и объркан…

Старият крал му кимна окуражително и Лаурън продължи:

— Елкрис ни повика при себе си и ни каза какво сме длъжни да направим. Ние и никой друг. Каза ни, че умира. Не й остава много време. Жизнените й сокове изтичат. А с тях отслабва и силата на Забраната, Единственият изход е Елкрис да се прероди отново.

Ивънтайн, който замислено се бе подпрял на писалището, изведнъж сграбчи ръката на Лаурън. Разбира се! Съвсем бяха забравили за това! А в старите истории го пишеше черно на бяло. Все още имаше надежда.

— Казвай, синко! Как точно би могло да стане това? Какво трябва да се направи?

— Ваше величество — тихо отвърна елфът, — съдбата на Елкрис е в ръцете на Избраниците. Ние сме нейната единствена надежда, последният й шанс. Това го разбрахме съвсем ясно. Тя ще повери семето си на един от нас — не спомена на кого, но наблегна на това, че този път Избраникът ще бъде един-единствен. И той ще трябва да занесе семенцето й до Извора на Живота — източника на Свещения огън. А след това да го върне обратно и да го зарови на мястото на старото дърво — едва тогава мисията му ще бъде изпълнена.

Точно така беше — Подробностите на легендата лека-полека изплуваха в главата на Андер — загадъчният ритуал със семенцето, на което Свещеният огън ще вдъхне живот, прераждането на пазителката Елкрис… странният, поетичен език на онези древни времена, запазен само в старите легенди… Изведнъж той тръсна глава и зададе съвсем конкретен въпрос:

— А къде по-точно се намира Свещеният огън? — Лаурън наведе глава.

— Съжалявам, принце, — Мястото ни беше показано, но никой от нас не го разпозна. Образът беше някак неясен …

Погледът на краля помръкна, но той попита все така спокойно.

— И все пак нещо трябва да си спомняш, Лаурън? Нещо, каквото и да е то, което може да ни подскаже, да ни помогне …

— Някаква пустош, тресавища, планини — с притворени очи, като в транс заговори Лаурън. — Всичко сякаш беше потънало в мъгла — Имаше едно самотно възвишение, а в недрата му — някакви тунели, които се разклоняваха надолу под земята, същински лабиринт. Стигаше се до една врата, която сякаш бе стъклена и в същото време — не можеше да се счупи. Зад нея беше Свещеният огън.

— И никакви имена, така ли, синко? — Само настойчиво впереният поглед издаваше напрежението на стария крал.

— Едно-единствено, ваше величество, което обаче нищо не ни говореше. Хранилището — така се наричаше оня лабиринт… Хранилището… Андер напрегна мисълта си, но без успех.

Ивънтайн поклати глава, изправи се и неспокойно закрачи из стаята. Изведнъж се спря и рязко се обърна към Лаурън:

— Сигурен ли си, че това е било всичко? Че не пропускаш нещо? Нещо, на което не сте отдали особено значение…

— Това беше всичко, ваше величество — тихо, но твърдо отвърна младият елф. Кралят кимна замислено:

— Благодаря ти, Лаурън. Не си сгрешил, че веднага си дошъл при мен. А сега бих искал да разменя няколко думи със сина си…

Лаурън излезе, като затвори вратата след себе си, а Ивънтайн, който досега се държеше, изведнъж се отпусна на стола си и затвори очи, сякаш бе остарял в един-единствен миг. Манкс се сви в краката му и лекичко проскимтя.

— Земята май е забравила да си ме прибере. — въздъхна старият крал. — Ако не мога да защитя собствения си народ от злото, което го заплашва, що за владетел съм аз!? Задавам си въпроса какво ще се случи с кралството, ако Елкрис умре, и… не мога да си отговоря. Той погледна сина си и продължи:

— Е, все пак трябва да направим, каквото можем. Нужна ми е помощта ти, нали знаеш, че Арион замина за Саранданон. — (Андер преглътна недоизреченото „в противен случай не бих те безпокоил“ — знаеше, че баща му е нямал намерение да го засегне.) — Така че, моля те, иди с Лаурън и поразпитай още веднъж Избраниците. Знае ли човек, току виж изскочило нещо… Аз пък в това време ще поразровя книгите си…

— Мислиш ли, че е възможно да се открие нещо, което да ни насочи? — направо попита Андер.

— Честно казано, не. Аз отдавна не съм ги чел но ако имаше нещо такова, ти би си го спомнил. Какво друго обаче ни остава да направим? И без това нямаме никакви изгледи да намерим Свещения огън, ако разполагаме само с казаното от Лаурън…

Той замълча уморено и отново затвори очи. Андер тихо излезе от кралските покои. Отвън го чакаше Лаурън. Двамата тръгнаха към Градината на Живота да поговорят с Избраниците. Не че някой виждаше особен смисъл в това. Но по-добре ли беше да стоят със скръстени ръце?