Тери Брукс
Камъните на елфите (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Призори армията — на елфите излезе от Саранданон и продължи на север. Утрото беше хладно и от ноздрите на конете излизаше пара. Войниците крачеха напрегнати, умислени, без да разговарят помежду си. Във въздуха беше надвиснало тревожно очакване.

Дори голите, обрулени от вятъра възвишения отстрани на пътя изглеждаха някак зловещи и единствено самотният крясък на чайките над езерото Инисбор огласяше околността. Бледото посърнало слънце сякаш изобщо не можеше да стопли разстланата под него земя.

Към обяд стигнаха самото подножие на Граничните планини и крал Ивънтайн даде знак на войските да спрат. Мрачните заострени върхове се извисяваха над тях горди и непристъпни.

Два прохода прорязваха каменната твърд на Граничните планини — Халис на юг и Уърл на север. Ако предвижданията на Аланон се окажеха верни, демоните щяха да се опитат да нахлуят през един от тези проходи или едновременно и през двата. А елфите трябваше да се опитат да ги спрат.

Крал Ивънтайн събра офицерите около себе си и оповести:

— Разделяме се на две! Половината войска минава под командването на принц Арион и генерал Пинданон. Тя трябва да удържи прохода Уърл. Другата половина, под мое командва не, продължава на юг към Халис. Генерал Джанс? Бих искал вашият корпус да тръгне с мен.

Офицерите побързаха да предадат на войските кралската заповед. Андер срещна погледа на Арион, но брат му рязко се извърна. Изражението му беше каменно.

— Андер — в това време се обади баща им, — ти също ще дойдеш с мен.

Кейл Пинданон препускаше към тях. Старият военачалник се връщаше да докладва, че войските му са в пълна готовност.

Кралят му стисна ръка, а Андер ги остави насаме и се дръпна, като се оглеждаше неспокойно. Търсеше брат си.

Аланон се появи като изпод земята и сложи ръка на рамото му.

— Като му мине, ще разбере, че не е бил прав… — прошепна, сякаш беше прочел мислите на принца.

Сред войниците беше настъпило голямо раздвижване. Разнасяха се прощални възгласи, разменяха се окуражителни потупвания. Доскоро смълчани, сега войниците се опитваха да скрият тревогата си зад дружески шеги и смехове. След малко двете половини на войската поеха в две противоположни посоки и се скриха от погледите си.

Войниците на краля следваха линията на хълмовете до залез слънце. Привечер стигнаха прохода Халис. Оттам като от фуния нахлуваше хладен пронизващ вятър.

Ивънтайн вдигна ръка и войската закова на място. Офицерите бяха свикани на кратко съвещание. Решено бе един конен отряд да остане в близката гора да пази гърба на войската. Конницата и без това щеше да бъде трудноподвижна в тесния стръмен проход.

Заповедта бе изпълнена. Една колона се отдели от войската, за да пази подстъпите към прохода. По даден от краля знак останалите войници се насочиха към зейналата паст на Халис. От двете им страни надвиснаха назъбени скали. Само конските копита чаткаха по камъните и тропотът на хилядите ботуши звучеше някак зловещо. Придвижването ставаше все по-мъчително, изпод краката се ронеха камъчета и войниците постепенно забавиха ход. Докато накрая, като по даден знак, неочаквано спряха. Пред тях беше зейнала огромна пропаст, образувана от някакво пропукваме в скалите. Отдясно и отляво по стръмния склон криволичеха тесни пътечки. Избраха лявата. По дясната беше почти невъзможно да се премине.

Лека-полека мрачната картина пред очите им се промени. Голите скали отстъпиха място на буйна зеленина. Намираха се сред живописно, окъпано от лъчите на следобедното слънце речно дефиле. В храстите притичваха подплашени зайци, а над главите им се стрелкаха птичи ята.

Бяха прекосили планината и вече виждаха края на прохода, отвъд който се беше ширнала равнината Хоар. Ивънтайн даде знак да спрат.

Преди да угасне, залезът обагри небето над равнината Хоар в алено и златисто. Малко след това над скалите изплува тънкият сребърен сърп на луната и звездите отгоре занадничаха любопитно.

Застанал на едно хълмче със сребърния жезъл на Елкрис в ръце, Андер Елеседил наблюдаваше стегнатите редици на елфската армия и се опитваше да си припомни плана на своя баща до най-малките подробности. Стрелците вече бяха заели позиции горе на възвишението и всеки нежелан гост, който се опиташе да се изкатери по склона, щеше да се затъркаля надолу, ужилен от стрелите им. Копиеносците също бяха сред първите посрещачи, готови всеки миг да изскочат иззад скалите. Андер остана доволен от разположението на войските. Защитниците бяха готови — атаката можеше да започне.

Но ширналата се пред очите им равнина Хоар беше съвършено пуста. От демоните нямаше и следа.

И все пак те щяха да дойдат, рано или късно. Ръката му погали гладката сребриста пръчица, последния дар на Елкрис. Баща му я беше оставил у него, преди да тръгне да огледа позициите. Андер пое дълбоко хладния нощен въздух и сведе глава. Дали наистина клончето щеше да ги защити? Тях, които по нищо не се различаваха от обикновените смъртни, след като бяха загубили великата магия на своите предци? Вгледа се замислено в крехката пръчица и я стисна по-здраво, сякаш искаше да изпита силата й. Аланон твърдеше, че тя е в състояние да противостои на злото и да го омаломощи, но Андер изпитваше известни съмнения. Демоните принадлежаха на Стария свят, елфите досега не се бяха сблъсквали с тях. Ами ако силата им се окажеше огромна, неконтролируема?

И все пак самият Аланон също беше част от онзи тъмен, отдавна забравен свят и би трябвало добре да го познава…

Баща му се появи от мрака така безшумно, че Андер трепна и стреснато се озърна. Подаде му жезъла на Елкрис и загрижено се вгледа в изпитото от умора лице на стария крал.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Постовете са по местата си — кимна кралят.

Помълчаха Сърцето на Андер туптеше неспокойно. Между него и баща му се беше установила някаква неизпитвана досега крехка близост и принцът се боеше да не я наруши с някоя дума. А така му се искаше да изрази топлата обич, която изпитваше в този миг към стария крал…

Той прехапа устни. Защо винаги се получаваше така? С Арион беше същото — двамата братя никога не се бяха опитали да изразят привързаността си един към друг, да намерят общ език… От стеснение или неопитност само бяха усложнявали нещата, докато помежду им се беше появило огромно отчуждение. А сега, след всичко случило се на Съвета и помежду им, след разменените гневни думи беше още по-трудно някой от двамата пръв да подаде ръка. Но Андер беше готов да го стори. Стига само Арион да проявеше готовност да го изслуша, на свой ред да се опиташе да го разбере.

Потънал в мислите си, Андер изведнъж усети нечие ново безмълвно присъствие. Тъмната фигура на Аланон бе застанала редом с тях. Загърнат в плаща си, друидът се взираше в стария крал.

— Още ли не спиш, кралю?

— Сън не ме хваща…

— Имаш нужда от почивка, не мислиш ли?

— Скоро и това ще стане — някак разсеяно отвърна Ивънтайн. — Кажи ми, друиде, според теб жива ли е все още Амбърли?

Андер затаи дъх. Лицето на друида остана непроницаемо. Той помълча за миг, после тихо отвърна:

— Жива е.

— Откъде знаеш? — нетърпеливо попита Ивънтайн.

— Така мисля… — Уил Омсфорд все още не е използвал камъните на елфите, а щеше да го направи, ако животът на Амбърли е бил в опасност.

Андер вдигна вежди в почуда: Уил Омсфорд? Камъните на елфите? Това сигурно беше оня странник с качулката, който пристигна на Съвета заедно с друида и Амбърли и през цялото време не каза и дума…

Искаше му се да разбере нещо повече за него и едва се сдържа да не попита Аланон. Но друидът сам щеше да им каже нещо повече, ако смяташе това за необходимо. Очевидно не смяташе.

Съвсем притъмня. Кралят се изтръгна от обзелото го вцепенение и промълви:

— Трябва да кажа на стражите да запалят факли…

Тръгна надолу по хълма, все така умислен, и Андер остана сам с Аланон. Не смееше да го заговори и двамата стояха, без да промълвят нито дума. Изправени в мрака, приличаха на две статуи. Най-после прозвуча резкият неочакван въпрос на Аланон:

— Интересува ли те кой е Уил Омсфорд, принце?

Андер трепна. Друидът сякаш беше прочел мислите му. Кимна, защото в този миг не беше в състояние да издаде нито звук.

— Ще ти кажа — кротко продума Аланон, без да го поглежда.

И разправи на Андер всичко за Уил Омсфорд — от самото начало. Изведнъж в паметта на принца изплуваха разказите на баща му за хората от Долината — южняците Ший и Флик Омсфорд, и за търсенето на легендарния Меч на Шанара. А сега внукът на Ший беше наследил магията, която самите елфи бяха загубили безвъзвратно. Затова закрилата на Амбърли беше възложена именно нему.

Когато друидът свърши разказа си, Андер помълча за миг. Взираше се натам, където беше изчезнал баща му, разкъсван от противоречиви мисли. После тихо попита:

— Защо ми каза всичко това, друиде?

— Защото трябваше да го знаеш.

Андер замислено поклати глава.

Аланон добави по-меко, с необичайна топлота в гласа:

— Може би защото пръв се осмели да подадеш ръка на Амбърли в един съдбоносен за нея и за народа на елфите миг.

Черните искрящи очи останаха приковани в Андер още няколко мига и сякаш озариха до дъно душата му. После друидът заговори с обичайния си равен глас:

— Не е зле да си починеш малко…

Андер кимна разсеяно. Все още не беше дошъл на себе си. След малко, когато се огледа, Аланон беше изчезнал.