Тери Брукс
Камъните на елфите (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

В късния следобед на втория ден от заминаването на Уил и Амбърли, крал Ивънтайн Елеседнл седеше сам в кабинета си, навел глава над отрупаното със стари географски карти писалище. Навън продължаваше да вали като из ведро.

Манкс лежеше в краката на господаря си, притворил очи, и в стаята се чуваше сама хрипливото му равномерно дишане.

Най-после старият крал вдигна глава и разтърка уморените си очи. Къде ли се бавеше Аланон? Отдавна трябваше да е тук. Вече трети ден двамата заедно с членовете на съвета разработваха стратегия за отбраната на кралството. Краят на Елкрис наближаваше и всеки момент демоните можеха да нахлуят в земите на елфите. Войската — конници, стрелци и пехота — беше в пълна бойна готовност. Личната кралска гвардия и Черните стражи — също. Свикали бяха доброволци от всички краища на страната, но кралят беше неспокоен, защото знаеше, че стрелите и мечовете на елфите не биха били в състояние да спрат безчислените пълчища от демони. Силата на черната магия, подхранвана от хилядолетна омраза, беше огромна и Ивънтайн не си правеше никакви илюзии. Знаеше, че без помощ отвън елфите бяха загубени.

А не можеха да стоят със скръстени ръце и да разчитат единствено на Амбърли и семето на Елкрис. Защото колкото и болезнена да беше тази мисъл за стария крал, завръщането на Амбърли изобщо не беше сигурно. И така, още преди седмица в четирите посоки бяха заминали пратеници със страшната вест за заплахата, надвиснала над елфите, и с молба за помощ. Но все още никой от тях не се беше завърнал. Може би беше твърде рано да очаква отговор, но го измъчваше предчувствието, че малцина ще се отзоват на молбите му.

Джуджетата, разбира се, щяха да дойдат. Те бяха най-верните съюзници на елфите още от времето на Първия съвет на друидите. Но тъй като щяха да тръгнат пеша чак от горите на Анар, не можеха да ги очакват скоро. Може би дори докато успеят да стигнат дотук, всичко щеше да е свършило, горчиво си помисли кралят.

Оставаха жителите на Калахорн, но не биваше да се забравя, че това вече не беше старият Калахорн, управляван от Балинор и благородния род Букхана. Храбрият Балинор беше мъртъв, а на трона се бе възкачил негов далечен роднина просто по стечение на обстоятелствата. Този кротък предпазлив човечец нямаше нищо общо с достойните мъже, управлявали страната от векове. И кой знае дали щеше да откликне на зова за помощ, така както елфите винаги досега го бяха правили. Във всеки случай щеше да натежи думата на съветниците от Тирзис, Варфлийт и Керн, които не забравяха стореното добро и нямаше да оставят в беда приятелите си. Те щяха да реагират по-бавно, защото липсваше ръката, която да ги обедини, но в края на краищата щяха да се притекат на помощ и да пратят насам Граничния легион.

Най-лошото беше, че след разгрома на Владетеля от Уорлок, хората от Калахорн нямаха достатъчно вяра на останалите южняци, нито на Федерацията. Федерацията беше първата колективна форма на управление, създадена от човешката раса. Единствен Калахорн от големите градове на юга се беше възпротивил срещу наложеното обединение и беше останал независим.

А колкото до самата Федерация… Ивънтайн скръсти ръце и се замисли. Надеждата, че тя ще се отзове не беше голяма Открай време Федерацията не проявяваше особен интерес към работите на останалите раси. Всичко зависеше от това доколко представителите й щяха да осъзнаят реалната опасност и последиците от нашествието на демоните. Възможно беше да решат, че това не ги засяга — те не познаваха истинската мощ на черната магия и представите им за света бяха доста ограничени поради това, че живееха в затворено общество.

Кой знае… Кой знае? Кралят поклати глава. Можеше да се надява, че Федерацията ще се вслуша в гласа на разума, но не биваше да разчита на това. Не беше сметнал за необходимо да се обърне за помощ към гномите. Така или иначе нямаше да има смисъл. След разгрома при Тирзис те живееха уединено и разпокъсано — дори самата мисъл за обединение им беше чужда. Не се бъркаха в работата на останалите племена и в замяна очакваха същото. Единственото им желание беше да ги оставят на мира и никой да не ги закача.

Тролите, които също като тях живееха на племена, Пръснати из необятните северни земи, след Третата война на расите, напротив, бяха започнали да се обединяват. Най-голямата им общност на Скалните троли, обитаваше местността Керншолт, която граничеше с кралството на елфите. Елфите и тролите воюваха открай време, особено през последните две войни на расите. Но с падането на Владетеля на Уорлок враждата помежду им сякаш поутихна и на мястото й започнаха да се установяват нормални взаимоотношения. Разменени бяха първите мирни делегации, търговските връзки между двете страни се оживиха… изобщо първата крачка към сближаването беше направена и при това положение можеше да се очаква, че тролите ще подадат на съседите си ръка за помощ.

Старият крал уморено се усмихна. Е, по-добре малка, отколкото никаква утеха. В положение като тяхното човек се хващаше и за сламка…

Ивънтайн Елеседил най-после се надигна от стола зад писалището, протегна се и хвърли още един поглед на отворените карти, въпреки че ги познаваше така добре, че вече ги виждаше и насън. Но каква полза? Нали не знаеше откъде ще се пропука Забраната, откъде ще нахлуят демоните, откъде да очаква опасността…

Погледът му се местеше от карта на карта като в омагьосан кръг. Аланон беше обещал да открие въпросното място, но никакъв го нямаше. А цялата армия на елфите очакваше тази скъпоценна информация…

Старият крал въздъхна и за кой ли път се приближи до прозореца. Както се взираше навън в падащия мрак, изведнъж забеляза принц Андер да идва по пътеката, навел глава, за да скрие лицето си от плющящия дъжд.

Бързаше да донесе списъци на войската и провизиите, които беше събрал. Напрегнатото лице на краля се поразведри.

Помощта на Андер през тези няколко дни се беше оказала неоценима. А при това на него се бе паднала най-трудоемката, досадна и неблагодарна работа — събирането на документацията. Арион например би възнегодувал срещу подобна задача, Андер дори не се оплака. Ивънтайн замислено поклати глава. Странно, Арион беше любимият му син, престолонаследникът, но напоследък все повече започваше да разчита на Андер.

Запита се дали и по-малкият му син усещаше близостта, която, макар и със закъснение, започваше да се поражда между двамата.

Плащът на Андер Елеседил беше подгизнал от дъжда, а лицето му — пепеляво от умора. Беше имал тежък ден, а пък и поведението на брат му допълнително го тревожеше. Откак Андер бе застанал на страната на Амбърли, Арион отказваше да има нещо общо с него. Пропастта между двамата се беше задълбочила повече отвсякога и днешният ден го доказа. Беше се обърнал към Арион за съдействие, тъй като брат му бе натоварен с мобилизацията на армията и с нейното снабдяване. Но Арион дори не пожела да разговаря лично с него, въпреки че можеше да му спести къртовски труд и лутане с часове. За пръв път в живота си Андер изгуби самообладание и щеше да избухне, но в последния миг, само заради баща си, се сдържа. Старият крал беше на края на силите си и при вестта за разправията между синовете му щеше да рухне окончателно. Сега не беше време за уреждане на лични сметки. Врагът дебнеше на прага и трябваше да забравят разногласията. Само заедно биха могли да му се опрат.

Андер въздъхна. Беше преглътнал обидата, но горчивината си оставаше…

Влезе в кабинета на баща си и внимателно затвори вратата след себе си. Старият крал го посрещна с усмивка и пое тежките папки от ръцете му. Андер се отпусна уморено на един от столовете.

— Тук е всичко — кимна с глава към папките.

Ивънтайн остави книжата на писалището и се обърна към сина си.

— Изглеждаш уморен — отбеляза загрижено.

— Важното е, че най-после свърших…

Неочаквано силен порив на вятъра блъсна стъклата, нахлу в стаята, разпръсна листовете върху писалището и газовите лампи затрептяха. В рамката на прозореца стоеше Аланон и мокрият му черен плащ лъщеше. Ъгловатите му черти бяха изострени повече от обикновено, а устните му — стиснати в тънка резка. В ръцете му проблясваше дървена пръчица, сребриста на цвят.

— Какво си направил, Аланон?! — ахна Андер, скочи от стола и се спусна към друида. — Откъртил си клонче от Елкрис?!

— Как си посмял, човече?! — прошепна кралят, блед и разтреперан.

— Не, Ивънтайн — кротко отвърна друидът. — Не бих посмял да го направя. За нищо на света не бих й причинил болка…

— Как тогава…? — плахо посегна към пръчицата кралят.

— Елкрис сама ми даде част от живата си плът. Това беше нейният последен подарък — талисман, който да пази земята ви. Тази клонка е същински магически жезъл, тъничка и крехка, тя е заредена с такава сила, че е в състояние да устои на цялата сган демони. — Очите му мрачно пробляснаха, той стисна по-здраво пръчицата и продължи: — Рано тази сутрин отидох при Елкрис за съвет. Бях сам. Тя ме заговори, попита ме защо съм дошъл. Обясних й, че елфите не притежават друга магия, с която да противостоят на демоните, освен моята, и че тя може да се окаже недостатъчна. Попитах я дали самата тя, която е най-голямата заплаха за демоните, не би могла да помогне с нещо…

… Тогава Елкрис сама изтръгна от тялото си тази клонка и ми я подаде. Знаеше, че умира, че силите й отслабват с всеки изминал ден, и въпреки това се раздели с тази най-съкровена част от себе си, сякаш не съзнаваше, че с това още по-бързо се приближава към края… Защо отдръпна ръката си, кралю? Докосни тази клонка, за да усетиш жизнената й сила!

Ивънтайн пое сребристата пръчица внимателно, сякаш се боеше да не я счупи, и изведнъж трепна като попарен. Клон ката пулсираше като жива в ръцете му и излъчваше топлина — топлината на живота.

— Всемогъщи Боже! — промълви кралят.

— Видя ли! — тържествуващо възкликна друидът. — Тя наистина — е плът от плътта й и дори повече от това! В нея живее духът на Елкрис, чудотворната й мощ… Това е оръжието, от което се нуждаеше армията ти, кралю! То ще й вдъхне сила и вяра.

Той подаде клонката на Андер и погледите им за миг се срещнаха. Нещо бързо и неуловимо като искра премина между тях. Принцът трепна. Съзнаваше, че с нещо е привлякъл вниманието на друида, успял е да спечели доверието му. Но с какво?

Аланон вече беше обърнал поглед към баща му и с тих напрегнат глас питаше: — Дъждът ще спре тази нощ, кралю. Готова ли е армията ти? Ивънтайн само кимна.

— Тогава призори тръгваме. Нямаме никакво време за губене.

— Но в каква посока? — нетърпеливо попита кралят. — Успя ли да разбереш нещо? Погледът на друида просветна.

— Успях. Елкрис ми каза къде са се стьлпили демоните. Те са надушили къде е най-слаба стената на Забраната. Неколцина вече са се промъкнали оттам — същите, които избиха Избраниците, и сега са по петите на Уил и Амбърли. Останалите оказват върху стената на Забраната такъв натиск, че тя всеки момент ще рухне. Предводителят на демоните се нарича Дагда Мор. Неговата мощ е огромна, не по-малка от моята… Но ние ще ги изпреварим! — Гласът му изведнъж прозвуча сурово, заплашително и той здраво стисна магическия жезъл на Елкрис — Ще ги изненадаме неподготвени и ще преградим пътя им към Арбърлън. Няма да е лесно, но ще се отбраняваме колкото може по-дълго, за да успее Амбърли да стигне там, закъдето е тръгнала, и да се върне обратно…

Той замълча, наведе се над картите и посочи с пръст една точка.

— Пробивът ще стане тук.

Андер и баща му приближиха глави. Пръстът на друида сочеше равнината Хоар.