Тери Брукс
Камъните на елфите (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Нощта се спусна над Западните покрайнини като синкава ефирна паяжина. Облаците, които от цяла седмица бяха скривали небето, най-после започваха да се разпръсват. И във водата са усещаше някаква свежест. Преди да залезе, слънцето беше обагрило с меки златисти отблясъци окъпаната от дъжда гора.

Петимата оцелели от малкия отряд все още се лутаха из Пущинаците като блудни души. Дрехите им бяха целите мокри, окаляни и изпокъсани, лицата — изподрани, очите — трескави. Имаха вид на скитници или бегълци, единствено оръжието им подсказваше, че не току-така са в този окаян вид. Мисълта какво впечатление създават обаче най-малко ги занимаваше в този момент. Важното беше, че вече бяха стигнали двете възвишения близнаци, известни под името Кулите на Пикон.

Гледката беше наистина внушителна. Кулите на Пикон оформяха над река Мърмидон нещо като арка, която отвеждаше към планинската верига Скалист рид. Те стърчаха — горди, настръхнали, самотни, като два часовоя насред осеяната с могили и канари местност, прилична на набразденото от бръчки лице на някой великан. Северните подножия на двата хълма бяха обрасли с борова гора, която нагоре преминаваше в редки храсти, диви цветя с пищни багри. Още по-нагоре се белееха само снежни преспи.

Криспин свика кратко импровизирано съвещание. При създалите се обстоятелства бяха излезли доста по на изток, отколкото беше запланувано. Би трябвало вече да са някъде в подножието на Скалист рид. Най-разумно изглеждаше да заобиколят Кулите на Пикон и да продължат нагоре по река Мърмидон, докато стигнат Скалист рид. Но това щеше да им отнеме най-малко два дни. Освен това рискуваха да бъдат проследени. Затова капитанът на елфите имаше друго предложение.

Кулите на Пикон бяха приютили древна елфска крепост, изоставена още след Втората война на расите. Криспин бе идвал тук преди години и би могъл да се опита да я открие отново, а тя бе свързана с таен проход под скалите, който водеше до река Мърмидон. Така нямаше да има нужда да заобикалят, а после щяха да продължат по реката с лодка или в краен случай със саморъчно направен сал. Придвижването по реката щеше да им отнеме двойно по-малко време, а и нямаше да могат да бъдат проследени.

Последното ги убеди окончателно. Косача сигурно продължаваше да ги търси и нямаше смисъл да предизвикват съдбата.

Без да губят повече време, започнаха изкачването. Бързо прекосиха боровата горичка и продължиха нагоре по обагрените в алено от залеза скали. Нощта ги завари все още на скалите. Беше тиха спокойна нощ, изпълнена с благоухания. Тънкият сърп на полумесеца и ясните звезди озаряваха пътя им.

Към полунощ най-после различиха в далечината очертанията на елфската крепост — ефирно творение от извити стълби, островърхи кули и каменни бойници, скрито в една дълбока гънка на скалата. Огромните дървени порти на стария замък, някога добре укрепени, сега зееха в нощта, увиснали на ръждясалите си панти. Тесните прозорчета на отдавна опустелите наблюдателници тъмнееха като избодени очи. Глухо подрънкваха от вятъра веригите на бойниците. Някъде в нощта зловещо се обаждаше нощна птица и ехото дълго повтаряше самотния й писък.

Петимата се заизкачваха по една от извитите стълби, като се озъртаха предпазливо. В процепите на каменните стъпала беше избуяла трева. Стъпките им глухо отекваха в гробната тишина. От някоя кула току изхвърчаха събудени подплашени птици или някой плъх пробягваше в краката им и пак всичко замираше. Паяжините, провиснали от кули и бойници, се поклащаха като странни траурни знамена. Стигнаха до една широка площадка — нещо като вътрешен двор в подножието на главната цитадела — масивна кула, която се издигаше на главоломна височина. Една тясна стълба отвеждаше до балкона в предната й част, така че в кулата можеше да се влезе или оттам, или през вратата ниско долу, в подножието й. И двете врати бяха плътно затворени.

Уил се огледа. Тук определено не му харесваше. Имаше нещо в това място, което плашеше и отблъскваше. Дори вятърът свистеше някак злокобно — сякаш бяха попаднали в гробница и духовете на умрелите шушукаха, възмутени от присъствието им. Погледна Амбърли и видя изписано на лицето й същото безпокойство.

Криспин бе изпратил Дилф на балкона, а двамата с Кетсин се отправиха към входа непосредствено пред тях. Капитанът на елфите побутна вратата, но тя не се отвори. Кетсин опита на свой ред — все същото. Уил наблюдаваше усилията им с мрачно предчувствие. Древната крепост, която от самото начало му се беше сторила негостоприемна, все повече му заприличваше на затвор. Или капан. Трябваше да се измъкнат оттук час по-скоро.

Дилф се показа на балкона и им извика нещо, но воят на вятъра заглушаваше думите му. Най-после Криспин му направи знак, че е разбрал. Горната врата беше отворена. Взеха няколко изсъхнали клона, които по-късно щяха да им служат за факли, и тръгнаха нагоре. Преди да влязат в кулата, Криспин запали с огнивото си две от факлите и подаде едната на Дилф.

Затвориха вратата след себе си. Намираха се в малко преддверие, от което се разклоняваха тъмни коридори. В дъното имаше още някаква стълба, която отиваше нагоре. Въздухът беше тежък, спарен, с дъх на мухъл. Криспин обиколи помещението, освети с факлата си тъмните ъгълчета и като се обърна към останалите, заяви, че ще нощуват тук. Уил и Амбърли можеха да поспят, Дилф и Кетсин щяха да останат на пост. А самият Криспин отиваше да потърси прохода, който щеше да ги отведе до бреговете на Мърмидон.

Дилф остави своята факла на Уил и двамата с Кетсин се скриха в мрака. Криспин залости вратата след тях и предупреди Уил и Амбърли да не вдигат резето. После изчезна нагоре по стълбите. Уил закрепи факлата в една желязна скоба високо на стената и се изтегна на земята. Амбърли се уви в одеялото си и легна до него. Вятърът виеше проточено, сякаш приспивно, но мина много време преди някой от двамата да заспи. Уил задрямваше от умора и след миг се стряскаше от тревожно предчувствие, докато изпадна в трескаво полусънно състояние. Усещаше главата си размътена, през затормозеното му съзнание пробягваха хаотични несвързани видения, мисълта му се въртеше около нещо, което така и не можеше да улови…

Изведнъж усети смразяващо присъствие в мрака и разбра какво се опитваше да си спомни. Сънят от Хейвънстед се повтаряше! Създанието с ледения дъх го преследваше и все повече се приближаваше, а той не можеше да му се изплъзне… Отново го споходи кошмарното чувство за безизходица, без да го разсъни напълно. Този сън не беше случаен. Чудовището беше тук някъде, съвсем наблизо — може би дори отвън, зад вратата. Изкрещя, изтръгнат от бездните на съня, озовал се в не по-малко ужасяващата действителност.

Захвърли одеялото, скочи и се огледа настръхнал. Имаше чувството, че камъните на елфите сякаш са оживели и още малко и ще прогорят джоба му. Амбърли се надигна пребледняла, разрошена от съня, с разширени от уплаха очи. — Отвън има някой — прошепна, вперила поглед във вратата. Южнякът се ослуша и поклати глава в стремежа си да ус покои момичето:

— Сигурно е бил вятърът…

Но и двамата знаеха, че не е така, и той побърза да добави:

— Всъщност ще ида да проверя. Пусни резето след мен и не отваряй, преди да ми чуеш гласа.

Амбърли кимна безмълвно. Уил дръпна резето и изчезна в мрака. Вятърът го посрещна с такъв зловещ вой, че момичето, останало да го чака, потрепери.

Уил остана за миг притаен, притиснал гръб до стената, като се взираше в нощната тъмнина. Балконът беше пуст. Наведе се надолу и погледна към озарения от луната двор. От Дилф и Кетсин нямаше и следа. За миг се поколеба какво да предприеме, но единственото, което му оставаше, беше сам да тръгне надолу.

Беше още на стълбите, когато видя Кетсин. Или по-скоро онова, което беше останало от него. Тялото му беше захвърлено в единия край на двора като ненужна дрипа. Недалеч от него лежеше Дилф, премазан от тежестта на долната врата, която на идване така и не бяха успели да отворят.

Уил знаеше какво означава това. Косача ги беше открил. И беше тук някъде, в кулата! Косата му настръхна. Втурна се обратно нагоре по стълбите, като се молеше да не е станало късно.

Сама в мрачното преддверие, Амбърли се ослушваше неспокойно. Най-после чу вика на Уил, почти заглушен от воя на вятъра. Побърза да дръпне резето. Южнякът се втурна пребледнял и затисна с гръб вратата.

— Мъртви са! — дрезгаво прошепна. — И двамата, Косача е тук, в кулата.

Амбърли понечи да каже нещо, но Уил препречи с ръка устата й. Беше чул някакъв шум, който идваше откъм вътрешните стълби. Амбърли също го чу. Спогледаха се. Косача идваше за тях. И този път ги беше открил. Но какво, какво за Бога им оставаше да направят?!

Уил се ядоса на собствения си страх, на обхваналото го чувство за безизходица. Всичко бе станало толкова неочаквано, но нали винаги трябваше да бъде готов за най-лошото…

С едната си ръка стискаше факлата, с другата — ръката на Амбърли. И двамата бяха вперили поглед във вратата като омагьосани. Не можеха да останат тук, но къде можеха да отидат? По кой от всички коридори беше тръгнал Криспин? Като че ли по този… Трябваше да рискуват… Хукнаха нататък, но след малко бяха принудени да спрат. Коридорът на свой ред се разклоняваше. Ами сега?! Уил наведе факлата надолу и освети каменния под. Ботушите на Криспин бяха оставили следи в дебелия слой прах. Затичаха в тази посока, като се опитваха да потиснат ужасяващата мисъл, че на Косача щеше да му бъде също толкова лесно да ги открие.

Тъмните коридори и мрачните зловещи зали сякаш нямаха край. Не чуваха нито звук освен кънтежа на собствените си стъпки и неравното си задъхано дишане. В бързината на два пъти объркваха посоката и се налагаше да се връщат назад. На места самият Криспин се беше лутал и следите му се объркваха. Така губеха ценни мигове и страхът им растеше. Имаха чувството, че Косача всеки миг ще задиша във врата им.

Изведнъж в дъното на коридора се появи някаква светлина и за свое голямо облекчение различиха тъничката фигура на Криспин, който тичаше към тях.

— Какво се е случило? — попита запъхтян.

Казаха му. Кристин прехапа устни и лицето му стана восъчно бледо.

— И тях ли?! Защо и тях? — За миг превъзмогна болката си, тръсна глава и посочи с острието на сабята си към другия край на коридора. — Натам! По-бързо! Това чудовище не се спира пред нищо…

Втурнаха се в посоката, от която Криспин бе дошъл, после свиха вляво и се спуснаха по едни тъмни стълби. Най-после стигнаха до масивна желязна врата, вградена в самата стена и здраво залостена. Криспин дръпна резетата, отвори вратата и вятърът, нахлул отвън, едва не го събори. Капитанът на елфите хвърли факлата си и тръгна напред в нощта. Уил и Амбър-ли го последваха.

Изведнъж Криспин спря. Пред тях зееше бездънна пропаст — планината сякаш се беше разцепила на две от върха до основата и единствено тъничко мостче отвеждаше до отсрещните скали. Вятърът духаше със страшна сила и правеше балансирането над пропастта почти невъзможно. Нощта беше тъмна, беззвездна и една несигурна крачка би ги отвела в пропастта.

— Трябва да минем оттук! — опита се да надвика Криспин воя на вятъра. — За нищо на света не поглеждайте надолу!

— Не знам дали ще успея… — погледна го Амбърли.

— Трябва! Ако искаш да се измъкнеш оттук!

Момичето прехапа устни и кимна безмълвно. Уил здраво стисна ръката й.

Придвижваха се един след друг — бавно, стъпка по стъпка Скоро ръцете и краката им станаха почти безчувствени от ледения вятър. Най-после се добраха до кулата на отсрещните скали.

Когато и тримата стъпиха на здрава земя, Криспин се приближи до стената на кулата, бръкна в някаква ниша и извади сандъче с два чука. Връчи единия на Уил и посочи към мостчето.

— В основата му има шест болта — по три от всяка страна. Трябва да ги извадим, за да не ни последват нежелани гости. Ти давай отдясно, а аз — отляво!

Уил се наведе над мостчето. Задачата се оказа доста Камъните на елфите трудна. Болтовете бяха хванали ръжда и скоро двамата се обляха в пот. Най-после Уил се справи с първия болт и се захвана с втория. Леденият вятър сковаваше движенията му, чувстваше пръстите си вдървени и непохватни, но накрая все пак успя. Оставаше му само един.

Изведнъж мостчето потрепери, разклатено от нещо тежка Уил и Криспин се спогледаха.

— Той е! — извика капитанът на елфите. — Побързай!

Уил заблъска отчаяно, но този път всички усилия изглеждаха напразни.

Тласъците на моста ставаха все по-силни, тъмната сянка застрашително приближаваше. Криспин остави болта и скочи на крака. В сравнение с него едрата, загърната в тъмен плащ фигура на Косача изглеждаше огромна.

Капитанът на елфите свали лъка и стрелите му захвърчаха с такава скорост, че Уил дори не смогваше да ги проследи. Но Демонът ги посрещна с грозен кикот — те не успяваха даже да го одраскат. Уил усети, че стомахът му се сви на топка и наведен над проклетия болт, удвои усилията си.

И изведнъж си спомни за камъните на елфите. Сега беше моментът да ги използва, как не се сети по-рано?! За секунди извади кожената кесия, изсипа камъните в шепата си и ги стисна толкова здраво, че острите ръбове се впиха в дланта му. Косача неумолимо приближаваше към тях. Уил вдигна юмрук и напрегна цялото си същество в стремежа си да извика силата на камъните.

За миг камъните засияха, обладани от лъчисто сияние, но… в следващия миг нещо сякаш се пречупи в Уил и го обхвана безсилие.

Ужасен, отстъпи назад и опита отново. Пак нища Амбърли се втурна към него, като размахваше ръце и викаше нещо, но вятърът заглушаваше думите й. Уил разбра, че се беше провалил и нещо сякаш го стисна за гърлото. Силата на камъните на елфите му се изплъзваше отново — може би завинаги.

В този миг видя, че Криспин захвърли лъка и изтегли меча си. Младият елф се спусна по висящия мост право към Демона, който този път сякаш се поколеба. Не беше очаквал такова открито предизвикателство.

Вятърът залюля мостчето и металните подпори остро, зловещо изскърцаха.

— Действай! — подвикна Криспин през рамо.

Уил пъхна камъните обратно в джоба си и се наведе над последния болт. Амбърли коленичи от другата страна, където Криспин почти беше привършил разковаването, преди да се изправи лице в лице с чудовището.

В това време капитанът на елфите ловко въртеше меча си и се опитваше да извади от равновесие Косача, за да го събори в пропастта. Но Демонът се съпротивляваше с такъв вид, сякаш го беше нападнала някоя досадна муха.

Безумна ярост обхвана Уил Омсфорд и той размаха чука с такова настървение, че този път болтът полетя в пропастта. Мостчето се люшна, Криспин загуби равновесие и, Демонът използва момента, за да се нахвърли върху него. Сграбчи го за туниката и го вдигна във въздуха като перце. Уил и Амбърли гледаха ужасени как Криспин се мъчеше да прободе със сабята си гърлото на Косача и как изведнъж полетя в пропастта като парцалена кукла. Всичко стана за миг. Косача се втурна към тях.

Тогава при един по-силен порив на вятъра мостчето, увиснало на последния, недооткъртен от Криспин и Амбърли болт, изведнъж се откъсна от скалата и повлече Косача надолу в бездната.

Уил се втурна към Амбърли и тя разплакана се хвърли в прегръдките му. Вятърът отнасяше думите й и те не достигаха до южняка, но той я притискаше към себе си със съзнанието, че само тя му е останала. Един след друг всички, с които бяха тръгнали, бяха намерили смъртта си. Камъните на елфите бяха загубили силата си. Но докато Амбърли беше жива, все още имаше надежда.