Тери Брукс
Камъните на елфите (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

След малко излязоха от Градината на Живота така безшумно, както бяха дошли. Промъкнаха се покрай Черната стража незабелязани, със спуснати ниско над лицето качулки, и се отправиха към града. Друидът не им даде никакво обяснение накъде ги води, а и те не посмяха да попитат. Вървяха мълчаливо — най-отпред Аланон, след него Уил и отзад — Амбърли, която вече едва се държеше на краката си. От време на време Уил я поглеждаше загрижена Самият той отдавна имаше нужда от почивка и можеше да си представи как се чувства момичето, въпреки че тя изобщо не се оплакваше. По едно време той все пак тихичко й прошепна: „Дръж се, още малко остава“, въпреки че изобщо не знаеше накъде са тръгнали. Искаше му се да я окуражи и тя го погледна благодарно.

След малко различиха очертанията на кралския дворец и Аланон им направи знак да го последват. Промъкнаха се откъм южната страна под прикритието на боровете и излязоха пред един тъмен прозорец на равнището на земята. Зад спуснатите завеси не се долавяха никакви признаци на живот, но след краткото почукване на Аланон някой отвътре изведнъж се раздвижи, дръпна крайчеца на завесата и ключалката щракна.

Тримата влязоха и Аланон побърза да затвори плътно прозореца. Някой мина покрай тях, запали свещ и най-после видяха къде се намират. Бяха в кабинета на краля — пълен с книги, малък, но много уютен — с дъбови дъски и старинни гоблени на стените. На едно килимче недалеч от тях лежеше куче вълчак, което дружелюбно размаха опашка.

Ивънтайн Елеседил остави свещта на масата и се приближи към тях.

— Спокойно ли е всичко? — тихо попита Аланон. Кралят кимна. — И сме сигурни, че сме сами? — Друидът огледа внимателно — стаята, отвори вратата към коридора, озърна се и пак я затвори.

— Всички спят — отговори кралят. — Оставил съм на пост само Дардан и Роу, и то пред вратата на спалнята. Само старият Манкс знае, че съм тук. — И той почеса зад ушите вярното животно, което кротко дремеше, отпуснало глава на лапите си.

— Тогава можем да започваме. — И Аланон направи знак на Уил и Амбърли да седнат. Уил се отпусна уморено на един стол, а Амбърли тръгна с несигурни крачки към дядо си. Ивънтайн се спусна да я прегърне и тя сгуши глава на гърдите му като малко момиченце.

— Обичам те, дядо — прошепна. — Толкова ми липсваше.

Старият крал погали косите й и тихо заговори:

— Вече не ти се сърдя, Амбърли. Каквото било, било. Дано да си разбрала, че твоят дом е тук. При семейството ти, което те обича.

Момичето бавно поклати глава.

— Говорих с Елкрис, дядо. Тя ми даде семето си… Ивънтайн сякаш изведнъж остаря.

— Ужасно съжалявам, детето ми. Бих искал да беше другояче. Само ако можеше…

— Знам, дядо — прекъсна го тя, но в очите й се четеше огромно отчаяние.

Отиде и седна до масата между Аланон и Уил. Кралят остана загледан в нея. Изглеждаше някак смален и прегърбен. Аланон го изчака да се съвземе и тихо започна:

— Събираме се тази нощ, както се бяхме разбрали с теб, кралю, за да си кажем неща, които не бива да излязат извън тези четири стени. Гибел заплашва народа на елфите, Елкрис умира, демоните се готвят да нахлуят в Четирите земи… С една дума — време за губене няма. Кралството ще трябва да устои на атаките на демоните, докато Уил и Амбърли открият Свещения огън. Ще остана тук, за да помогна, доколкото изобщо е възможно, а вие двамата — той загрижено погледна южняка и момичето — ще трябва да се справите сами…

… Бих дошъл с вас, стига да можех… Но както вече ви казах, един от демоните ще използва цялата си мощ, за да унищожи кралството на елфите. И най-вероятно ще успее, ако няма магическа сила, равна на неговата, която да му противостои. Тъй че дано успея да му попреча…

… Поверил съм грижата за Амбърли на Уил Омсфорд, внук на мой стар приятел, с когото навремето заедно търсихме Меча на Шанара и се бихме рамо до рамо срещу мрачния Владетел на Уорлок. Можеш да разчиташ на Уил, принцесо. Вуйчо му Флик преди години спаси живота на дядо ти, Уил винаги ще е готов да защити твоя. В жилите му тече кръв на древен достоен род. Освен това той притежава камъните на елфите, а тяхната сила е голяма.

Южнякът се почувства някак неловко след тези думи на друида. Самият той не беше толкова сигурен в себе си. Усети вперения в него поглед на Амбърли и се размърда неспокойно. Но Аланон отново говореше на момичето.

— А колкото до теб, Амбърли, ти си Избраницата на Елкрис. Голяма отговорност е легнала на плещите ти, дете, и големи опасности те дебнат. Бихме искали да не беше така, но уви… така е било писано. Ти си последната надежда на твоя народ и на теб се пада да изпълниш предреченото от древните книги. Всичко е в твои ръце и дано да имаш късмет, защото, провалиш ли се, елфите са обречени. Те ще се борят докрай и ще загинат достойно, но нямат никакви шансове за успех. Рухне ли веднъж Забраната, всичко е загубено. Така че трябва да се справиш. Въпреки че задачата ви няма да е никак лесна. Мястото, което търсите, се намира сред Дивата пустош.

Дъхът на Уил Омсфорд секна. Дори той, южнякът, беше чувал за тази злокобна местност, разположена на югозапад от кралството на елфите, някъде сред гористите пущинаци. Това диво, затънтено и негостоприемно място, отвсякъде заобиколено с планини и блата, си беше спечелило много лоша слава. Малцината му обитатели бяха известни като мошеници и главорези, но дори те не смеели да обикалят по пътищата много-много, защото горските пущинаци били свърталище на разни ужасни твари, с които било по-добре да си нямаш работа…

Уил си пое дълбоко дъх и наруши настъпилото гробно мълчание:

— Къде по-точно сред Дивата пустош?

— Не знам — поклати глава Аланон. — Цяло чудо беше, че — узнах и това. Хрониките на друидите отразяват географските особености на Стария свят, а вече всичко се е променило до неузнаваемост и старите названия почти не са се запазили. Ще трябва да разчитате на камъните на елфите…

— И да привлечем вниманието на всички демони — мрачно допълни Уил.

— Уви, да Ще трябва да действате изключително предпазливо, Уил. Ще ви повторя още веднъж всичко, което самата Елкрис знае за местонахождението на Хранилището. Дано ви свърши работа. Самотен връх сред мъглата и подземен лабиринт в подножието на хълма. В един от тунелите има стъклена врата — врата от нечупливо стъкло. Зад нея е Свещеният огън…

Той помълча и добави замислено:

— Както виждате, описанието е доста подробно. Само дано всичко си е останало същото. — Разпери ръце и въздъхна: — Това е, което мога да ви кажа.

Уил прехапа устна Все пак можеше и да е по-лошо. Не смееше да погледне към Амбърли.

— А как ще стигнем дотам? — попита. Кралят и Аланон се спогледаха, после друидът отвърна:

— Кралят избра за ваш водач капитан Криспин, командир на придворните гвардейци, Криспин е съобразителен и безстрашен и най-важното — предай до смърт. Ще ви дадем и отряд от шестима гвардейци. Малко на брой са, но така е по-сигурно. Не бива да привличате вниманието. Пък и ще се придвижвате по-бързо.

— Двамата с краля разработихме следния план. Ще напуснете града тайно. Това ще стане с помощта на Криспин. От всички гвардейци единствено той е посветен в мисията ви. Останалите ще ви следват, ще ви се подчиняват и ще ви защитават с цената на всичко.

— Аланон… — изведнъж прозвуча гласът на краля. — Има нещо, което още не знаете. Досега нямах време да ви го кажа. — Преди да продължи, той прегърна Амбърли през рамо и я притисна силно към себе си. В погледа му, отправен към друида, се четеше тревога. — Телата на Избраниците бяха намерени обезобразени, разкъсани на парчета. Но… те не бяха единствените, застигнати от тази страшна участ. Убиецът, който и да е той, продължи с набезите си и досега има повече от петдесет елфи, намерили смъртта си тук, зад стените на Арбърлън. Едни от тях са били убити в съня си, но други са били въоръжени — Казвам ви го, не за да ви плаша, а за да бъдете предпазливи. Все още не можем да заловим убиеца… А той сигурно вече е разбрал, че не е унищожил всички Избраници.

Амбърли беше бледа като платно. Аланон потърка замислено брадичката си.

— Да… имаше един такъв демон, който изпитваше инстинктивна нужда да убива. Наричаха го Косача.

— Не знам как са го наричали — възкликна Уил, — но ако е същият, как можем да се предпазим от него?

— Като заминаването ви бъде запазено в най-дълбока тайна — отвърна друидът. — Той няма да очаква, че толкова скоро ще напуснете Арбърлън. И ще ви търси тук. Той се обърна към Ивънтайн и продължи:

— Наближава времето, когато Елкрис вече няма да бъде в състояние да удържа демоните зад стената на Забраната. Те вече търсят най-слабото място на стената и скоро ще се опитат да нахлуят оттам. Трябва да предотвратим това или поне да забавим настъплението им към Арбърлън. Изобщо трябва да осигурим на Амбърли достатъчно време, за да изпълни мисията си, преди кралството на елфите да бъде разрушено из основи…

… За тази цел ще трябва да заблуждаваме демоните колкото е възможно по-дълго. Аз ще се опитам да отвлека вниманието им от Арбърлън. Те ни видяха да пристигаме заедно и ще очакват да я пазя, да се навъртам около нея. Затова ще следят мен, за да се доберат до нея. А тя междувременно ще е далеч оттук.

Освен ако не разполагат с по-добър шпионин, отколкото си мислим, мълчаливо отбеляза Уил, но не се реши да сподели гласно мисълта си. Вместо това каза само:

— Звучи смислено. Остава да решим само кога тръгваме.

— Вече е решено — отвърна друидът. — Тръгвате призори.

— Какво?! — невярващо го изгледа Уил.

— Това е немислимо, друиде — намеси се Амбърли. — Капнали сме от умора. От два дни не сме подвили крак.

— Успокой се, принцесо! — разпери ръце Аланон. — Колкото по-скоро тръгнете, толкова по-сигурно е, че ще се измъкнете живи оттук. Когато силите са неравностойни, изненадата е най-доброто оръжие.

Сега вече Уил започваше да разбира. Колкото и неприемлива да им се струваше мисълта да тръгнат още на разсъмване, Аланон беше прав.

— По-късно ще имате време да си починете — увери ги друидът. — Само след два дни ще стигнете до предния пост на елфите при Дъбова гора, където ще бъдете на сигурно място. Но оставането ви в Арбърлън е опасно.

Уил срещна погледа на Амбърли и прочете в очите й огромно разочарование.

— Искаше ми се поне да видя майка си… — промълви тя.

— Съжалявам, принцесо, но това е изключително рисковано.

Тя прехапа устни и очите й гневно проблеснаха.

— За всяко свое действие ли ще трябва да се допитвам до теб, друиде?!

— Да, принцесо. В името на собствената си безопасност. Знам, че ти е мъчно за майка ти, но там е първото място, където биха те потърсили демоните.

— Те ще ме търсят навсякъде. И рано или късно ще ме намерят! — На лицето й се изписа отчаяна решителност. — Само не ми казвай, че ще я видя, като се върна!

Настъпи неловко мълчание. Лицето на Аланон остана безизразно, но Уил почувства, че друидът премълча нещо. Накрая сви рамене и каза само:

— Както решиш. Имате още няколко часа. Мисля да ви заведа да поспите.

Ивънтайн прегърна внучката си за последен път.

— Съжалявам, че Арион беше толкова рязък. Младите винаги съдят прибързано… — Той поклати глава и добави: — Но само ако бях по-млад…

Амбърли се усмихна през сълзи и сложи пръст на устните му.

— Хайде, дядо, все още не си остарял чак толкова, че да не можеш да даваш пример на младите. Ще видиш, че тук ще имат по-голяма нужда от теб.

Уил, който се беше отдръпнал настрани, за да не ги смущава, се наведе да погали Манкс, но старото куче отвори само едното си око и изръмжа глухо, предупредително.

Върна се при останалите. Старият крал се обърна към него, пожела му късмет и здраво стисна ръката му. После целуна внучката си по челото и ги изпрати до прозореца, през който бяха дошли. Скоро тримата изчезнаха в мрака.