Тери Брукс
Камъните на елфите (2)

ВТОРА ГЛАВА

Далеч на запад от елфския град Арбърлън, отвъд Граничната черта, нещо се носеше във въздуха. Нещо, по-черно от буреносен облак, раздираше небето. Изведнъж сред воя и страховития тътен лумнаха червени пламъци и от тях изскочи самият Дагда Мор, безмилостният.

Когато пристъпи напред, жезълът му още димеше. След миг до него се изправиха тъмните очертания на Косача и на Неузнаваемия. Други неясни сенки се блъскаха след тях в безредица, но процепът, зейнал за миг в небесата, се затвори като грозно кървяща рана, изцелена по чудо.

Дагда Мор се огледа предпазливо. Намираха се близо до Граничната черта, в сянката, все още недокосната от лъчите на зората. На изток, отвъд гигантската планинска верига, небето лека-полека избледняваше и върховете се врязваха в него като грозно стърчащи зъбци, издигаха се над равнината Хоар като черни кули. Безрадостно място беше тази равнина — гола и безплодна, ширнала се на запад, докъдето поглед стигаше. И нищо не помръдваше, нищо не даваше признаци на живот.

Дагда Мор се ухили — крива, зловеща усмивка. Най-после, след всичките тези години, бяха свободни. Завръщането им беше минало незабелязано. Отмъщението можеше да започне.

На пръв поглед нищо не загатваше за сатанинската същност на Дагда Мор. Той се движеше на два крака и ръцете му бяха само малко по-дълги от човешките. Тъмният плащ почти скриваше уродливата гърбица на раменете му, зеленикавите косми по тялото и закривените птичи нокти на краката и ръцете му. Дори хищната, котешка муцуна не се виждаше изпод качулката.

Нито очите му, измамно лениви и спокойни, като две езерца, под чиято тъмна, гладка повърхност се криеха зейнали бездни. Това бяха очите на демон, зъл дух, и който ги видеше веднъж, скоро сам се уверяваше в това.

Защото Дагда Мор беше способен да изпитва нечовешка омраза — изпепеляващо чувство, граничещо с лудостта. Трупана стотици години зад стените на Черната крепост, тази омраза беше готова да избликне и да помете всичко пред себе си. И елфите. Най-вече елфите. Те бяха виновниците за неговия принудителен затвор, те се бяха опълчили срещу него — господаря на света, и щяха да си платят. Те и останалите нищожества — хора, джуджета, троли, гном и — омразните безумци, които живееха с мисълта, че могат да правят каквото си щат. Часът на разплатата беше ударил и ноздрите му потръпваха от възбуда. Най-после! Елкрис, пазителката на Забраната, умираше. О, сладка мисъл, идеше му да я изкрещи на глас Умираше, умираше, умираше!

Жезълът в ръцете му се нажежи до червено от обзелата го неудържима омраза и земята под краката му се овъгли. С усилие се овладя и жезълът изстина.

Е, разбира се, Забраната щеше да продължи да действа още известно време. Промяната нямаше да стане отведнъж. Дори собственото му избавление му бе коствало неимоверни усилия.

А не всички демони притежаваха неговата огромна мощ. По време на дългите години изгнание неколцина бяха дръзнали да се опълчат срещу него. И ги беше унищожил. Сега всички се бояха от него и му се подчиняваха. Защото споделяха омразата му към онези, които ги бяха затворили. И нямаха търпение да си отмъстят. Но засега трябваше да почакат. Всичко по реда си. Нямаше да мине много време и Забраната щеше да рухне. Елкрис умираше. Единствено прераждането й можеше да ги спаси. И да им попречи.

Дагда Мор добре познаваше историята на древното дърва Той и събратята му бяха изпитали неговата мощ на гърба си. Магията, държала ги векове в Черната крепост, бе отслабнала, но веднъж възродена, като нищо можеше да ги върне обратна А това можеше да стане само ако някой от Избраниците занесе семенце от дървото при Свещения огън. Затова беше дошъл — за да попречи. Едва беше успял да се измъкне и беше изразходвал голяма част от силата си, но рискът си струваше. Освен това имаше преднина — елфите все още не съзнаваха какво ги заплашва. Те не предполагаха, че някой би успял да престъпи Забраната, докато тя все още съществуваше. Когато осъзнаеха грешката си, щеше да е твърде късно. Нямаше да съществува възможност за прераждане на Елкрис — той щеше да се е погрижил за това. Неслучайно бе взел със себе си и останалите двама Огледа ги одобрително. Неузнаваемия се забавляваше, като променяше външността си за някакви частици от секундата.

Превръщаше се ту в гарван, ту в таралеж, ту в змия. С една дума, беше в стихията си. От дългите години принудително бездействие способностите му не бяха закърнели ни най-малко.

Постигаше пълна прилика с това, с което пожелаеше, а що се отнася до истинския му образ, дори Дагда Мор не беше сигурен в него.

Но в едно нямаше никакво съмнение — Неузнаваемия бе изпълнен с ненавист не по-малко от него самия. А беше и силен почти колкото него. С вещина и хладнокръвие използваше дарбата си, за да унищожи набелязаната жертва. Мразеше елфите от дъното на душата си заради тяхното съчувствие към слабите и уязвимите. Докато за него по-низшите същества не означаваха нищо — те бяха създадени, за да бъдат мачкани и използвани. И всеки, който се опитваше да ги защити, щеше да си получи заслуженото. Дори и елфите, презрени твари, които не можеха да бъдат нищо друго освен онова, което бяха, въпреки че си придаваха важност. Неузнаваемия нямаше приятели. Не искаше и да има. Освен може би Дагда Мор — единствения, чието превъзходство признаваше. И беше готов да му служи.

Косача се беше притаил недалеч от тях — бледа сянка в мътната светлина на утрото. Лицето му беше скрито под пепелява качулка. Лицето, което никой не виждаше повече от веднъж. Защото това означаваше края.

Неузнаваемия безспорно беше опасен, но не можеше да се сравнява с Косача. Косача беше убиец и това беше едничкият смисъл на съществуванието му. Беше як, широкоплещест и доста висок, ако се изправеше в цял ръст. Но той винаги се движеше приведен, плавно и безшумно, с грациозната лекота на хищник. Веднъж набелязана, жертвата не можеше да му се изплъзне. Дори Дагда Мор се отнасяше с него предпазлива Не от страх, а просто ся имаше едно на ум — знаеше, че Косача му служи не от вярност, а от интерес и щеше да му се подчинява само докато му беше изгодно. Защото не се боеше от нищо и от никого. Човешкият живот, дори и неговият собствен, не представляваше за него ценност. Косача беше чудовище. Убиваше хладнокръвно, инстинктивно. Изпитваше необходимост да го прави. Дори затворен в Черната крепост, понякога ставаше неудържим и Дагда Мор се принуждаваше от време на време да задоволява нуждата му от кръв, като си затваряше очите пред убийството на някой и друг по-слаб демон. Но рухнеше ли веднъж Забраната, Косача щеше да се развихри с пълна сила. Щеше да убива, колкото му душа иска.

Така че беше заинтересован това да стане час по-скоро. От тази гледна точка Дагда Мор бе направил добър избор. Косача щеше да бъде дясната му ръка. Неузнаваемия — неговите очи и уши. И ако всичко се развиваше по план, елфите скоро щяха да се простят с надеждите си да върнат Елкрис.

Разсъмваше се и Дагда Мор се огледа неспокойно. Време беше да тръгват. До вечерта трябваше да пристигнат в Арбърлън.

Така че всяка минута беше ценна. Елфите все още нищо не подозираха и това щеше само да улесни задачата им.

Дагда Мор махна на спътниците си да побързат. Докато се промъкваха към Граничната черта, вече предвкусваха радостта от победата. Защото елфите бяха обречени. Тази вечер съдбата на тяхната скъпа Елкрис щеше да се реши окончателно и безвъзвратно. Тези, от които зависеше спасението й, щяха да бъдат мъртви.

Едва когато се скриха в сянката на планините, Дагда Мор стисна с две ръце жезъла си и го заби здраво в сухата напукана земя. Известно време остана така, неподвижен, навел глава. Другите двама го наблюдаваха, без да помръдват, само очите им проблясваха в полумрака. В един миг жезълът цял запламтя и сякаш запулсира в ръцете на Дагда Мор. Кървавочервеното сияние, което изтичаше от него, обагри бледата, зеленикава плът на демона в алена Дагда Мор изведнъж изправи глава и цяло снопче искри изхвърча от жезъла. После сиянието изчезна, а там, където бе забит жезълът, остана само почернялата, овъглена земя. Дагда Мор отстъпи назад и доволно потри ръце. Без да разменят нито дума, тримата седнаха на земята и зачакаха. Не след дълго откъм север се появи огромна, зловеща сянка, която бързо приближаваше. На крилете на това кошмарно видение трите демона щяха да прелетят до елфския град Арбърлън.

— Започна се… — прошепна Дагда Мор.