Тери Брукс
Камъните на елфите (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бледа сребриста лунна светлина заливаше улиците на спящия Арбърлън. Летният задух бе отстъпил място на нощната прохлада, напоена с ухания. Замрелият през деня живот на дребничките чевръсти горски обитатели и градинските буболечки беше в стихията си.

Свещената Елкрис се издигаше на своето хълмче самотна и някак встрани от кипящия, жужащ и пърхащ живот. Нейната собствена нощ бавно и неумолимо приближаваше. Смъртта вече я бе белязала, посегнала бе на съвършената й красота, привела бе гордата й корона към земята, заменила бе огнената руменина на листата й с бледност. Извисявала се доскоро като символ на живота, днес тя стърчеше като призрачен скелет — гледка едновременно и жалка, и зловеща:

Амбърли, Аланон и Уил Омсфорд стояха в подножието на хълма смълчани и напрегнато се взираха в умиращото дърво. Накрая Амбърли каза с глух задавен глас: — О, Аланон, колко ли страда…

Спуснал качулката ниско над очите си, друидът не отговори.

— Наистина ли не можеш да направиш нищо за нея? — погледна го момичето.

— Само ти можеш да й помогнеш — беше отговорът на друида.

Амбърли потрепери, въздъхна и наведе глава Дълго време никой от тримата не продума:

— Сега ли? — прошепна изведнъж Амбърли. — Тя спи…

— Ще се събуди — насърчи я Аланон, а Уил си помисли:

— Тя се страхува, уплашена е до смърт още от самото начало, но така и не каза защо.

— Готова съм… — погледна ги момичето.

— Тогава върви. Ние ще почакаме тук.

Тя се загърна по-плътно в плаща и тръгна нагоре по хълма, без да се обръща, без да откъсва очи от дървото.

След малко стоеше пред Елкрис. Отдолу изглеждаше малка и беззащитна, тялото й се губеше в тъмния плащ, а нощният вятър си играеше с косите й.

В ума й се въртеше една-единствена мисъл: Страх ме е. Страх ме е — Страх ме е.

Така и не разбра причината за този страх. Така и не успяваше да го контролира. Потръпна само при мисълта за докосването до Елкрис. И в същото време се питаше — защо? Какво толкова? Не можеше да си отговори. Но с цялото си същество усещаше, че има нещо.

А на всичко отгоре двамата мъже не откъсваха поглед от нея. Чувстваше го, без дори да се обръща. Е, това поне можеше да се промени. Заобиколи дървото и се скри от очите им. Южнякът и друидът се спогледаха, седнаха на тревата и се приготвиха да чакат.

— Какво ще стане, ако Елкрис вече не я приема за Избраница? — зададе Уил въпроса, който го измъчваше.

— Колкото до това, можем да бъдем спокойни — отвърна друидът, без да го поглежда.

— Има нещо, което премълчаваш, нали? — изведнъж каза Уил.

— Казах ви всичко, което трябваше да знаете — гласът на Аланон беше хладен, почти враждебен. — Ако има още нещо, то не те засяга, южняко. Знаеш какво се иска от теб.

По тона му Уил разбра, че за него въпросът е приключил и е опасно да се продължава в тази насока, но въпреки това попита:

— Знаеш ли поне защо Амбърли толкова се страхува от Елкрис?

— Не.

— Наистина ли? — Уил целият пламна.

— Наистина. Дори и тя самата не може да определи страха си. Във всеки случай, ако има нещо за обясняване, смятам, че тя ще го сподели с теб.

— Съмнявам се — отвърна Уил. — Ако още не си забелязал, тя почти не общува с мен.

Аланон не отговори нищо на това и мълчаливо зачакаха завръщането на Амбърли.

— В безопасност ли е там горе? — изведнъж попита Уил. Друидът само кимна.

Амбърли се взираше в Елкрис почти парализирана от страх. Смразяващото усещане се засилваше и й пречеше да мисли. Амбърли се чувстваше като кукла, навита на пружина — сякаш друг вместо нея движеше краката й. Пристъпи още една крачка напред, коленичи и наведе глава. Чакаше. Най-после сякаш немощна, костелива старческа ръка я докосна по рамото. Беше Елкрис. В гърдите й нахлу пареща вълна. Тя заплака.

Доста време бяха мълчали, когато Уил изведнъж си спомни нещо странно и любопитството му надделя:

— Аланон? Друидът го погледна.

— Има още нещо… Защо пред Съвета каза, че Амбърли ще си почине някой и друг ден, а после се оказа, че тя трябва да отиде незабавно?

— Отдавна чаках да ми зададеш този въпрос, Уил Омсфорд — отвърна Аланон с присъщата си леко насмешлива усмивка.

— А ще получа ли отговор?

Аланон кимна.

— Да, но той няма да ти хареса. Направих го за заблуда на противника. Сред приближените на краля има шпионин.

— Откъде знаеш? — едва чуто попита Уил.

— Я помисли. Когато пристигнах в Паранор, демоните вече бяха там. Забележи — не ме бяха преследвали, а ме чакаха. Значи са знаели предварително. А откъде? Само Ивънтайн знаеше, че съм се върнал в Четирите земи. Само с него споделих плана си да се върна в Паранор, за да видя дали в историческите ни хроники случайно не е споменато Хранилището. Предупредих го да мълчи и съм сигурен, че не е споменал на никого за разговора ни… В такъв случай остава едно-единствено обяснение — били сме подслушвани. Някой ни е предал.

— Направо не е за вярване — озадачен поклати глава Уил. — Нали сам каза, че никой не е знаел за завръщането ти?

— И аз това се чудя… Шпионинът трябва да е някой в непосредствена близост до краля — може би някой от охраната или от домашните помощници… във всеки случай, добре че тогава не споделих с краля къде е Амбърли — нищо чудно да бяха се добрали до нея преди мен… — Той потръпна при тази мисъл и погледна южняка. — А можеха и на теб да ти видят сметката…

Уил усети кожата си да настръхва. За пръв път беше благодарен, че друидът понякога спестява част от информацията. И изведнъж се сепна:

— Ами Съветът? Не смяташ ли, че каза твърде много? Представи си, че шпионинът е бил в залата…

— Надявам се да е бил — загадъчно се усмихна друидът. — Точно на това разчитам. Демоните и без това вече знаят кои сме тук и защо сме тук. Тъй че в този смисъл няма да научат нищо ново. За тях е важна единствено информацията, че Амбърли смята да си почине няколко дни. Те ще планират действията си с оглед на това, а за нас е ценна всяка минута преднина.

— Не ми е съвсем ясно… — въздъхна Уил.

— Ще ти стане — увери го друидът. — Имай малко търпение. Съгласен ли си?

Уил мрачно кимна. И да не беше съгласен, нещата едва ли щяха да се променят. Вече добре познаваше Аланон.

— Ще те помоля само за едно — сложи ръка на рамото му друидът. — Нека засега това си остане между нас. Не казвай нищо на Амбърли — и без това е достатъчно уплашена. Уил обеща. Този път и двамата бяха на едно мнение.

Миг по-късно видяха Амбърли. Идваше към тях бавно, обронила глава. Лицето й беше пребледняло, очите трескаво блестяха. Личеше си, че беше плакала.

Друидът се спусна към нея, взе я в прегръдките си и я остави да се наплаче. Тя се отпусна в ръцете му и прошепна през сълзи:

— Ти беше прав, Аланон…

Трепереше като лист. Разтвори шепата си и Уил видя в нея нещо, което приличаше на гладка сребристобяла перла. Семето на Елкрис.